Абе това на нищо не прилича!
Значи от пет часа се каня да напиша една статия за Дневник. Междувременно чета, чатя си, пиша във фейсбук, чопля си в носа (естествено). Един пост пуснах на личния си профил в опит да събера материал за нова пиеса. И какво да правиш? Дай да си взема душ и после сядам.
Взимам душа, освежавам се в тая жега, сядам да пиша текста за Дневник и изпод ноктите ми като джин от вълшебна лампа започва да издимява едно стихотворение. Първо съвсем леко, после се издига. И ми вика: абе аз може да съм ти най-готиното любовно стихотворение, което си писал в последните месеци, балък смотан! Я ме пиши вместо да се занимаваш с глупости!
И сега статията си стои с едно заглавие и три линка, от които нали да взема някаква информация. Съвсем се сдуха милата, лежи си на екрана и всеки миг ще ревне, аз нали я гледам съсредоточено. Стихотворението набъбва, ама няма да е много дълго. А аз седя в потрес и се чудя защо винаги става така?
Човек тъкмо се вземе в ръце и тръгне да работи и някакви коварни стихотворения започват да изскачат от ъгъла и бой по кратуната, пръстите, бъбреците, сърцето. Счупят те целия и после седиш разкъртен все едно си бягал двайсет километра (а само до магазина като слезеш се задъхваш), или си правил четири часа секс на антидепресанти с мека пишка, без да успееш да свършиш.
А накрая лежиш, искаш да запалиш цигара, размазваш се. И после как да работи човек? Успокояваш се и си казваш, че вече е вечер и положението е маняна. Ами ако утре ме нападнат пак някакви стихотворения? Днес четири броя ме избомбиха бе, хора! Това не е хуманно.
И после защо поетите били бедни? Жертви сме! Това вдъхновение майката ни разгонва!
Няма коментари:
Публикуване на коментар