Follow by Email

неделя, февруари 26, 2017

Би ми било интересно да гледам съвременен български филм с тема от сорта на: вярата, надеждата, красивото, различният и неговото битие, любовта.

Филм, в който тази идея да е разработена първо на ниво сценарий, а после да е разработена на езика на киното.

За съжаление повечето пъти гледам някаква история, която е интересна на режисьора, в която я се прокрадне някоя идея, я не. И това е по-скоро неосъзнато.

От друга страна "София Филм Фест" идва. Има надежда.

събота, февруари 25, 2017

Светът е това, което е

"Париж вече не е Париж", казва Тръмп и обяснява как негов приятел вече не ходел в този, защото се страхувал от терористични атаки. А какво да кажем за Америка? Ню Йорк вече не е Ню Йорк след атентатите. Изобщо Америка вече не е Америка. И светът не е това, което беше.

Но светът се променя постоянно. И няма смисъл да дълбаем в историята. Достатъчно е да погледнем света около себе си. Нашия свят.

Въпросът е как ще реагираме? Дали ще се свием в колибката си и ще си браним дворчето или ще приемем, че светът е това, което е и че неговото утре зависи от неговото днес. Като в същото време си дадем сметка, че това днес зависи от нас. Няма кой да ни го направи и да ни го подхвърли.

И след това да си зададем въпроса дали искаме да строим стени по границите си. Стени срещу хората около нас. Дори срещу най-близките си. Че също и стени вътре в нас? Срещу страховете ни и кошмарите ни. Или искаме да живеем в свят без стени.

Да, рисковано е, защото така сме по-уязвими. Но не е ли именно уязвимостта това, което ни прави хора? И не е ли по-смислено да споделяме уязвимостите си, страховете си, отколкото това да ги обграждаме със стени?

вторник, февруари 21, 2017

"Софийски дует" участва в надпреварата "Моята любима книга 2016"

С трепет открих, че романът ми "Софийски дует" е номиниран в конкурса "Моята любима книга 2016 г." Искам да изразя своята благодарност за тази номинация. Странно е усещането да видиш книгата си редом с автори като Алесандро Барико, Орхан Памук, Момчил Николов, Примо Леви, Емил Андреев, Хасан Бласим, Недялко Славов, Гарт Грийнуел, ДЖИПИ, Данило Киш...
Благодаря на читателя, без който не би имало писатели. И нека не забравяме, че писателите са най-първо читатели.

Можете да гласувате за любимите си книги в няколко различни категории на следния линк, който за съжаление ще трябва да копирате и да пейстнете в браузъра си, защото имам проблеми с поставянето на линкове тук: http://vsichkozaknigite.bg/%D0%BC%D0%BE%D1%8F%D1%82%D0%B0-%D0%BB%D1%8E%D0%B1%D0%B8%D0%BC%D0%B0-%D0%BA%D0%BD%D0%B8%D0%B3%D0%B0/%D0%B3%D0%BB%D0%B0%D1%81%D1%83%D0%B2%D0%B0%D0%B9-%D0%B7%D0%B0-%D0%BB%D1%8E%D0%B1%D0%B8%D0%BC%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D1%81%D0%B8-%D0%BA%D0%BD%D0%B8%D0%B3%D0%B0-%D0%B8%D0%B7%D0%B4%D0%B0%D0%B4%D0%B5%D0%BD/

неделя, февруари 19, 2017

Рок



(На Елин Рахнев)

Когато забравих самотата си
и самотата не ме забрави
и шурна из артериите ми
и нахлу в предсърдията ми
и се сгуши в полулунните ми клапи
и един сняг ме валя с дни, месеци и години
и сянката ми излезе в стачка
и депресията ми си би шута
и ето ги трите сега: самотата, сянката и депресията
и какъв тричленен протест под ендокарда ми
и се замислих за Динко и за границата му
и станах бежанец в собствената си страна
и рецитирах Левски на скинарите, които искаха да ме сритат
и написах разказ за пътуване във времето и Ботев
и един фен на Ботев Пловдив искаше да ме бие
и ми стана зверски противно
и щях да напиша своя погнуса, ако чуждата не беше написана
и даже фалангите ми искаха да се издрайфат
и светът миришеше на ароматизатор в такси
и се опитах да преглътна снега, който изгори гърлото ми
и гласът ми секна
и са научих да пея със секнал глас
и затанцувах с разпарчетосаното си тяло
и открих поезията на цитоскелета си
и пролетта изпълни организма ми сред разцъфналата бяла зима
и събрах съставните си части от пода на един кенеф
и ето ме сега слепен набързо, така несъвършен, но пеещ
и се събрах
и се прибрах в дома на тялото си
и тялото ми се влачеше и пърхаше из улици, алеи, паркове
и ми стана някак намерено, някак завършено по един незавършен начин
и се събудих сред снега и направих снежна пеперуда
и призовавам пролетта, но не оная, синоптичната
и зъзна, но будувам
и развявам момини сълзи
и развявам момини сълзи

сряда, февруари 15, 2017

До майка ми

Не знам дали писмата стигат до небето,
но не знам дали небето съществува.
Знам само, че вървя и дишам,
понякога спокойно,
понякога и ускорено.
Двете години, които ни делят,
отминаха, но думите ти още
са в ушите ми.
Знам, вече няма никой да ми казва: "Ивче".
Знам, че майка ми, поне на този свят,
не ще чете най-първа книгите ми
и да бумти сърцето й,
мечтите й да предвещават славно бъдеще,
когато настоящето ме е захапало.
Но знам, че помня, да, поне това.
Кръвта ми също помни своето рождение.
И нищо, че с думи трудно мога да го изразя,
но знам, че мъртвата ми майка
все пак живее в мен.
Че се е спотаила в пръстите, нозете.
Е, не мога да я чуя, но и това е нещо.
Помня също нейния завет,
увереността й в мен,
как тя винаги ми казваше,
че всичкото, което мога да очаквам
от нея е един ритник в гъза.
Това е най-великият съвет.
Така съм мразил на моменти тези нейни думи.
А сега ми липсват,
няма го ритника.
Няма я и нея,
но физически.
Таи се тя в мен, извира
от очите ми, скрила се е в зъбите ми.
Оттук-нататък ще живея все така,
изправен върху гроба й.
Да, дълго бях безсилен,
но открих в слабостта голяма сила.
Да живееш заради смъртта на друг.
Да цениш заобикалящото те,
защото всеки миг си има край.
Да живееш като за последно.
Да живееш с мисълта за памет.
За поколенията, дето дишат в теб.
Това е преходната вечност.
Да, мамо, както пише там, на гроба ти,
но малко по-различно:
"Кълна се в костенурките на Тасман.
Ти беше истински мъж!"

15.02.2017
Думите са лечение
на всичките рани
Ако е истинска обичта,
тя не може да бъде изсмукана.
Отпуснеш ли и за миг
своето тяло, своите сетива,
обичта ще навлезе в теб като прилив
на нежност и ще дефлорира душата ти.

понеделник, февруари 13, 2017

Моя пиеса е една от номинираните в първия конкурс за пиеса на НБУ с тема "Справедливостта"

Рекорден брой драматургични творби са постъпили в първото издание на „Конкурс за нова пиеса“ на Нов български университет, който тази година е на тема „Справедливостта“.
Внушителното число от 85 пиеси е безпрецедентно за подобен род конкурси в България и бележи своеобразен национален рекорд.

Журито, в състав проф. Виолета Дечева, д.н., гл. ас. д-р Георги Гочев, проф. Михаил Неделчев, доц. Пламен Дойнов, д.н., доц. д-р Светла Христова, доц. Снежина Петрова и проф. д-р Христо Тодоров, прочете пристигналите конкурсни пиеси и излъчи шест номинации на следните автори и на техните нови пиеси (по азбучен ред):

- Владо Трифонов – „Играч“
- Георги Тенев – „Роден край“
- Иван Димитров – „Пиеса за телевизора“
- Йоана Мирчева – „Изход“
- Нели Лишковска – „72“
- Петя Башева – „Аз, Змеят“

Предстои втората фаза на Конкурса за нова пиеса на тема Справедливостта: Това е първото издание на Лаборатория за писане на пиеси с водещ Боян Папазов, в която номинираните са отличени с право на участие.
Тя ще се проведе от 20 до 24 февруари в НБУ. Това е първият Конкурс за драматургия в България, който предлага такава Лаборатория.
Първият и последният ден от Лабораторията за писане на пиеси са отворени за посещение за студенти, любители на театъра, критици, преподаватели, журналисти и външни лица.
На 20 февруари от 10 часа в залата на Университетския театър на НБУ известният драматург и киносценарист Боян Папазов ще изнесе лекция за своя опит в изкуството на драматургията, а на 24 февруари от 16 часа на същото място той ще направи щателен и методичен самоанализ на „Любовен бестиарий“, последната му засега пиеса, която може да бъде прочетена на сайта на Конкурс за нова пиеса. В останалите дни номинираните ще работят върху пиесите си при закрити врата с Боян Папазов.

Победителят в първия Конкурс за нова пиеса на НБУ ще бъде обявен на 27 февруари от 17 часа в галерия „УниАрт“ в НБУ. На специална церемония ректорът на университета проф. д-р Пламен Бочков ще връчи на победителя престижната награда: сертификат, парична премия от 3000 лв. и право на сценична реализация на пиесата от Университетския театър на НБУ. Останалите номинирани, освен участието си в Лабораторията за писане на пиеси, ще получат и сертификати.
Церемонията ще бъде с водещ доц. д-р Пламен Дойнов и ще включва театрално-музикално четене на емблематичната за тазгодишната тема Справедливостта пиеса на Софокъл „Едип Тиран“ в новия превод на гл. ас. д-р Георги Гочев, член на журито. Участниците в него са преподавателите от Департамент „Театър“ на НБУ.
Повече на: http://www.dramacontest.nbu.bg/bg/aktualno

Проектът се реализира с финанансовата подкрепа на Централен фонд за стратегическо развитие към Настоятелството на НБУ.

неделя, февруари 12, 2017

Не ме ревнувай от писателската мисия,
също като теб и книгите са част от моят път.
Затрупан съм от тях физически, подпирам
ги върху стените си, подреждам ги по рафтове,
затрупва ги прахът, отделящ се от тялото ми.
Но подпирам мисълта си на кориците и страниците им,
в съзнанието ми зрее свобода, препълнена е
дървената купа в кухнята с плодове на общо знание,
почиства се прахът из алвеолите ми, подхранвам
пълнокръвието си с тях. Всичките писатели сме
книжни плъхове. Градим живота си чрез думи,
запетайки, многоточия... Началото си този свят
открил е именно в словото. Това далеч не е
библейско. Нима не са и слово простичките думи:

„Не бой се и ела”, „Жадувам твоята прегръдка”,
„Когато в зимните студени дни премръзналите
ни ръце се вкопчат в хватка, светът е летен, летни
сме и ние.” Защо когато срещнем любовта, не
я погалим и полеем, вместо да завием към луната с
песента на страхове и фобии, неврози, преживени
преди векове любови, многобройните отричания,
които изброяваме с отричащо ни постоянство?
Защо се отричаме вместо да се назовем? Да кажем, че
това е маса, това е плът, това са изпражнения.
В тези думи няма нищо страшно. Ще кажат,
че това не е поезия? Животът е поезия, поетите –
очи, които гледат, виждат. Думите единствено
изписват онова, което е проникнало през нашите стени.
Стени, които ние уж рушим, но май строим.
Но нека да строим и себе си. Да построим и нашата
любов. Да я построим с тухли, камъни. Да ги слепим
с онази тъй свещена кал, която сме забравили. 

Да ги измажем с глина. Да съградим огнище,
да сготвим боб, да хапнем. А после може и да пръднем.
Но нека пръднем заедно. И нека се посмеем.
На другия, но повече на себе си. Защото хората са
смешни. Смешни сме и ние, защото сме човеци.
Нуждаем се от повече конкретика, от действия,
а все забравяме да сме конкретни и да действаме…
Ела, подпри главата си на рамото ми. Отпусни се.

Може да заспиш. Ще те гледам с възторг, но и
ще пиша стихове. Не мога да мълча, докато
великата конкретика тактува своя сън с дихание
в шията ми. Не мога да не пиша, докато поезията
ми диша във врата. Защото си поезия. Такъв е моят поглед.
Такива са очите ми. Такива са и белите ми дробове.
Поезията засяда в черния ми дроб. С всичката си
светлина тя също е цироза. Нима не е това животът:
раждане и смърт. И нещо неопределено по средата.
Но тази неопределеност носи име: твое, мое, чуждо.
Всъщност наше. Защото сме прашинка от едно човечество.
И тази неопределеност се определя именно от нас.
Това е наша отговорност. Изписваме я с действията
си във всяка стотна от часовника, чието време свършва.
Ела, прости ми всички изречения, абзаци. Защото ти
си тяхното заглавие, подтекстът скрит зад думите.
Грабни главата ми, обвий ме с тялото си, целуни ме.
После да вървим. На майната си. Да се изпишем славно или
тихо в белите листа на този свят. Но нека се изпишем.
Понякога ще трябва да задраскваме, да късаме листа,
но така е с всеки ръкопис. А ръкописът става книга.
Да станем книга. Да се подвържем и слепим. Телата ни
ще са хартия, а любовта ще е корици. И нека ни четат.
Да ни четат по пейки, по читални. По рейсове и в домове.
Ела, да се четем и ние, да се разгърнем и да затрептим.
И да се превърнем в падаща звезда. Ще бъдеш тялото,
а аз ще съм опашка. Ще оставим чудна диря. Ще се радват
всички очевидци: дребните деца и възрастни старици,
облечени в така любимата си суета. Но най-голяма радост
ще изпитаме с теб. Защото ние светим. Фосфоресциращите
ни тела са фасонка и крушка. Любовта е ток. Но само ние
можем да натиснем копчето на нашата любов. Ела,
да, вярно, че съм книжен плъх. Но думите си имат тълкувания.
Да, може да съм плъх, но книжното е повече. А всъщност
съм човек. И моля, само не забравяй: ти също си човек.
Любовта ни също е човешка. Бленуваме за нещо друго.
Представяме си невъзможното. В очите си сме богове. Така
забравяме най-важното. Забравяме, че сме човеци.
И моля те, независимо с мен или с някой друг: бъди човек.
Боговете падат отвисоко, а хората летят в пръстта.

събота, февруари 11, 2017

Резултат от личната ми акция в "Сфумато" до момента. 14 продадени книги и 151лв. Знам, че това няма им да оправи покрива. Не знам дали и за два квадратни метра ще стигне. Но все за нещо ще свършат работа. От стихосбирката и книгата с пиеси нищо не губя, имам залежали бройки. Двата продадени романа са 31 лв. (по 16 лв са, но нямах дребни да върна, та едната я продадох за 15 лв)... Така че от себе си съм дал 31лв.

Малко е, но е някакъв жест. Той е важен. Жестът може да бъде дори усмивка в трамвая или потупване по рамото... И това е достатъчно в света, в който живеем, където вече и партиите в лозунгите си наслагват страх и омраза.

Благодарен съм на Театрална Работилница Сфумато, че са ме отгледали като зрител. Направили са ме взискателен към театъра.

Стихосбирки имам още. Който иска да удари рамо на този театър, може да пише на лични. Ще му я изпратя с наложен платеж. Вече имам поръчка за три книги, но се боя, че май ми свършиха книгите с пиеси. Което ме радва. Защото май останаха съвсем малко...

А дори не продавам кой знае колко бройки по книжарниците. Представям си колко пари могат да се съберат, ако по-известни писатели продадат по 5-6 книги...

Това е от мен... Благодаря на всички, които си купиха книги...
Днес на "Актьори срещу поети" ще можете да си закупите моите книги "Софийски дует", "Очите на другите" и "Поет на портрет". Ще ви ги надпиша с калиграфски писец или с писалка.

Приходите ще даря на Театрална Работилница Сфумато, защото покривът им тече, а именно този театър ме е формирал като театрален зрител и като драматург. Аз помня това! И никога няма да го забравя.

Ако сте пишещ човек и искате да помогнете и вие в тази борба, продайте своя книга и дарете приходите на театъра.

Ако искате да ви се дава в трудни моменти, дайте и вие, когато Другият е в затруднение. Защото Другият сте Вие. Другият също е Човек.

Не можем постоянно да очакваме от Държавата да дава, а ние да не даваме дори помежду си. Ако не си помогнем сами, няма кой да ни помогне.

Актьори срещу поети

Днес (11.02.)

20:30 часа

Театрална работилница Сфумато

И поезията е "рисуване на въздуха".

Впрочем доброто изкуство също...

петък, февруари 10, 2017

Днес "ИЗВЪН ЗЕМНО" се играе за последен път

От фейсбук страницата на Театър "Възраждане" разбирам, че днес представлението по мой текст "ИЗВЪН ЗЕМНО" ще се играе за последен път. Бесен съм! Така ли е редно да се прави? Можеха поне да предупредят, за да кажа на приятелите си да го гледат. А не да го научавам на датата на представлението!!!
Не е като да не ходя през 2-3 представления и да не се интересувам какво става.
Така де... Ако не сте гледали представлението, отидете днес. Изглежда това ви е последнава възможност.
Благодаря на Vladimir Petkov. Ако той не беше директор за известен период от време, най-вероятно тази пиеса изобщо нямаше да бъде поставена до момента.
Благодаря на Васил Дуев.
Благодаря на Ivaylo Dragiev, Dimitur Zahariev Yana Kuzova и Мариана Жикич.
Благодаря на Елена Стумбова Silvana Ilieva
Благодаря и на Театър Възраждане.
Просто можеше да звъннат един телефон... Публика за последното представление щеше да се намери. Сега е по-сложно...
Благодаря и на целият екип на театъра, без който тази магия не може да се случва...
Истинските герои в театъра са зад сцената. Те вършат огромна част от работата, а често не си даваме сметка за това...
Така че който иска, да отиде да гледа постановката.
19:00 часа
Театър Възраждане

Любовна прилича на снимка


Любовта прилича на снимка.
Стои на стената, краси я добре.
Гледаш я, тя остарява.
И даже по-хубава става.
Даже по-мила.
Ала понякога ти я намразваш.
Боли те и в болката късаш,
на пода парчетата хвърляш.
А може дори да ги стъпчеш.
Може дори да ги смачкаш.
Но ако обичаш наистина, сепваш се,
вдигаш ги с трепет, с уплаха,
галиш ги, слепяш ги, нежно говориш им,
на стената ги връщаш.
Любовта прилича на разкъсана снимка,
повторно красяща стената.
И май пада се по-хубава втората снимка.
И май пада се по-истинска.


четвъртък, февруари 09, 2017

Любовта е да кървите заедно.
Да сте щастливи в общото си нещастие.
Да споделяте самотите си.
Да плувате в тях както медуза
плува в океана, оставяйки се
напълно на теченията му,
попаднала изцяло във властта му.
Любовта е красива меланхолия.
Упоителен мрак.
Любовта е усмихната мъка.
Любовта е да се смеете заедно.
Да сте щастливи заедно,
докато вървите хванали се
за ръце из претъпканите булеварди на този град.
Любовта е да не сте самотни нито за миг.
Любовта е протест срещу самотата.
Любовта е да шестваш по улиците,
да блокираш движението,
докато носиш лозунги като: „Не на самотата!”,
„Никога повече самота!”
и „Самотата – враг номер едно на хората и зверовете!”
Любовта е прясно изстискан фреш.
Любовта е оптимизъм.
Проникваща пред всичко светлина.
Любовта е нацупена радост.
Любовта е дъх на момини сълзи,
на липа, на магданоз и копър.
Дъхът на пролетната вечер в някое
незнайно село. Звън на чинари сред
тучни ливади. Споделено и казващо
толкова много мълчание.
Любовта е да няма зима.
Любовта е пети сезон.
Най-великият сезон.
Най-завършеният.
В него има всичко за всеки.
Любовта е зашеметяващ скъп парфюм.
Лакирани нокти, които се впиват в гърба ти.
Които дращят гърба ти.
Дъхът на есен и жълти листа, посипани по тротоар. Десетзвезден хотел с всички удобства.
Безкраен разговор.
Любовта е прохладен полъх на вятъра.
Плаж на остров.
Любовта дава всичко на всеки.
Любовта е уплах, трепет, възторг.
Любовта е памет и шепот, студ и зной.
Без любов не може да има любене.

сряда, февруари 08, 2017

Морето на живия Александър




Александър Секулов не може да бъде описан с две думи. Той е пловдивски общественик. От известно време е и драматург на „Драматичен театър Пловдив”. Именно той задвижи постановки по известни български романи, от които фаворитът ни е „Възвишение” (под режисурата на Иван Добчев и с Бойко Кръстанов и Асен Блатечки в ролите на двата главни героя.) Между другото Лили Абаджиева постави там неговата пиеса „Няма ток за електрическия стол” в същия театър.

Освен това Александър Секулов е и част от редакционната колегия на литературното списание „Страница”, което е едно от малкото хубави литературни списания от нас. В топ три са ни още бълтгарската Гранта и списание „Съвременник”. На всичко отгоре той е и автор на доста книги, които няма да изброяваме. Но ще поставим акцент върху поезията му и върху романите „Колекционер на любовни изречения” и „Островът”.

Тази вечер може да го срещнем лично на премиерата на последната му стихосбирка в София. Книгата се казва „Море на живите” и е издание на „Изток-Запад”, което е леко странно, защото досега той работеше с издателство „Сиела”. Може би това се дължи на факта, че „Сиела” толкова рядко публикуват съвременна българска поезия? В крайна сметка това няма значение. Един автор може да работи с много издателства…

В крайна сметка можем само да адмирираме „Изток-Запад” за това, че публикуват тази стихосбирка. Както и за това, че те не са от издателствата, които се опасяват да публикуват съвременна българска поезия, защото тя не се продава в главоломни тиражи.

Можем да адмирираме и стихосбирката на Александър Секулов, която звучи точно като описание на очите му: „Море на живите”. В която нямаме търпение да се гмурнем. И да отидем на премиерата или да се сдобием с нея и да я прочетем. Защото хубавите книги имат значение.

Къде: Театър „Българска армия, пети етаж, зала „Миракъл”

Кога: 08.02.2017, сряда, 19:00 часа.




вторник, февруари 07, 2017

Бързата работа, смърт за някого



Този текст се посвещава на жената, която почина в „Ечемишка”.


На работливи ни се носи славата. Или по-скоро ние си я носим с учудващо упорство. Все пак това е една от опорните ни точки в нашия разпадащ се свят, в нашата разпокъсана държава. Другата опора е славната история, поради която се тупаме в гърдите. Нищо, че забравяме да си вземем уроците от нея. Нищо, че и нея някак не съвсем я знаем. Цитираме онова, което ни изнася и си правим оглушки за онова, което не се връзва в нашата лична картинка. Третата опорна точка е мрънкането, разбира се. Не сме доволни от нищо, с изключение на себе си.

Но сме работливи, това се знае. Даже ни се носела славата в Англия, Германия, по широкия свят. Само в нашата държава май не сме толкова работливи. Но нали и без това ни плащат малко? За какво ни е да работим като ни дерат кожите? Я да си стоим, да се правим, че работим и да си вземаме заплатите. И по времето на социализма така беше. Ти само си кротувай, пази си местенцето, чакай си пенсията и си гледай семейството и дома. Няма смисъл да се хабиш. Да не би работодателят да се хаби за теб? Ти си гледай къщата.

Виж, блокът ни може да е с олющена фасада, но апартаментът ни е друго нещо. Паркетът е новичък, мебелите – също. Ако не са новички, поне всичко е подредено, чистичко, спретнато. Нищо, че си хвърляме боклука през прозореца. Че го тъпчем по тротоарите. Сядаме пред плазмите. Може светът навън да се разпада, но това не ни интересува. Е, псуваме понякога и даваме акъл, защото сме царете на това. От всичко разбираме. От дърводелство, от пчеларство, от футбол, от политика. Нашето мнение е най-правилното. Но май и нашата салата е най-добрата. Ракията ни също. Няма други като тях.

А по плазмата се точат новини. Например някаква жена умряла в „Ечемишка”. Паднало й осветително тяло върху колата. И край! Точка! Но ние не сме виновни. Виновен май няма. Даже, казват, септември миналата година направили профилактика и нищо не открили. А не я ли направихме ние? И не бързахме ли? Може би жената ни чакаше вкъщи? Или отново си гледахме през пръсти ниско платената работа и затова я претупахме? Или просто не догледахме нещо? Защото какво би могло да се случи? Нали няма да сме ние. Ама май и ние можем да сме и не си даваме сметка. И ето какво става: смърт на човек. Смърт поради нечия грешка.

Но ние имаме опит в тази работа. Отсега знаем какво ще се случи. Никой няма да бъде виновен. Всички в тази страна сме невинни до доказване на същото. Свети води ненапити сме. От друга страна всички около нас са виновни. Оня, защото ни гледа накриво. Продавачката, защото се държи сопнато, нищо че и ние й повдигнахме тон. Всички гледаме само себе си, вършим само своето, личното. Не си отваряме очите. Не мислим за общото. И резултатът е смърт. Не само смърт на хора по пътища, тунели, поради паднали висулки. Не само смърт пред нищо ненаправили свидетели. Не само смърт в наводнения, бедствия. Но и смърт на едно общество. На нашето.

Гледаме го как умира и мърморим, затворили се в своите кутийки. И това е. Мислим, че не можем да направим нищо, но май по-скоро нищо не правим. Искаме да променим света, но грам не променяме себе си. Прекалено сме безгрешни и съвършени. Говорим за това как умират ценностите, а дали ги пазим? За това колко са невъзпитани днешните деца. А грижим ли се достатъчно за собствените си деца? Говорим за това как няма за кого да гласуваме, а не гласуваме дори за себе си в избора за собственото си съществуване. Искаме да сме хора, но често предпочитаме да живуркаме, да я кретаме някак. Искаме да сме добре заплатени, но безропотно приемаме да работим за ниски заплати. Защото нямало какво да направим. Защото някой друг бил виновен за нашата клета, нещастна съдба. Но май съдбата сами трябва да си я изковем. Само сили ни трябват и най-вече желание. Но май и желание нямаме. Затова продължаваме да си мрънкаме. Продължаваме да се бием в гърдите със своята славна история, докато денят ни убива. И продължаваме да си гледаме своята, личната работа, затваряйки очите за чуждото.

За съжаление обитаваме една територия, която носи името България. Живеем с други хора, които носят името българи. А ако можехме да живеем на остров колко би било хубаво! Въпреки че май тук всеки живее на своя си остров. Може и да не ни се иска, но колкото и да разкъсани да сме, територията ни прави някаква общност. Нашето става и чуждо. Чуждото става и наше. Но дали ще го осъзнаем някога? Дали дори след години ще проумеем, че сме отговорни не само за себе си, но и за другите? Защото става някаква човешка грешка и после? Смърт. Успокояваме се, че сме живи, неразбирайки, че всяка смърт от човешка грешка е и наша смърт. Смъртта на една общност. Но нищо! Нали сме живи. Продължаваме да мрънкаме. И си претупваме работата. И си претупваме работата. И си претупваме работата.

И докога така?



петък, февруари 03, 2017

Вицове за Тръмп

Докато ми публикуват доста комичната статия за случая с русенското интервю,
можете да прочетете подбрана селекция от вицове за Тръмп на следния линк:

https://www.actualno.com/columnist/article/1249/author_id/90

(извинявам се, че трябва да го копирате и да го пействате,
не се разбирам тези дни с някои функции тук)