вторник, юли 25, 2017

Арт отрепките



На Роберто Боланьо

Сега, тогава, утре,
в зиналата челюст на деня и вечността,
тялото, душата ми се раздробяват,
превръщат се в нектар, амброзия.
И аз се питам луд ли съм?
Да, вярно, че изгубих битието си,
но спечелих пеперудени
пространства на духа,
в които безтелесно пърхам,
гонейки мечтата си.
Докато мечтата съществува,
битието може да си гледа работата.
С постоянните житейски драми.
С всички скапани заплати.
С всичките провали.
Седнали в ръба на тоя свят,
размахваме крака със арт отрепките,
сочим блатните пространства на бита
и им се смеем до откъсване
от този свят, (а може би) от другите.
Мечтата ни изпълва с пълнокръвие:
мъничко поточе се влива в река,
която се влива в по-голяма река
и накрая като разтопен любовник
нахлува през разкрачени крака
на делта в морето, в океана.
А понякога в депресия
развеждам се със себе си
в ритуалното пространство на света:
омайна черна нощ, изпълнена с радиация,
плътта окапваща на цялата естетика,
ангели с хърбави тела са наденали
противогази на ренесансовите си лица.
Усещам как умирам.
Но когато целият живот обърнат е на смърт,
умирането е прераждане:
смърт в друга смърт в друга смърт.
И всичките ми клетки изкрещяват:
трябва да пораснеш,
да станеш възрастен човек,
да стъпиш на заплата,
да оправиш битието си,
за да то не те оправя вече.
Но тогава пристига колесницата
на слънцето – мечта, съкровище и смисъл.
Порастването би било идиотщина.
Не, казвам си, аз съм тук, щастлив с арт отрепките
и тук ще си остана, и ще пребъда.


понеделник, юли 24, 2017

За това как щях да се гръмна, Гришо, супербългарите и една тъжна работа



Този текст се посвещава на един известен български модел от женски пол.

Още не съм започнал да си пиша статията за Дневник, която вчера не успях да напиша, защото бях помлян от четири стихотворения, а драмите вече започнаха... На личния си профил пуснах обява за това, че си търся женски вокал за нова група. Изглежда имам прекалено много изисквания, но просто съм една кифла от мъжки пол и като искам нещо, то винаги е адски конкретно.

Първо да вметна, че днес вече ще трябва да напиша не една, а две статии, защото и за Актуално реших да драсна и аз някой скромен ред като уж вървежен и известен автор, който продава обидно малко бройки от книгите си, въпреки че си скъсва задника да обикаля по провинцията с четения и свои книги.

Та пиша поста, че търся певачка, тагвам четири принцеси от Венера. Ама такива като от филм на Тим Бъртън принцеси. Не някакви лигави. И след някакви си 30-на минути едната от тях, известен модел в една модна агенция, който свири на китара и си пада и става по психеделичен рок, ми пише да се гръмна още днес. Че и от Париж го изстрелва това моделката от кориците на списанията. Обичам да й гледам клипчетата, на които свири по гащички. Разтуптява ми сърцето. Човещинка…

Сега съм си пуснал „Traveling Light” на Иво Димчев като начало на плейлист с негови песни, слушам как той извива гласа си, подсмърчам и всеки момент ще ревна. Вече знам, че ще има и сополи. Чувствам ги гадовете как клокочат в душата ми. Душата ми е сопол, бе! Представяте ли си докъде я докарах?!! Вадя пет пакета носни кърпички от шкафчето под мивката, което все заяжда и изобщо не успява да ме накара да се почувствам по-добре. Да са ми под ръка, не е като да не се познавам. Някои плачат като гледат Титаник и Лео потъва в ледените води на океана, въпреки че до мацката му има доволно място, да се чуди човек как тази безсърдечна кучка я мързи да си мръдне задника, за да любовта на живота й не умре. Аз пък плача, когато известен български модел, удивително красива жена с изключително добър музикален вкус, която съм имал наглостта да тагна веднъж във Фейсбук, ми пише да се гръмна. И то още днес! И ми го стреля този парфюмиран императив от Париж, докато аз, бедният поет, кротувам в скромната панелка и слушам как мъжът три етажа под мен гледа някакъв неопределен спорт по телевизията, а жена му го врънка да слезе да вземе хляб Добруджа, майонеза и два кренвирша за обяд. Той работи като нощен пазач на близкото училище, а тя е без работа от няколко месеца. Клетници… И парижка проклетница, но това само си го мрънкам, защото съм разстроен, сигурен съм, че е прекрасна и неповторима.

Най-гадното в случая е, че съм прекалено послушен и разбран мъж. Каквото ми кажат красивите и съответно опасни жени, на мига се опитвам да го изпълня, така че бъркам под дюшека и взимам парите, с които разполагам до края на седмицата. Картата ми е празна, но чакам два хонорара. Вечната съдба на фрийлансъра, все тая. Пари вече няма да ми трябват. Веднага излизам, нищо, че днес дават опасни жеги. Наскоро излязох от болницата, бях се дехидратирал и това никак не е препоръчително, но ми е толкова тъжно, че не ми пука. А и краят идва. Очевидно този път няма да стигна дори до реанимацията, а спешната помощ само тъжно ще поклати глава и ще ме занесе директно в моргата. Поне там няма да е такава зверска жега…

Още ми е адски тъжно. Сълзите ми рукват. Мамка му. Сега осъзнавам, че съм забравил кърпичките на икейската маса за десет лева в хола. Горд собственик съм на няколко такива и обичам да ги галя по муцуните, но сега не ми е до никакво галене. Нямам носни кърпички, а точно тази сутрин свирих на китара и си представях, че съм рокзвезда. Още съм облечен в черно, но не това е проблемът. Реших да се правя на гъзар, нали разполагам с огромно и леко поначупено огледало. Ох, вярно, сигурно затова от няколко години освен, че съм беден писател, жените ме търпят по три дни и ме зарязват. Тъпото огледало! Как успях да го прасна така през пролетта на 2014-та, докато вкарвах празния бидон от кисело зеле от балкона вътре, за да го метна в мазето? Да не реши човек да си направи кефа и да си сложи черен молив и спирала, докато свири меланхоличен рок на черната си китара значи… Ама откъде да знам, че ще ревна така? Откъде да знам, че през цялото време в Париж една жена, която съм виждал един път на концерт в малкия Микстейп и която така и не се престраших да заговоря, защото си бях оцапал бялата тениска с лютеница, ще ми вкара такова емоционално кроше. Това е. Рундовете са доникъде, аз лежа бушониран, докато нокдаунът бързо се превръща в нокаут.

Вървя по тротоара в Люлин. Няма да казвам в кой микрорайон живея, все пак мизерните пари, които свършват в момента, в който излязат от банкомата, ги изкарвам като либерален журналист и постоянно ме тормозят в коментарите, че съм антибългарин, толераст, отрепка долна и как щели да ме набият… Продължавам да рева като пикльо. Всъщност не знам защо казвам „като пикльо”, напоследък подозирам, че съм вдигнал статуса и съм се превърнал в посерко. В същото време така съм се спекъл, че и аз вече не зная как да се самоопределя. Спечен посерко звучи в крайна степен противоречиво. Такова животно просто няма. Молива и спиралата отдавна са се разтекли и си представям каква гледка съм отстрани. Някакъв брадат изверг в средата на седемдесетте, който е облечен в черно и се е разтекъл по лицето, че и повече.

Увесил нос продължавам да слушам напевния Иво Димчев на огромните слушалки. Музиката за един ефирен миг ме развлича, когато се сещам, че приятелката, която ми беше дала да ползвам огромните бели слушалки Сони преди две-три години, за да не ме набие съседът отдолу, защото свиря прекалено шумно на китара, тази същата оня ден ми каза, че си ги иска обратно. Става ми още по тъжно. Рухвам на земята. Вали дъжд, но е 41 градуса. Дъждът е от пот. Надигам поглед към небето.

- Не-е-е! – крещя патетично като в някоя холивудска боза и се тръшкам. - Защо а-а-аз, Господи! Защо а-а-аз!

Мъката ме залепва за земята, едвам се изправям, краката ми треперят. Влизам в магазина, към който съм се запътил. Продавачът яде хот дог, дебел е и плува в собствения си сос. Преди да успея да го изгледам въпросително, което е трудна задача (солта ми щипе на очите), той захвърля храната на стъклената витрина и я изцапва с горчица и майонеза. Кетчупът невъзмутимо си стои върху хот дога, вместо и той да се размаже по стъклото. Забележително явление! А той вади салфетка и замазва положението. Усмихва се притеснено.

- Климатикът ни май сдаде багажа.

Идва ми да му кажа, че хич не ми пука за малоумния му климатик. По пътя насам двата литра вода, които съм изпил до момента, са успели някак да се озоват на тениската, по гащите ми и по опънатите бели чорапи, които се подават унило от сандалите. Дори с това не ми се занимава, значи положението е повече от сериозно. Но не трябва да забравям защо съм тук.

- Колко ти струва най-евтиният пистолет? – питам.

Продавачът в кварталния оръжеен магазин ми хвърля поглед в стил: и ти ли, Бруте. После изрежда опциите: автоматичен, полуавтоматичен пистолет или револвер. Тръгва да влиза в подробности, които дълбоко не ме интересуват. С тресяща се от нерви ръка бъркам в задния си джоб и изваждам купчина смачкани банкноти. Хвърлям ги на все още зацапаната витрина. Трескаво ги броя. Не стигат! Кажете ми сега живот ли е това? Един пистолет да не можеш да си купиш. С последна надежда вадя от страничния джоб прокъсаното си портмоне, в което има още две банкноти. На стъклото издрънчават и всичките ми стотинки – няколко по два лева, три по един, четири петдесетачки и някакви други монети. Една от двулевките се озовава в кетчупа, но на мен така ми е паднало пердето, че невъзмутимо си я взимам обратно. Забърсвам я с една от сополивите салфетки. Все още съм се разтекъл. Сигурно съм грозна гледка, особено със зимното бирено коремче, което още не съм успял да сваля и което издига секънд хенд тениската ми.

Парите пак не стигат. Изпадам в шок. Сигурно щях да звънна някой телефон и да се опитам да взема заем, ако не дължах пари на половината микрорайон, че и на завидни части от няколко други микрорайони.

- Имам ли други възможности? – питам тъжно продавача.

Шишкото се подсмихва и ми предлага противошокова палка. Коригирам го на момента.

- Интересувам се от летален завършек. Разбираш ли, човек?

- И ти ли? – отегчено се мръщи той.

Предлага ми боен нож като този на Рамбо от не знам коя от частите. Това ми се струва прекалено болезнено.

- Нещо друго нямаш ли?

Той потъва в дълбок размисъл, но завидно бързо изскача с нестандартно решение. Продава ми граната за 60 лв. Тръгвам си, а по пътя за вкъщи си купувам ром Атлантик. Задължително трябва да вкарам нещо. Прибирам се с две торбички. В едната е гранатата, а в другата – бутилката. Някой пак е пикал във входа, но не съм скандализиран. Да, това не ми се случваше, докато имах възможност да живея в центъра, но от достатъчно време живея в Люлин, за да зная за какво става въпрос. Асансьорът пак не работи. Изкачвам се до последния етаж. Съседът долу продължава да гледа спортното предаване. Жена му още го врънка да слезе да купи храна.

Най-сетне съм у дома. Как да обясня на моделката в Париж, че нямам възможност да си купя пистолет? Не искам да съм жалък. От друга страна тя така и не се сети да уточни, че трябва да се гръмна с пистолет. Ще изпълня заръката. Ще се гръмна с гранатата и това е! Не мога да се трая повече, а и много искам да я направя кефа.

Отварям чекмеджето на бюрото, в което се мандахерцат неиздадените ми ръкописи. Има две-три нелоши неща. За проза говоря. Стихотворенията ми отдавна не стават. Пиесите ми не се играят. Статиите ми имат по 42 гледания в нета. Никой не ги чете. Едно време не беше така. Едно време не бях такъв. Но за жалост живея в настоящето. Няма как да избягам. Е, сигурно смъртта ще ми вдигне статута. Май не съм чувал друг писател да се е самоубивал с граната. Отпивам смело от бутилката спиртна напитка с есенция на ром. Така пише на етикета. Сядам на пода. Изпивам половината шише, гледам съсредоточено гранатата двайсетина минути, взимам я. С рязко движение дърпам халката.

- Па – чува се от гранатата.

След това от нея се разнася нещо като кашляне, вдига се рехав пушек. Сърцето ми всеки миг ще изскочи като на анимационен герой, който току що се е влюбил. Ей сега ще се напикая от напрежение, но нищо не се случва. Чакам цели десет минути. После надигам озадачено гранатата и я оглеждам. На дъното й пише:

MADE IN BG

- Аха – кимам разбиращо.

Вече и гранатите са ментета.

Странно, но след цялото това напрежение тъгата ми рязко си бие шута. Живот ли е да го опишеш? Вдигам се от пода и се надвесвам над лаптопа. Слънцето напича здраво, но сега си давам сметка, че поне не е зима и не се питам дали всеки момент ще ми спрат парното, защото поредната медия закъснява с поредния хонорар. Всъщност не е чак толкова зле.

Отварям отново фейсбук. Коментарът за гръмването ме гледа неумолимо и освен сърцето, което съм му лепнал, има втори лайк от една стара приятелка. Пиша й, за да я питам толкова ли е зле статусът.

- Толкова е зле – отговаря ми тя.

Дори не споря, признавам й, че не съм само спечен дришльо, ами съм и пълен тъпак понякога. Тя ми пише, че кима разпалено с глава. Пак ми става тъпо. В този момент получавам друго съобщение. Певица, която е участвала в някой от музикалните формати иска да пробваме нещо заедно. Гледай ти! Тъкмо оставиш всяка надежда, а на нея нещо й щукне и се връща. Чатим си възторжено. Разбираме се нещо, после тя отива на работа. Аз трябва да сядам да пиша най-сетне един текст за Гришо и супербългарите, от чиито приказки излиза, че целият народ играе страхотно тенис, а Гришо за нищо не става и затова го е смачкал Федерер. Аха да тръгна да го почна, дори не съм написал заглавието, когато решавам да си проверя мейла. Отварям пощата и ми излиза новината, че Кристиан Такев е умрял на 51 години.

Този път не плача, но отново ми е много тъжно. Един от най-читавите и качествените хора в тази държава е починал на 51 години! И един от индивидите, които най-адекватно успяха да обяснят политическите си убеждения в обърканата днешна ситуация. И също така имаше страхотни изказвания като част от "Да, България". И сто процента е направил страшно много за нашето общество като преподавател по гражданско право в СУ. Кристиан Таков, не те познавах, но се радвах, че в тази страна вирее човек като теб. Човек и в същото време истински гражданин, каквито все по-малко се срещат по тези съмнителни балкански географски ширини. Съжалявам, че толкова рано се преселваш на небето. Вярвам, че паметта за теб ще остане! Почивай в мир.

Това е. Всички тези драми, преживявания, тръпки. А денят е едва към половината си. Какво ли ще се случи до неговия край? Кой знае…

Текстът е публикуван за пръв път в електронното списание "Егоист" на следния линк: http://egoist.bg/za-tova-kak-shtyah-da-se-gramna-grisho-superbalgarite-edna-tazhna-rabota/

неделя, юли 23, 2017

На Илия Бешков



Тая нощ умирах много пъти,
безсъници въргаляха се
из леглото ми, бушуваха в
чаршафите като животно,
съпротивляващо се на
студената машина за убиване.
Погледнах се в огледалото,
извиках в истеричен уплах –
карикатурата на моя образ
ми се хилеше с чертите
криви на безбожието.
Тая вечер от художник
станах дявол, рогата ми
разпердушиниха красивото,
окървавиха го и смляха
неговите линии в прокажена
кайма, в чиста чума.
След всяка смърт отдъхвах
и празнувах умиротворяващия
край, а след това ругаейки
възкръсвах. Ад. Нима не е
това безкрайно продължаваща
агония без усмивката на смърт?
Умирах много пъти тая нощ,
на заранта със слънцето
възкръснах за последен път.
Амин.


събота, юли 22, 2017

4 тона бонбони

Тази вечер всички коментират корупционния скандал. Политик поискал подкуп в четири тона разноцветни бонбони. Като деликатно помолил един тон да бъдат ментови, защото най-много ги харесвал. Другите могли да бъдат всякакви: карамел, малина, ягода, шоколад. Условието му било половината да са дъвчащи, а другата - смучащи. Просто наистина много харесвал бонбони. Но ето, хванали го и сега депутатският му имунитет със сигурност щял да падне. Лекарят го предупредил да внимава с кръвната си захар. А главният прокурор въздъхнал облекчено, когато съобщил, че премиерът не бил замесен. И дори един-едничък бонбон не стигнал до него, макар и той да ги обичал, особено смучащите.

вторник, юли 18, 2017

Сапунени мехури




На Марин Бодаков

Я, каква снимка
на Яна Лозева.
Ти (усмихнат!!!)
с четири сапунени мехура.

- Моля те, Марине,
сложи снимката на гърба
на следващата си книга!
Моля те, моля те, моля те…

- Ох, Ванка, че аз не знам
кога и дали ще има такава.
Нещата ми са като тези
сапунени мехури, разбери…

- Сапунените мехури
са толкова изящни, Марине.
Триумф на мига и духа
над материята.
Точно като поезията.

Ти се оправдаваш,
че си в миналото,
а зная, че си вече
в бъдещето.

Аз ли?
Аз съм в космическите
мъгли на настоящето.

Ех, колко хубаво,
че времената ни се
срещат.

18.07.2017

Фотография: Яна Лозева

неделя, юли 16, 2017

Епитафия на Кристиан Таков



Ако дадеш достатъчно
на настоящето,
няма да останеш
в миналото,
а ще пребъдеш
в бъдещето.

16.07.2017

събота, юли 15, 2017

Орфей, Чакалнята на ада, XXI век


Ей, момиченце!
А може би жено?
Де да те знам к’ва си
като още те нема в моята схема.
Мъчна работа е моята, ей,
сизифовска, долна, гадна.
Въх-х-х е положението.
Отвсекъде.
Хич не си е работа моята
да си кажа, ама кой ли ме пита …
Остарях си така, ей,
тея паразитки ми разказаха играта.
Ей, слънце лунно,
най-светла черна дупке
в тоя край на Млечния път.
Виж сега, разбирам,
нали си от женски род,
от Венера и двеста хиляди
други планети от нежния пол,
от седмото небе
или от подземието.
Знам, че си некъде
в неопределеното пространство
зад гърба ми,
спотайваш се там,
димиш с некаква цигара
или си супер хипер мега био.
Може и веганка да си,
де да те знам
като още те нема в моята схема.
Хич не си е работа моята
да си кажа, ама кой ли ме пита.
Вървиш там нагоре по стълбите,
бледа или с най-искрящия загар.
Чиста проба космическо същество.
Аз съм некакъв скапан землянин,
да се чудиш жив ли съм,
мъртъв ли съм?
На кой свят съм?
Свят ли е това?
Свят ли е?
Съм ли?
Не, не съм светец.
Знам си правата,
гледам да не се обръщам,
докато не се махнем
от подземното царство
и не излезем малко на въздух горе,
че тука долу е адски запушено
и осветлението хич го нема,
пълна дупка, ей,
аз нали затова се катеря пред тебе.
Мани, че се задъхвам,
тия цигари ми ограбиха
и белите дробове, и всичко, деба.
А обърна ли се тия идиоти
ще те вземат обратно.
Насила ще те вкарат
в патрулката на Ада.
Де да те знам ква си.
Може да си пред огледалото,
сигурно още червило си слагаш.
И то некакво космическо.
Или нещо се контиш там,
чудиш се какви фейски
дрешки да си облечеш
или нещо подобно,
ей, безподобнице!
Нали си от Венера
и двеста хиляди
други планети от нежния пол,
от седмото небе
или от подземието.
Работата е там, че…
Въх-х-х е положението.
Отвсекъде.
Хайде пали кашоните и идвай.
Писна ми да те чекам,
аз съм жентълмен иначе,
да не се стане грешка тука.
Ей, слънце лунно,
най-светла черна дупке
в тоя край на Млечния път.
Искам да ти кажа само…
Ей, тея паразитки ми разказаха играта.
Знам, че си некъде там,
то и аз съм заплес, верно.
Знам и, че ще дойдеш накрая, ама…
Остарях си така, ей.
Хайде, скачай в моята схема.
Скачай. Скачай. Скачай.
Славно бъдеше ни чека.
Само требва да дойдеш.
И да бегаме некъде заедно.
Че си е таковало таковатата
положението.
Отвсекъде.
Ей, момиченце
А може би жено.
Де да те знам ква си.
Идвай. Бързай. Скачай.
От сто века си клатим
краката тука в очакване на Годо.
Писна ми, ей.
Идвай, казах.
Мамка му и сърце.
Аре, тука на ъгъла чекам.
Обичам те, ей!

четвъртък, юли 13, 2017

Ох, клетият ми текст в Дневник... Ох, как ме гризе съвестта. Ох, от сутринта му се точа, а в същото време един мускулест и злобен мултитаскинг седи до мен с бухалка и ме млати здравата по кокаляците. Всичко е във въображаема кръв. Иначе съм добре.

Само не знам защо българският модел (от женски пол), за когото писах вчера не ми отговори на съобщението с линк към статията и текст: "Виж, за малко щях да се гръмна." В същото време пък Динко да вземе да пребие за втори път някоя невинна душа, която най-сетне да не е бившо гадже или бежанец. И най-накрая да е на правилното място. Не по границата, а в пандиза. ❤️

Та предишната идея за статия за Дневник влиза в чекмеджето, Динко е неустоим. Аз съм дълбоко хетеро, но ми се иска да се оженя за него, за да мога да се разведа и да му взема джипа! Ей така, за да му е гадно, не че съм умрял за някакъв си там джип. Оня ден си купих "Приятел на Кафка" на Исак Башевис Сингер в невероятната поредица "Кратки разкази завинаги", която е дело на ИК Жанет 45 и на любимата ми преводаческа фурия Нева Мичева. Ако му взема джипа, обещавам да го разменя за пълната колекция на всичките книги от поредицата. С разликата в парите (някакви си там хиляди заспали) Manol Peykov ще може да натвори още чудеса и да ни кара да мечтаем да завземаме чрез кратки семейни отношения с идиоти нови джипове, за да ги разменяме за книги отново и отново, и отново.

Като споменах Жанет 45 няма как да скрия от вас новината, че най-сетне знам кога точно ще ми излезе сборника с разкази "Силата на думите". Ама ще ви кажа някой друг път, за да ви държа в напрежение. Ще го отпразнувам с домашна лимонада, така че ако утре имам махмурлук, да знаете, че е от предозиране с лимони.

Сега сядам да пиша най-сетне, защото рискувам съвестта съвсем да ме оглозга и следващия път като се видим да съм просто скелет.

Ох, само да направя едно добро дело и да се подпиша тук. Заслужава си.

https://www.peticiq.com/178856

Аре!

сряда, юли 12, 2017

Обява

Ще стрелям директно. Присвирило ми се е по-активно. Прави ми се авторски алтърнътив с български текстове. Готов съм да пиша текстове и музика. Искам група от двама човека. Имам нужда от женски вокал. Най-добре да е върл фен на The Kills. И ако може да обича или да е готова да се облича в черно и да има желание да си закупи някоя рокерия. Бонус ще е ако пие уиски и пуши като комин.

Ще трябва малко по малко да се действа. Аз имам лууп и джаджи и ще се опитам всичко да запълня. Бих припявал също. В идеалният вариант това ще е пееща барабанистка, за да са по-динамични барабаните, ако не ще луупвам. Или китара, за да джемим и така по-колективно да измисляме песни. Но проекта изисква електрическа китара, кубе, някой и друг ефект, който да не е distortion, а с по-меко звучене - overdrive, някакъв винтидж fuzz и там зависи от вкусовете.

Аз ще инвестирам пари в един octaver, за съжаление няма да имам пари първоначално за POG или готино Whammy, за да мога да правя едновременно бас и пищящи китарни сола ала Джак Уайт с две октави нагоре. Но веднага мога да си взема boss oc-3, който за симулация на бас с китара си цепи мрака.
И ако тръгне, постепенно и още някакви ефекти - разполагам с overdrive, супер много чудесии на лууп стейшъна (Rc505), BIG MUFF, който е супер, но мисля, че целта ще е леко по-лек и мек звук, а мъфа е много рязък.
Но съм склонен с времето да пробвам различни неща.

Разполагам и с един брой микрофон Shure 58 бета. Но ако трябва да се симулират барабани, той трябва да е при мен.
Може да ползваме и айпад с Garageamp за разни чудесии оттам. Примерно част от барабаните и от време на време някой орган или каквото там.
И саунд карта имам, както и Ableton на лаптопа, но там съм бос.

RaJa ElMad, естествено за теб се сетих първо, но знам, че си супер заета.

Mila Robert, обожавам те, ама ти си пишеш авторска музика и си страхотна актриса, която все по-често ще я искат по театри и сериали, де да знам дали и с това ти се занимава.

Iveta Dimitrova, за теб не знам дали пееш, иначе си се утепала за подобен проект. А и от кратката ми онлайн комуникация с теб подозирам, че с думата "утепала" вече те загубих.

Pictoria Vetrova, не знам защо и теб си те представям в нещо подобно, но пак - не знам дали пееш и какъв е тоя тука дето ми пише такива работи...
Някой нещо?

P.S. Ако има контакти със заведения, в които се свири на живо извън София е бонус.

Задължително условие е да е пич! Може и пичка.

Крайната цел е в някакъв момент да си имаме репертоар, да правим по някой и друг кавър. И да правим по 1-4 концерта месечно. Както си трябва.

вторник, юли 11, 2017

Статос 1

Абе това на нищо не прилича!

Значи от пет часа се каня да напиша една статия за Дневник. Междувременно чета, чатя си, пиша във фейсбук, чопля си в носа (естествено). Един пост пуснах на личния си профил в опит да събера материал за нова пиеса. И какво да правиш? Дай да си взема душ и после сядам.

Взимам душа, освежавам се в тая жега, сядам да пиша текста за Дневник и изпод ноктите ми като джин от вълшебна лампа започва да издимява едно стихотворение. Първо съвсем леко, после се издига. И ми вика: абе аз може да съм ти най-готиното любовно стихотворение, което си писал в последните месеци, балък смотан! Я ме пиши вместо да се занимаваш с глупости!

И сега статията си стои с едно заглавие и три линка, от които нали да взема някаква информация. Съвсем се сдуха милата, лежи си на екрана и всеки миг ще ревне, аз нали я гледам съсредоточено. Стихотворението набъбва, ама няма да е много дълго. А аз седя в потрес и се чудя защо винаги става така?

Човек тъкмо се вземе в ръце и тръгне да работи и някакви коварни стихотворения започват да изскачат от ъгъла и бой по кратуната, пръстите, бъбреците, сърцето. Счупят те целия и после седиш разкъртен все едно си бягал двайсет километра (а само до магазина като слезеш се задъхваш), или си правил четири часа секс на антидепресанти с мека пишка, без да успееш да свършиш.

А накрая лежиш, искаш да запалиш цигара, размазваш се. И после как да работи човек? Успокояваш се и си казваш, че вече е вечер и положението е маняна. Ами ако утре ме нападнат пак някакви стихотворения? Днес четири броя ме избомбиха бе, хора! Това не е хуманно.
И после защо поетите били бедни? Жертви сме! Това вдъхновение майката ни разгонва!

МЪЖЪТ


Мъжки
род,
единствено число,
пълен
член.

понеделник, юли 10, 2017

Белият шум каза,
с връзките е така,
в началото има среща,
при срещата всички са хора,
за съжаление в повечето
случаи после
мъжете започват
да се държат като мъже,
жените започват
да се държат като жени,
и гледай какво става.