Тодор Икономов, „Мемоари” – Април 1867г

От една страна, притесненията на турците, които притеснения стават по-чувствителни за българите с разпространението на образованието и с размножението на интелигенцията, за която при днешния режим няма поприще за деятелност и за поминък: от друга страна, общите утвърждения, че на Турция дните са прочетени, че тя е в Европа една аномалия, която не може дълго да трае – всичко това изедно кара нашите младежи не само да бълнуват за някакво си освобождение, но и да прошават в тази смисъл. Във Влашко се образуват с тая цел комитети, печатат се вестници, проповядва се въстание, обнародват се всякакви прокламации, програми, възвания и др., пращат се апостоли и възбудители по България, събират се чети и пр., и пр. Това движение достига и до Шумен. И тука дохождат бунтовническите книжа, но тъй като те първи път ми бяха адресирани чрез человек, от когото имах причина да се боя, аз се отказах не само да ги съобщавам някому, но и да ги приемам. Впрочем това аз правех не от страх и не за собствена безопасност: който знае моите отношения към турците въобще, той лесно ще разбере, че не съм слушал страха; аз го правех по убеждение, че часът още не е ударил за подобно движение у нас. Против мисълта, че трябва да се подготвя у нас въстание аз не съм. Таквази мисъл аз не мога да допустя, защото тогава излазя, че ние трябва да търпим всичките турс неправди, да се отречем от человеческото съществование и да се обърнем на безчувствени животни. Аз съм [само] срещу несвоевременността на движението и срещу някои от средствата му. Един нов случай, една нова среща още повече ме укрепява в тая мисъл. Преди няколко дни из Тулча беше дошел Х. Дряновски. Той беше от възбудителите. Ние се разговаряхме с него надълго и нашироко. Той казваше, че трябва немедленно да се повдигнем и да се освободим и моите въпроси какви са данните, върху които можем да видим какви-годе надежди за успех, го учудваха дълбоко. Той гледаше на работата тъй леко, щото въпросите и съмненията му се виждаха неустни и при простото уверение, че уж имало до 15 000 хъшове във Влашко и че Русия обещала пушки и 40 000 души солдати в помощ. Пред туй негово уверение възраженията му се виждаха смешни и невъзможни. Че пушките още не са дадени, че 15 00хъшове са още на книга, че Русия не може да прати войска на помощ без обявление на война и войната едва ли ще [се] обяви през тези години и при сегашното настроение на Европа, че е доста да се обяви въстание и да дойдат хора отвън, [но че] туй движение трябва да се поддържи и подкрепи отвътре, от народа, че народът още не е дошъл до подобно съзнание и че по тая причина движението ще посрещне важно съпротивление между самите българи, че от несвоевременните движения не само полза не ще излезе, но и самото дело на освобождението ще се компрометира – за това моят приятел и не щеше да знае. Като възторжен школник той вярваше в силата на своите слова и дела и мислеше, че е доста да се каже и да се почне, за да стане желаното дело. На неговите уващания и предположения аз отговорих отрицателно и му казах, че не одобрявам тая поспешност, че тя осъжда делото на освобождението на несполучни опити и на закъснявания. Аз настоявах пред него да говори, гдето трябва, че засега движението трябва да се ограничи в думи, в изобличения турските неправди, в заканвания отдалеч, но на открито въстание да не се дохожда, защото не само народът не е приготвен за подобно нещо, но и мисълта още не е разпространена гдето трябва и колкото трябва. Революционният печат [зад] граница като изображава, от една страна, добрините на свободата и на самостоятелния живот и вътрешната мирна пропаганда, пропагандата на учителите и развитите хора, като разбужда съзнанието на населението; лошото положение на нашите съотечественици като почене да се съзнава от всекиго и на външните заканвания като се притури мирния, но всеобщ и грозен ропот на цял български народ, в който път бяха тръгнали вече местните вестници, делото на освобождението ще добие не само по-верни и по-сигурни шансове, но и добитото при таквизи условия ще бъде от всички нас по-добре оценено и по-добре запазвано. При днешното състояние на духовете в България движението не само не може да бъде общо, но няма нито най-малките шансове за успех. То би могло да има що-годе някакъв успех само с чужда помощ, но това едва ли може да се желае от добрите българи. Даруваната свобода не само не се цени, както трябва, но самият акт на дарувание влече подире си задължения, които не всякога биват по силите и интересите на освободените. Но и вън от това аз не виждам какво употребление можем да направим днес от една дарувана свобода. Поведението ни в нашите дребни общински работи много ясно показва на що сме способни. У нас ние нямаме добре приготвени хора, а и отвън не можем да ги чакаме. Ние нямаме хора и у другите държави, нямаме таквизи, които многогодишните си служби да се опекли в делата на управлението, в делата на порядъка и на дисциплината. Ние сме още башибозуци и от държавата, ако ни се дарува таквази, не ще направим освен разглобено и безсилно тяло, безполезно за самите нас и твърде угодно за нашите душмани. Държавата ни ще бъде образ, в по-голям и в по-безобразен размер, на нашето общинско устройство. Не е ли по-добре да се почака, че да се пригодим за по-хубаво бъдеще?...

Нашите млади не щат обаче да разберат, че освобождението на един род не може да стане против волята на този народ и че нашият народ не е приготвен дотам, щото да направи отсега нещо за своето собствено освобождение. Нашите млади не щат да разберат, че преди да се пристъпи към действията на освобождение, трябват се големи и многогодишни приготвителни работи, потребно е да се разбуди по-напред съзнанието поне у болшинството на народа, потребно е да се разклати днешната робска апатия на българската маса и да се извика наместо нея не само по-голямо съчувствие към по-добър живот, но и повече деятелно участие в стремленията към този живот. Някои от нашите млади искат да произведат непременно бунт в нашето отечество, без да мислят твърде много за сетнините от подобно движение. Те искат да си отварят работа и да направят да се говори за тях, но забравят главното, забравят, че всяко действувание иска сгодна и приготвена почва. Каква е почвата на нашите дневни бунтовници? Народът, масата, работливият и сносливият народ спи; той още не се е издигнал в чувствата си и мислите си дотам, щото да пожертвува поне една част от апатичното си спокойствие за свободата. Съчувствие на движението изказват само някои младежи по градовете, елемент твърде неблагонадежден не само по малочислеността си, но и по своята мекушавост и непривичност на труд и лишения. Яките и сносливите съсловия, еснафите, земеделите и скотовъдците, са чужди за работата. За да се приготвят, нужно е време, нужна е деятелност от друг характер. С нас, няколко учители и ученици, с няколко млади търговчета, които при първата нужда за пожъртвувание всички ще замлъкнат, с нас не става работа. Свободата се иска не за нас: ние сме и тъй свободни, защото сме или във Влашко, или в градовете и твърде редки съприкосновения имаме с турците. По правда ако говорим, аз съм повече свободен от натиска турското правителство и на полицията му, отколкото е свободен един гражданин в Русия. Свободата е нужна за народа, за масата, която ежечасно се съприкасава с турското зверство и страда от него, страда тежко и люто, а туй ни казва, че народът трябва да бъде с на, че без него свободата му не се достига и че за да го имаме с нас, длъжни сме да го приготвиме. Какво сме направили в това отношение досега? Не ще бъдем излъгани, ако кажем, че ние не сме направили в това отношение нито толкози, щото няколко стотини бунтовници да намерят помежду тоя народ ако не поддръжка и защита, поне нужната прехрана. Появившите се въстаници ще бъдат засега в очите на масата разбойнически шайки и ще могат да се държат по горите и балканите само по разбойнически начин, т.е. [с] принудително добивание нужното за живеение. Такъв бунт ли е нужен на България? Освен гдето не ще сполучи таквози движение, има да докара и това, че ще обезкуражи българите въобще и ще докара забавяние на друго по-сериозно опитвание. Нам са нужни не частни бунтове и опитвания на стотина-двеста ревностни и възторжени млади, а всеобща революция, революция в горите, в градищата, в селата, навсякъде. За да можем да надвием на многочислените турци, ние трябва да действаме везде и всички, и да действуваме при благоприятни условия, тогава, когато Турцисе намира в затруднения и не може да обърне всичките си сили срещу нас. Инак ние не ще направим, освен да погубим множество хора без всякаква полза за делото и с явни вредове за него. Опасения от несполуката на едно скорошно въстание воинстващият момък не поиска да слуша. Неговите сведения за България бяха съвършено противоположни на моите и той си остана на мнението, че е време да се почват действията. Той малко беше се търкалял из България и вярваше в говорите на младите, с които се виждаше по градовете. Впрочем той не отричаше, че сами ние не ще направим нищо. Той мислеше да подкачим и да поддържаме движението само през няколко време, догдето го наеме и довърши Русия. Като руски офицерин той знаеше настроението на руското воинство и на руския народ и николко не се съмняваше в неизбежността на една руско-турска война. На тая война, която Русия търсеше, за да развали Парижкия трактат, се осланяха най-големите надежди на И. Попова; в нея той намираше последнето и най-силното доказателство за нуждата да се почене движението. На моите забележки, че въпросът за нашето освобождение не се решава напълно с една подобна война и че туй освобождение ще дойде само след нашите всеобщи усилия и след надлежното приготвяние за него, Попов не даваше никакво внимание. Аз му пожелах добри успехи и ние се разделихме по най-приятелски начин. Дано господ да им помага в предприятията и да не ги подвъргне на тежки разочарования!

Тъй като в Шумен младежите тогава водеха повече лекомислен (гуляйски) живот и не обръщаха внимание на по-сериозни въпроси, аз не смеях да доверя тия тайни за приготовленията никому. Шумен през тая година остана мирен и никакъв знак за движение не се подаде. Да видим как ще постъпят подир 3-4 години младите, които сега се вдигат.

Туй спокойствие на Шумен спечели, както се каза, из тукашния каймакам голямо аферим от Мидхат паша. А за да не разклати това спокойствие и занапред, пашата изпрати в Шумен цели тайфи арфянки с уверение, че всяко младо ще се впусти подир момичета и ще забрави и отечество, и народни цели. Ние ще видим какви ще бъдат сетнините от пашовските грижи за нашето добро.