Follow by Email

понеделник, декември 28, 2015

Човекът се разправи с Бог,
изхвърли го от небесата,
постоя така известно време, 
но липсваше му нещо горе,
надигна се на пръсти,
постави там Пазара
и от религиозен стана консуматор,
той искаше да бъде свръхчовек,
а се превърна в постчовек,
във вестителя на своя край.

неделя, декември 27, 2015

КАЖИ МИ, МОЛЯ ТЕ, КАЖИ МИ (Поема)


1. 
Кой въздух дишаш?
Чии погледи срещаш?
Какъв е вкусът на безмълвието ти?
За какво се страхуваш да мислиш?
В чии живот се будиш?
Какво за теб е немислимото?
Как се отразява невъобразимото
в огледалото във спалнята ти?
А как се отразява невидимото
в огледалото в антрето ти?
Какъв е смисълът, чрез който
носиш света на плещите си?
(И всъщност в колко светове живееш?
Изброими ли са? И каква е плътността им?)
Чии погледи те телепортират във Венера,
кои на Марс и кои на пръстените на Сатурн?
Какъв е звукът от пляскането на едната ти ръка?
Как се чувстваш в два и двадесет и шест,
докато се носиш тихо в зимната мъгла
и наблюдаваш статичността на сляпата неделя?
Къде разхождаш другостта си
и къде клонираните двойници на обществото?
Къде складираш неизплаканата ярост?
Каква е тежестта на сянката ти?
(Кажи, а аз ще продължа да слушам
и после още дълго ще те питам. )
Кажи, къде си, докато те няма?
Къде си? (Напевно изречено.)
Къде си? (Спокойно изречено.)
Къде си (Гневно изречено.)
Къде си? (Равнодушно изречено.)

КОЛЕДЕН ПРОТЕСТ


            На път за баба ми минах през Паметника на съветската армия и така без да искам, попаднах на протеста. Стотината бабички и дядковци вееха червените знамена в студа, милите. Не знам кой изверг ги беше подлъгал да излязат в най-големия студ. Видях няколко журналиста, един който доскоро работеше в една национална медия, но я беше напуснал в знак на протест срещу режима на демокрацията. Една издателка на списание, която точно в момента гореше чучело на американския президент. Имаше и два-три млади журналиста, които не познавах. Както и един, който работеше в дълбоко партиен вестник и освен това на последните местни избори беше и кандидат депутат. Забелязах и няколко депутати от Българската псевдосоциалистическа партия, повечето – също на възраст.
            Спрях за момент, когато един от журналистите беше надигнал мегафон и говореше:
            - Другари. Американските военни се изгавриха с нас и тази година и благодарение на своето оръжие за контрол над времето, ХАРП, умишлено ни спряха снега за Коледа. Ние не можем да позволим това! Да им го кажем.
            И хората ревнаха.
            - ИСКАМЕ СНЯГ! ДОЛУ ХАРП!  
            А след това мегафона взе жената с мегафона.
            - Те се опитват да ни вменяват техните ценности, но ние няма да им позволим да диктуват съдбата ни и да ни казват какво да мислим!
            И хората ревнаха.
            - ТОЛЕРАНТНОСТ И ИНФОРМИРАНО ОБЩЕСТВО – ТОВА Е ЗЛО, ТОВА Е ЗЛО!
            А след това всички ревнаха в един глас.
            - НЕ ИСКАМЕ СВОБОДА, ИСКАМЕ РЕЖИМ! НЕ ИСКАМЕ СВОБОДА, ИСКАМЕ РЕЖИМ!
            Един от журналистите говореше как ако американците са хора, ще пуснат сняг поне за нова година на този изпатил толкова от техния план Ран-Ът. Дължали ни го. След това те подпалиха огън, в който метнаха двайсетина знамена на Европейския съюз, чучелото на американския президент и други подобни артефакти. На мен ми стана студено и си тръгнах. Зад мен се издигаше пушек дим. Вече предвкусвах пуйката, която баба ми традиционно готвеше за Коледа и облизах устни.  




петък, декември 25, 2015

Нечовекът

И се ражда, за да умре.
И смъртта му променя
целия невидим свят.

И продължава да живее.
И продължава да умира.
Всеки ден във всички нас.

сряда, декември 23, 2015

Коледното писмо на Андрю



Тази зима мама и тате ми казаха така:
            - Знаеш ли какво, Андрю, до пролетта много ще се забавляваме. Нали си спомняш как като стане студено от духалката започва да духа пустинния вятър на Сахара?
            - Да – казах.
            И наистина добре си спомням как миналата година с мама често седяхме върху леглото и се увивахме с червения китеник, и мама ми четеше за Олд Шетърхенд, който май нещо се позагубил из Кюрдистан и винаги искаха много да му светят маслото, ама той все някак по чудо се спасяваше.
            - Да, спомням си, мамо!
            А докато тя четеше, Сахарският вятър духаше от печката.
            - Тези печки – беше казала мама – се захранват с топъл вятър чак от пустинята.
            Като я питах как така вятърът се озовава в духалката, тя веднага ми обясни как птиците го носели, когато пролетта се връщали от Юг.
            - На много от птиците, Андрю, хич не им се ходи до Африка, но го правят, защото са в бизнеса с топлия въздух.
            После цяло лято пазели топлия вятър в картонени кутии, защото какво ще правиш с пустинен вятър в разгара на лятото, когато и без това малко остава да пукнеш от жега...
            - Мамо – попитах я тогава. – А как човек пука от жега?
            - Ами ей така, Андрю, като балон се пръсва!
            - Като балон?!
            - Точно като балон, Андрю!
            Веднага си представих как се издувам като един хубав, жълт балон. Ех, че хубаво!
            - Мамо, може ли да пукна като балон?
            - Не може, Андрю, не ти е дошло още времето!
            - А кога ще ми дойде, мамо?
            - След години, Андрю! След мно-о-ого години!
            - И ще трябва да чакам толкова дълго?
            - Няма друг начин, Андрю! За тези неща човек трябва да има търпение!
            Мама и тате ме гледаха с очакване, докато аз се чудех как ще се забавляваме тази зима.
            - Какво сте намислили, мамо?
            - Тази зима няма да ползваме вятъра на Сахара, Андрю!
            - Защо, мамо?
            - Птиците не са донесли достатъчно тази година. Туземците не са им го дали.
            - Кои туземци, мамо?
            - От Сахара, Андрю. От Сахара.
            - Добре, мамо.
            - А и тази година с баща ти сме решили да се опитаме да поддържаме комина в добро състояние.
            - Защо, мамо!
            - Как защо, Андрю! За да може дядо Коледа да дойде в края на декември и да ти остави подаръка.
            Дядо Коледа? При нас?! Не можех да повярвам. Той ни беше май нещо сърдит. Не беше се появявал у нас от цели три години. Първата година тате го чул да вика през прозореца, че не съм бил достатъчно послушен и да съм внимавал повече за следващата година. Втората година за малко да пристигне и мама лично го видяла как се опитал да кацне с шейната на покрива на блока, но не успял, защото имало прекалено дълбок сняг. Третата година тате предвидливо изчисти снега от покрива, та този път Дядо Коледа нямал проблеми с кацането, но коминът бил замръзнал и той не успял да се промуши през него. Не успял и да пусне през него подаръка. Мама как ли не се опитвала да го убеди да й даде подаръка лично, но той казал, че не можело, защото такава била процедурата, иначе щели да му бият черен печат в трудовата книжка. След оня път, когато прекалил с винцето в коледната нощ, бил на косъм и не искал да рискува. Мама настоявала, но после се сетила за всички момченца и момиченца, които чакали подаръците си и които щели да останат с празни ръце, ако на дядо Коледа му бият втори черен печат.
            Така разправяха мама и тате, а само аз си знаех, че и предните години съм се опитвал да бъда послушен и съвсем сигурно Дядо Коледа нещо ми се сърди, щом все мен ме забравя. Ето, Иванчо от съседния блок, дето сме най-добри приятели, винаги получава подарък, а той щеше да ми извади окото оня път като играехме на фунийки.
            - Как ще поддържаме комина в изрядно състояние, мамо?
            - Елементарно, драги ми Андрю, ще се топлим с огнени духчета!
            И мама ми обясни всичко за огнените духчета. Тате монтира специална печка с кюнец. Докараха дърва в мазето и всеки ден татко зареждаше печката, а ние с мама я поръсвахме с огнени духчета от специален буркан с дупки на капачката. Вярно, в началото изглеждаше, че вътре има само пепел, но постепенно се убедих, че духчетата съществуват.
            Ето значи как става цялата работа. Като наредиш дървата в печката, ги поръсваш обилно с огнени духчета. В буркана те спят, но като запалиш огън, те започват да танцуват. А ако огнените духчета умеят нещо, това със сигурност е да танцуват. Мама казва, че те танцуват така бясно, че дърветата пукат под краката им и чак пушек се вдига. Точно от танцуването им идва топлината. Наистина, и ние като танцуваме в училище, на мен бързо ми става топло, а ако изляза на студено, от тялото ми се вдига пара.
            Най-хубавото е дето димът, който се вдига прочиства комина и така тая година това няма да е пречка за Дядо Коледа. Между другото огнените духчета, също като вятъра от Сахара, загряват стаята отлично. И с мама пак се увиваме с одеала на леглото, а тя ми чете за Олд Шетърхенд, на когото все още не могат да му светят маслото. Пък той пътува ли пътува. Дори през България е минавал.
            Вече е края на ноември и мама ме посъветва, ако искам да съм сигурен, че Дядо Коледа няма да ме пропусне и тая година, да взема да му напиша писмо. После да й го дам и тя собственоръчно щяла да го връчи на пощенския пингвин, който ще му занесе писмото.
            - Какво е пощенски пингвин, мамо?
            - Като пощенския гълъб, Андрю, само дето носи писмата чак до полярните области. Защото както добре знаеш Дядо Коледа живее на Северния полюс и пощенските гълъби не могат да стигнат дотам.
            - Не може ли да му напиша имейл, мамо?
            - Имейлите, Андрю, ги четат джуджетата. Миналата година във вестника писаха, че на Дядо Коледа са му забранили да използва компютър? Горкият старец открай време го е закъсал с очите и чете само от хартия.
            - Защо тогава не му изпратим писмото по нормалната поща?
            - Ами това е Северния полюс, Андрю! Писмата там ги носят с ледоразбивачи, а те са адски бавни. Въздушната поща е несигурна, защото пускат писмата в сандъци по парашути, пък там духат страшни ветрове. Веднъж така едни писма до една полярна експедиция ги подхвана един вятър – озоваха се чак в Исландия. Навремето най-бързата поща беше да пратиш писмото по ескимос, който отлично знае маршрутите и откъде може да мине пеша, а откъде с кучешкия си впряг. Само че през деветдесет и четвърта Агенцията за защита на правата на човека забрани тази поща, защото било нехуманно спрямо ескимосите. Ако питаш мен, нищо нехуманно нямаше в цялата работа: и ескимосите изкарваха пари, и хората си получаваха писмата, ама така стана. Нали трябва да имат права и свободи! Чух, че скоро и пингвинската поща искали да я закриват, онези от Грийнпийс протестирали срещу нея. Събрали се пред централната поща в Ню Йорк, облечени във фракове и плавници, а върху белите тениски под фраковете с печатни букви били изписани лозунги като: „Спасете пингвините!”, „Пингвините не чукат винаги два пъти!”, „Спрете пингвинската поща!” и много други такива природозащитни лозунги.
            Съгласих се, мама имаше право и от няколко дни мисля единствено какво да си поискам от Дядо Коледа. Определено трябва да е нещо голямо, та да компенсира последните три години. Но какво да е? Лаптоп? Плейстейшън? Система за домашно кино? Синьо колело? С много повече скорости от тези на зеления бегач на Иванчо!
            От три дни всяка вечер мама ме пита:
            - Какво става с писмото, Андрю? Не го ли написа най-сетне?
            - Утре ще е готово, мамо!
            - Обещаваш ли, Андрю?
            - Обещавам, мамо!
            Ама колкото и да обещавам, писмото си стои недописано. Просто не знам какво да си поискам. Знам, че трябва да е нещо голямо и хубаво, което наистина, ама наистина с цялото си сърце да искам. И все го търся това нещо. И все не го намирам. Пък времето си тече. Мама каза, че ако утре вечерта не изпратим писмото, пощенският пингвин няма да може да го достави навреме. А когато пощенските пингвини не занесат поверената им пратка навреме, така каза мама, те си правят харакири! Първо си рисуват червена точка на челото, после завръзват на главата си червена лента, след това вдигат един кухненски нож, за тях ножовете са като саби. И „хъц”! Край с пингвина!
            - Нали не искаш цял пингвин да умира, само защото не си в състояние да напишеш едно писмо навреме, Андрю?
            - Не – отвърнах й през сълзи. – Не искам пингвинът да умира заради мен, мамо!
            - Ами тогава се хвани в ръце и напиши проклетото писмо! Чуваш ли, Андрю?
            - Да, мамо.
            - До утре вечерта!
            - Да, мамо.
            - Ти какво, Андрю, да не мислиш, че хората от Грийнпийс протестират просто така? Но какво да правим като не ни оставиха друга алтернатива да пратим писмо до Северния полюс. Щем не щем: ползваме пингвинската поща.
            Тази вечер мама и тате ме сложиха да си легна в девет, както обикновено. Мама ми почете за Олд Шетърхенд. Тате ме целуна по челото и загаси лампата.
            Добре, ама как да спя като не спирам да мисля за пингвина и писмото! Ако не го предам на следващия ден точно до шест часа, горкият пингвин ще си направи харакири. А в главата ми не спират да се въртят колела, лаптопи, автомати, колички, легота. Бих си поръчал всичко, Дядо Коледа и без това ми е длъжник, но мама беше категорична:
            - Само едно желание, Андрю! И не се опитвай да хитруваш! Такива са правилата и точка по въпроса!
            До дванайсет не успях да мигна. Изглежда съм неспособен да си поръчам едно-единствено нещо. Трудно е, много е трудно! А от друга страна е заложен животът на един пингвин. Пингвините са мили животни и много смешно се клатушкат като ходят. Гледах веднъж един документален филм за императорските пингвини по Енимъл Планет. Те се гмуркат на дълбочина над 100 метра и могат да задържат въздуха си цели 18 минути!
            До дванайсет и половина нищо не успях да измисля, само гледах червените цифри на електронния часовник на бюрото и си мислих как когато мине шест следобед, пингвинът ще разбере, че няма да може да достави писмото навреме, но въпреки това ще тръгне. Ще ходи цели десет дни и когато за съвсем малко изпусне Дядо Коледа, ще посегне на себе си с кухненския нож.
            Добре, не мога ли да го открия и да го помоля да не го прави? Ама как да го намеря? Вече питах мама и тя отказа да ми каже...
            В дванайсет и четиресет се сетих. Ще поискам от Дядо Коледа да пази по-добре животът на пингвините и да премахне глупавото правила с харакиритата!
            Вдигнах се от леглото да кажа на мама какво съм измислил и да я питам дали според нея ще подейства. Излязох от стаята и тъкмо се готвех да нахълтам в спалнята при нашите, когато чух отвътре гласът на тате:
            - Нищо не мога да направя без тринайстата заплата! Просто няма откъде да взема пари!
            - И Андрю пак ще остане без подарък – кресна мама. – След толкова приказки? Нали затова минахме на печка с дърва, за да пестим и да осигурим по-добро детство на детето?
            А татко отвърна:
            - Откъде да взема това по-добро детство. За кой ме смяташ? За Дядо Коледа?
            - Измисли нещо, миличък!
            - Ти какво? Да не смяташ, че ей така от въздуха ще падне това по-добро детство? И Андрю ще го намери някоя сутрин под елхата?
            - Не знам, миличък!
            Двамата взеха да си крещят, реших, че ще е неучтиво да ги прекъсвам и се прибрах в стаята си. Тогава ме осени нова идея! Толкова е просто! Ще си поръчам от Дядо Коледа по-добро детство, така и пингвинът ще остане жив. И нашите няма да си викат. Обаче и тази идея не проработи. Колкото и да мислих не успях да измисля по-добро детство от моето. Всички деца могат да имат зелени бегачи с 44 скорости, но само аз си имам вкъщи вятъра от Сахара и огнените духчета.
            До шест сутринта седях над белия лист. В шест и петнайсет нашите щяха да ме вдигнат за училище, така че най-накрая написах просто следното:
           
Дядо Коледа,
            Изобщо не ти се сърдя за недонесените подаръци. Единственото, което искам от теб е да пощадиш пингвина и мама и тате да не си викат повече.
            Всичко друго си го имам!
            Поздрави!
            Твой: Андрю!
            София 2012 г.


            

вторник, декември 22, 2015

Шарени опаковки


"Така да предадат на генералите: нататък няма път."
Г. Рупчев 


И тази вечер глъхнат улиците късно, 
и мъглата властва над града и мозъците, 
и студът сковал е всичките емоции 
на уважаемите пешеходци и тротоари, 
и духът отдавна е от марката „Бездушност”, 
и целите покрити сме във етикети, 
и изложени по рафтовете на невежеството свое, 
все по-малко мислим, 
все по-малко чувстваме, 
все повече се задоволяваме да бъдем лъскавите 
опаковки, към които трескаво протягаме 
ръцете си по магазините, 
по будките, по ъглите на тоя свят, 
на майната си и отвъд…

И другите ни вземат, защото 
ние първо себе си сме взели, 
и другите купуват ни, защото 
ние първо сме продали себе си, 
и ние сме онези, в които все по-малко вярват, 
по които от векове не са бленували, 
и неизменно сме изложени по рафтове, 
и вечно облепени сме с последната цена, 
и вечно сме обречени на краткия проблясък, 
на обричащата вътрешностите ни актуалност, 
на жалката съвременност, илюзията, 
за която всички вестници и новинарски сайтове 
тръбят безспирно, шумно: ей това е ден, 
а денят е вечен, защото е повтаряш се, 
и знаете ли, вечността е скучна…

И ние все така не можем да намерим място, 
което да е топло, наше и продължаваме да скитаме 
по коридорите на вените си, 
по килимите на митохондрии, 
из пещерите-пори, 
и все не можем да намерим кораб, 
който да е в нашата посока, 
и какъв ти кораб?
тук, по рафтовете няма вятър, 
няма въздух, няма порив, 
и ние просто сме забравили да вярваме, 
и квартирували сме Бог в стъкълце, 
поставено под микроскоп, 
във който гледа някой:
който изкрещява мудно: няма Бог!

И ние също там поглеждаме, 
излиза че това е огледалото, 
в което сутрин се оглеждаме, 
това е изкривеният ни образ, 
и продължаваме да скитаме, 
но все по-гордо, все по-пусто, 
през няколко години се провикваме, 
че сме намерили онова, което търсим, 
без да знаем какво е то, къде е, 
а всъщност вече липсват и пространства, 
сега Вселената е изброима и е магазин, 
и ние сме залостени във магазина, 
и няма как да стигнем онова, 
което е безценно и отвъд, 
и се примиряваме, това сме ние: 
опаковки шарени, в които уж се крие нещо, 
но в които няма нищо, и се ядосваме, 
и захвърляме опаковките, 
в които е повита празнотата ни.

И изведнъж се оказваме нищо, 
и сякаш просто не съществуваме, 
дали сме истински?
къде сме? 
тук ли сме?
или сме другаде?
и ето, нищото оказва се, че съществува, 
и ние дишаме, и само как, 
с какво ожесточение, 
с каква наслада, 
ние дишаме, 
и нищото можело да диша, 
и нищото можело да чувства, 
и нищото можело да мърда ръчички, 
и нищото можело да ходи, 
да говори, да се зъби, 
и невидимото добива плътност, 
и недосегаемото е докоснато, 
и неуловимото е уловено, 
и немислимото е измислено, 
и нищото е станало нещо.

Ние сме нищо…


Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите

Георги Раковски

Няма по-свято нещо на света освен милото Отечество всякому.

Человек де е първи път видял небесната светлина, привързан е на него място като от някоя си очарователна сила, която го тегли непрестанно тамо, щото може се каза, че тая сила става в него като един единствен нагон. Всеки, който се е за малко време отдалечавал от месторождението си, познава тая сладка наклонност, която с никакви речи не може се изказа пристойно.

Человеците, доде са още живели в диво състояние и са се преселили от един предел на други, скитающи се, не са усещали толкова тая наклонност към месторождението си; но откак са почнали да се заселват и да живеят постоянно на едно място, да си правят къщи и покъщнина, да зидат храмове, да се молят Богу, да си сеят лозя, градини, ниви и пр., оттогава тая наклонност се е преобърнала веке в силна любов и в техните сърца е станала една страст, щото всеки да предпочита да жертвува и живота си, отгдето да пропусти другиго да потъпче милото му месторождение и Отечеството му.

Человек же, който се скита от едно място на друго, оставя месторождението си пусто и не ще да знай нищо за общото си Отечество, той е подобен на едно безсловесно животно, което живей на света само и само да се прехрани. Такива человеци са укорени от сичкия свет и назовават се с презрение скитници!

Руското правителство, кое досега лъстеше нашите добродушни българи със сякакви лукави и лъжовни обещания, днес вече открива булото си и явно показва убийствената и злобната си политика към тях. То е наумило и труди се с всичките лукави и безчестни средства да разори и опустоши милото ни Отечество България и да уникакви нашата народност, самото нам скъпоценно и свято наследие!

[+/-] ...виж целия текст

Руското правителство с предателски начин е успяло да издействува ферман от Портата, в който му се допуща да преселва българите в своите омразни пустини. От него подкупени безчувствени някои си българе скитат се по бедна България и мамят простодушнаго народа да се пресели в Русия, като му правят много лъжовни и мечтани обещания!

Във видинската бедна област тия народоубийци са успели да придумат и измамят много челяди и във Видин се е отворила явна канцелария, де ходят тия окаяни Българе да се записват за преселение в Русия, като им дават и нещо си пари да ги заловят по-добре и като ги заплашват лъжовно чрез подкупниците си и от страна уж на турското правителство, че ако не се преселят в Русия, щат ги пресели после насила в Азия. Лъжа лукава! Само да измамят простаго народа да се пресели.

Длъжност свята към милото ни Отечество налага ни да открием простодушному народу какво нещо е тая Русия и нейното мъчителско монголско правителство, и какви вечни мъки ги чакат, ако са тия излъжат и идат да влязат в нейните железни нокти. Но преди да дойдем на този предмет, нужда е да покажем вкратце нашим братям какви неприятелски сношения е имала още от стари времена с наши праотци и как тя сякога старала да ги завладей, какви же злини им нанесла досега за награда и що са тия кръстили и първите начала образования й дали.

Послушайте, братя Българе, а особено вие от Видинска област! Русите са били един най-див и най-варварски народ, както са си и досега останали такива в най-голямата си част.

Българите са ги най-напред покръстили, дали са им писменост, Свещеното писание и първото образование.Това е познато беки от целия свят и техните учени го признават. Но какво благодарение са отдали тия на българите за това благодеяние! Ето:

Разорили и завладели Волжското им пространство и порусили досущ тамошните българи, като им наложили насила езика си.

До времето Великаго Симеона, Царя Български, южните страни на Русия, които днес назовават Малорусия, са били населени от българи, съставяли са част от Българското обширно царство, но и тия са паднали в руските мъчителски ръце и днес са досущ порусени. Освен историята, коя свидетелствува, техният език, песни и обичаи са още живи доказателства за това. Те още не приемат да се назовават и руси!

Руското царство от времето на княза им Светослава (969-976) е почнало да се усилва и да напада явно на българите. Той, Светослав, като го бяха наели със заплата Българете да дойде да им помогне против византийците и против царя им Петра, Симеонова сина, защото той, руският княз Светослав, щом влезе в България, почна да плени и да граби и поиска му се даже да я завладей, щото ония, които го бяха призовали на помощ, обърнаха се против него, изгониха го от България с помощта на Византийците и най-после Българите в Южна Русия, на Днепра река, избиха му всичкото всичкото войнство и него самого.

От время же того Светослава до время Великаго Петра Българите никакви приятелски сношения не са имали с Русите. Великий Петър Първи е почнал да мисли как да разпространи влиянието си в България и той е начнал да интригува против Влахо-Богданските князе, кои бяха до него време Българи, а именно против Кантимира, Молдавского княза. Той, злочестивий княз, измамен от руската злоба и лъжлива политика, биде принуден да остави Молдавското княжество и да побегне в Русия, отдето намалко остана да го предадат неприятелите му на турците!

От тях времена, като почна да слабей Турция, Русите започнаха често да минуват Дунава и да разоряват бедното ни Отечечество. Колкото пъти руските войски са минували Дунава, най-големи опустошения и разорения е претърпяло нашето бедно Отечество. От една страна, необузданото тогавашно нередовно турско войнство е пленило, клало, грабило и робило Българите, а от друга страна, руските войски, още по-свирепи и по-немилостиви от Турците, опустошавали са лозя, ниви, грабили овце, говеда и горили Българските градове и села! А кога са се връщали, или победоносци или победени, карали и отвличали са насила по няколко хиляди български домородства и заселвали са ги в обширните си пустини! От тях времена се нахождат чак в Харковската губерния множество заробени Българи, които още не са си изгубили съвсем езика; тия са днес крепостни роби, които ги продават притежателите им (спахии) един другиму си като овци и говеда!

В 1812 г., кога бяха минали руските войски в България и бяха достигли до Шумен, от една страна, Русия издаде прокламация на български език (печатана в Букурещ) и възбуждаше Българите да станат против Турчина, а от друга страна, гореше градищата и селата им и насила прекарваше няколко си хиляди челяди през Дунава!... В тех времена са изгорени от Русите Разград, Арбанашко велико село, Свищов, Русчук и други много градове и села, които развалини и разсипни още до днес се виждат!Много же старци помнят и проповядват с кървави сълзи тях времена.

В 1828 г., когато Дибич премина Балкана и достигна до Одрин, пак същото последва. От една страна, подбудиха някои си Българи да вземат участие в боя и да се смразят с Турци, а от друга – немилостивите Руси си свършиха работата, опустошиха като скакалци тия места, отдето поминаха, отвлякоха пак няколко хиляди домородства Българи в пуста си Русия.! Множество от тях разорани села в Руманя* (Романя, Руманя – Тракия, Южна България, Румелия. Бел. ред.) и от тая страна на Стара планина се още и до днес се виждат в бурен и трънак обрасли!

В 1854 г., пак щом минаха Силистра, не забравиха да издадат прокламация, подписана от Паскевича, и искаха да побуждат Българите да се дигнат против Турчина, а от друга страна, бяха приготвили и закони, по които да владеят Българя, ако черна съдбина бе я покорила тям. Но щом се видяха победени, не забравиха да се ползуват от обичайния си лов и тъй отвлякоха пак със себе си тринайсет хиляди домородства в Бесарабия.

Всякога проклета Русия, когато е имала бой с Турция, лъгала е бедните простодушни Българи, че уж тях иде да освободи! Но нейната цел всякога е била да им разори милото Отечество и да ги преселва малко по малко в земите си. Нейната злобна политика се познава твърде отдавна и от това, щото тя ни в един си договор с Турция нищо добро не е споменала за Българи, ако и да е имала най-добри удобства за това. Тя всякога е само своята политика гледала, а собствено за завладетелните си планове е имала грижи, как по-добре да ги приложи в действие. На това тя, освен лукавщини, безбожно е употребявала за оръдие и православната вяра и ползвала се от по-набожните и простодушните Българи, които в тях времена са гледали на нея като на един спасител!* (Ами днес какво правят? Всеки човек, българин, който мисли надалеч и разсъждава, бил изменник според тях. “С нас е народът”, казват те, т.е. онези, които не знаят руския камшик. З.С.)

Тя най-много е противодействувала, в последните дни, и на нашия свещен за духовенството въпрос и употребила е всички лукави средства да унищожи това народно искане, та да останат Българите пак под гръцко-фенерското духовно робство; защото тя знай, че ако българите добият независимото си свещенство, то не ще й веке допусти да мами и разорява българский беден народ, както е досега струвала и днес струва.

Сега веке, откак я победиха Европейците под Севастопол и й откриха слабостите пред цял свет, тя обърна веке друга политика и с пари и лъжи мами простодушните Българи в мирни и тихи времена да се преселят в нейните омразни пустини, да ги зароби вечно!

Българите, кои се излъгаха и отидоха в 1828 лето, като усетиха какво робство ги чака, по-голямата част останаха във Влашко и Богданско и оттамо се върнаха назад още преди танзимата* (Танзимат – реформи, започнати от султан Махмуд) в Турско, во время султана Махмуда, който изпроводи тогава и едного си чиновника с пари да им помогне. Това бе издействувал покойний нняз Стефан Богориди* (Княз Стефан Богориди, 1770-1859 г., - голям български благодетел от Котел. Внук на Софроний Врачански и историк на самия Георги Раковски. С изключителни заслуги по българския църковен въпрос. На негово собствено място и с негова помощ е построена желязната църква “Свети Стефан” в Цариград. Бел. ред.). Също и ония, които бяха минали в 1854 лето, подпомогнати от Парижкия мир. Къде отивате вие, мили братя, Видински Българи! Знайте ли вие Русия каква е? Знайте ли какво робство и вечни мъки ви чакаттамо? Защо се не посъветувахте с ония Българи, които са били тамо, да ви разкажат къде и в каква яма искате да се хвърлите? Ето какви злини ви чакат тамо:

Като се преселите от този въздух (хава), на когото сте родени и научени, с вашите жени и малки дечица, доде идете на онова място, половината ви ще измря и погина по пътя, а доде привикнете на тез блудкави и горчиви пустинни води, Бог знае колко ще останете! Това е веке знайно от цял свет, че кога человеци или животни си менят въздуха, на когото са се родили и научили, трябва непременно да пострадаят с живота си. Земете за пример татарите, които са пред очи ви, и вижте колко са измрели и колко още мрат откак са се преселили! А те са дошли на добър и здрав въздух, на плодовита и весела земя; ама вие, като идете в ония диви пустини, дето няма ни вода студена, ни шума зелена, ни трева цветовита, на едно пусто от бозалък* (Бозалък – вид едра трева. Бел. ред.) покрито диво поле, дето не може человек нито една трънка да види израсла! Сички в такова едно място ще се разболейте и повечето от вас ще измрат! Какъв тежък грях вие, мили Българи, земате огторе си? Можете ли да понесете вий този грях? Вие ставате убийци на децата си, на домородствата си! Можете ли вие в тех голи и диви пустини тутакси да направите къщи, да набавите покъщнина и да се закриляте от оная свирепа и люта зима, която става по тех диви места и ще ви найде без покрив? Я! Смислете за колко години и с какви разноски и трудове можете направи ония къщи, покъщнина и потребни прегради, които сте тук нашли от баба и дядо, или сте сами с толкова мъки направили? Ами отде ще земете и вещество (кересте) за тях, като тамо е пуста и страшна пустиня и не растат нито тръне, както казахме? Тамо не ви остава друго, освен да изкопайте дупки в земята и да живейте като къртици (слепи мишки), или да си изкопайте гробове и да се закопайте живи! Де остават вашите хубави лозя, ливади, ниви и райски градини? Де остава оная зелена и гъстолистна шума, оная гъста гора и прохладните й сенки? Няма веке да видите, не ще ги сънувате насъне и ще си оплаквате дните!

Тия пари, що ви обещава и ви дава сега лукавото руско правителство, за да ви измами, са нищо при такива потребности и нужди, които ви чакат тамо, и те са твърде лесно разносят. С тех пари Русия ще ви завърже с железни вериги тъй силно, щото като станете нейни черни робове, ще ги заплащате вие и потомците ви с кръвта и с живота си? А ето как ще ви настанят, щом идете тамо: Ще ви продадат и споделят на някои си спахии (помещики), които като ви определят по една част земя да си направите по-прости и по-бедни още и от цигански колиби, ще ви карат насила с кнута (бич руски) деня и нощя да им работите като коне, само за едно облекло и за една прехрана? Кожи необработени и черен като земя хляб! Вие ще бъдете техни вечни роби и те ще ви продават един другиму си като добитък, когато им скимне! О! Какъв срам за Вас! Тамо няма уплаквание пред никого си; защото от онова място, в което ви заклещят един път, не можете ся помръдна никъде!

Я! Смислете, мили българи, какъв тежък грях навличате на себе си, като отивате сами самоволно да заробите домородствата си? Де оставяте дядови си и бащини си гробове? Техните души и сенки щат ви преследова дето и да идете и щат ви всякога мъчи душевно, като ви говорят:

“О, неблагодарни синове! Де оставихте нашите кости? Кой ще да ни прелива и посещава гробовете, като вие ни оставяте! Ние сме ви родили и отхранили, оставили сме ви домове, лозя, ниви и други домашни потребности, а вие, о, неблагодарни синове, оставяте сичко да запустей и отивате в оная пуста и омразна земя, за да си пъхнете вратовете в железен ярем! Каква нужда, какви насилия ви накарват на това скитничество? Знайте ли вие, че ние сме претърпели повече от четиристотин години, от Делии, от Кърджалии, от Капсъзи* (Капсъзин – безделник, нехранимайко, разбойник. Бел. ред.), от убийства и грабежи – и пак сме увардили бащино си свято огнище. А вие днес, кога веке сичко се преобърна в мир и тишина и настанаха добри времена, за голи само обещания, що ви прави Русия, бягате и се преселяте, ставате убийци на сами себе си, на жените и децата си! О! Вашите души и на онзи свят щат ся казни за това във вечните мъки и в пъкъла! А телата ви ще теглят на тойзи свят от руското робство и с кървави сълзи ще прекарате злочестий си живот”.

Не е ли срамота за вас, о видински Българи! Да ви заменят с Татарите и да правят с вас трампа, като с някои си коне или волове! Я! Вижте ги тех Татари в какво бедно състояние ги е докарала немилостива Русия! Те, мислите, от добрина ли са се преселили от тамо? Не можете ли, окаяни, да разсъдите дотолкова и да разберете, че и вас ще ви докарат още в по-жалостно и по-окаяно от тях състояние! Те, като ги гледате, просят и чакат други да ги прехранят и досега са измрели половината им! Не ще ли изпатите и вие същото? Но те се намериха между вас, народ земеделски и работлив, ами вие в руските диви и голи пустини, при кого ще прибегнете и от кого ще поищете нещо си?...

От каква неволя се преселявате? Я размислете, преди петнайсе години какво е било в България, а сега какво е. В царстването на Султана Абдул-Меджида от ден на ден се ублажава състоянието на раите и ако по негде си още са останали некои злоупотребления, тия не стават по царска воля, но тия полека-лека щат се изтреби и изглади. В кое же царство не се нахождат злоупотебления, чинени от чиновници? В Русия чиновниците най-големи свирепства и варварщини чинат над бедния народ и мислите ли че то сичко дохожда до царските уши? Никога!

А в Русия освен голите и дивите пустини, както казахме по-горе, чака ви онова тежко робство, от което никога не можете се веки отърва!

Можете да кажете, че ви заплашват и вие затова се преселяте: това е една ваша най-голяма слабост, ако вие с едно голо и просто заплашване оставите бащино си свято огнище, къщи и покъщнини, имане и добитък, такава плодовита и благоразтворена земя, която нашите онези храбри и славни праотци с толкова кърви са добили и бранили и преславно име оставили – да оставите сичко това блаженство и да идете на пусти места, дето ви чака най-голяма бедност и още вечното робство! Тая ваша постъпка, ако я направите, от всякого ще се укори и вие ще бъдете укорени и поругани от цял свят.

Никакво заплашване, никакво насилие не треба да ви поколебай от местата ви, на които сте се родили и отхранили, на които сте нашли толкова добрини от славните си прадеди и на които лежат и почиват нихните кости. Никой не може да ви насили да оставите имането си, но и ако такова нещо си се опитат да ви направят, което никога не вярваме да бъде, вие треба като юнаци да предпочетете да пролейте кръвта си над гробовете на дедите и бащите си, а не да бегате като жени и мършави человеци.

Треба да знайте още, че Н.В.Султана не допуща, а и европейските сили не оставят такива насилия да станат над християните; тия времена веке минаха, когато се допущаха такива беснила. Примерът нека бъде на това нам Сирия, дето щом се появи такова нещо, Султана и европейските сили тутакси изпратиха войски в помощ бедним Християнам, умириха сичко и наказаха с най-люта смърт убийците християнски. А що треба Сирия за пример, и вие сами, Видинските Българи, знайте и помните още, че преди няколко години, щом се появиха и между вас размирици, Н.В.Султана и другите сили не оставиха необузданите некои си Турци да ви изколят и мъчат, тутакси се сичко умири и оттогаз насам не можете го отказа, във ваша видинска област много по-добре стана и не ви веке тъй мъчат спахии и други Турци, както е било от по-преди.

Ние се надейме че ще дойдете в съзнание и щете послуша гласа на един ваш съотечественик, който ви казва и съветова сичко това от чиста българска душа, и ако сте се някои си записали да идете в пуста и варварска Русия, ще се откажете от тая лудост, която ще ви зароби с децата ви и жените ви вечно. А ония, които са ви на това излъгали и наклонили, ще ги изгоните из помежду си, като подкупени оръдия руски и като черни предатели милаго ни Отечества* (Както днес ония, които са получили звонковата монета от консулатото и ходят да лъжат простите хорица. З.С.).

С надежда, че щете послуша тия спасителни за вас речи и щете престане отсега нататък занапред да се селите или разбегвате по чужди земи, оставам ваш съотечественик, молитвующ ви здраве и вразумление от Бога.

Първо издание, Букурещ, 1861 г.
Второ издание, София, 1886 г. 

събота, декември 19, 2015

Българските реформи (разказ)



- Сега – казва министър председателят, – ще направим едни реформи.
- Сега – казва следващият министър председател – ще направим реформи на реформите на миналото правителство.
- Сега – казва по-следващият министър председател – ще направим реформи на реформите, които предишното правителство направи на реформите на по-предишното.
Междувременно всеки българин най-добре знае какви реформи трябва да се направят и се занимава с писане по форуми, говорене по кафенета и с масово псуване.
В същото време баба Пенка от село Кубратово взима пенсия от 200 лв, с която едва оцелява, поредният политик не бива осъден поради някакви си причини, въпреки че уж е бил откраднал над десет милиона лева, институциите, които се занимават с култура нямат почти никакви пари, а на Народната библиотека й тече покривът.
Някъде другаде по същото време един полицай взима 20-тата си заплата, един прокурор взима подкуп, а един съдия взима друг подкуп, докато катаджия взима рушвет, докато на границата митничар взима рушвет.
На трето място някой прави катастрофа, но няма да бъде осъден, защото се оказва, че е политик. Втори политик бие журналист, след което ще бъде осъден журналиста. Излиза нов скандален запис, за който са повдигнати двайсет обвинения срещу човекът, който е пуснал записа, обявява се, че това е „опит за преврат”, а замесените лица се саморазследват по кафенетата.
На четвърто място се бият русофили и русофоби като спорят къде е центърът на света: във Вашингтон или в Москва. През това време на съседния площад се бият проевропейски и проруски граждани, защото едни са щастливи (доколкото човек може да бъде щастлив в държава с неработещи институции) от пребиваването си в Европейския съюз, а другите искат страната да влезе в Евразийския съюз. В една градинка близо до площада националисти бият роми, защото последните много крали по селата, а в съседната сграда политици решават България да вземе заем от 150 милиарда евро, за да изплати заема от 100 милиарда евро, който са взели предишната година.
Българите спорят навсякъде. Не се разбират един с друг. Спорят бащи с деца. Дядовци с внуци. Спорят лели с племенници и зетьове с шуреи. Спорят колеги с колеги и шефове с шефове. Спорят таксиметрови шофьори с клиенти и обратното. Спорят продавачи по вестникарски будки с продавачи на гевреци. Вдига се шум. Всеки момент ще се сбият. През това време правителството взима трети заем за 200 милиарда евро, защото парите на властта не достигали и искали да си вземат космически кораб, с който да пътуват до новите си партньори Китай за двайсет минути и трийсет и четири секунди.
Докато се спори се прокарват нови реформи на реформи на реформите на предишните правителства. Идват избори и ги печели някой от новите-стари или някой от старите-нови. Дават се предизборни обещания, които никога няма да бъдат спазени, но които никой не чува, защото всички са в един генерален спор.
И все се говори за реформи. И все те са им на езиците. И все аха да направят някаква съществена реформа. И първо се занимават да направят някоя от реформите на реформите.

И реформи всъщност няма. 

петък, декември 18, 2015

Цитати от "Изкуството на романа" на Милан Кундера


"Роман, който не открива дотогава непозната част от живота, е неморален."

"Но ако за мен бъдещето не представлява ценност, към кого съм привързан? Към Бог? Към родината? Към народа? Към индивида? Отговорът ми е толкова смешен, колкото и искрен: не съм привързан към нищо друго освен към охуленото наследство на Сервантес."

"Парадоксалният характер на действието е едно от големите открития на романа."

"Всеки момент представлява малка вселена, безвъзвратно изгубена в следващия момент."

"Гомбрович има еднаколкото смешна, толкова и гениална мисъл. Теглото на нашия Аз, казва той, зависи от количеството население на планетата. Например Демоклит представлява една четиристотинмилионна част от човечеството; Брамс - една милиардна част; самият Гомбрович - една двумилиардна част."

"Романът е наясно с несъзнаваното преди Фройд, с класовата борба преди Маркс, практикува феноменологията (изледването на същността на човешката ситуация) преди феноменолозите."

"Романистът не е нито историк, нито пророк. Той е изследовател на съществуването."

"Романът е размисъл за съществуването, видяно през погледа на въображаеми персонажи."

"(...) Брох (както и Музил, както и Гомбрович) е признат за голям новатор, който обаче не отговаря на обичайния и конвенционален образ на модернизма (тъй като през втората половина на този век трябва да се съобразяваш с модернизма на кодифицираните норми, университетския, така да се каже, щатен модернизъм.

Този щатен модернизъм изисква например разрушаването на романовата форма. А според виждането на Брох възможностите на романовата форма далеч не са изчерпани."

" (...) в епохата на прекомерното разделение на труда, на неудържимата специализация романът е е дно от последните места, където човекът все още може да запази отношения с живота в неговата цялост."

"Всички големи произведения (именно защото са големи) съдържат частица незавършеност. Брох ни вдъхновява не само с всичко, в което е успял, но и с всичко, към което се е стремил, без да го постигне."

"Кафка е преди всичко огромна естетическа революция."

"Формата на романа предоставя почти неограничена свобода. През историята си романът не се е възползвал от нея. Пропилял е тази свобода. Оставил е много формални възможности неизползвани."

"Там, където романът изоставя темите си и се задоволява да разказва историята, той става плосък."

"Позволете още веднъж да сравня романа с музиката. Частта е темпото. Главите са тактовете. Тактовете са или къси, или дълги, или пък с много неравномерна прлодължителност. Което ни отвежда към въпроса за темпото. Всяка част в романите ми би могла да има музикално обозначение: модерато, престо, адажио и т.н."

"Композирането на един роман се състои в съставянето на различни емоционални пространства и именно в това се състои голямото изкуство на романиста."

"Европеец: човек, който изпитва носталгия по Европа."

"Предлагайки ни красива илюзия за човешкото величие, трагичното ни носи утеха. Комичното е по-жестоко - то буквално ни разкрива колко незначително е всичко."

"Моето правило: много малко метафори, които обаче да бъдат кулминационните точки на  романа."

"Неприлични думи: най-дълбокият корен, който ни свързва с родината."

"Роман = антилирична поезия."

" (...) един ден Рабле е чул смеха на Бог и именно така се е родила идеята за първия голям европейски роман."

"По отношение на това свеждане на света до каузална последователност от събития романът на Стърн твърди единствено чрез формата си: поезията не е в действието, а там, където действието спира; там, където мостът между причината и следствието се счупва и където мисълта се скита в приятна безделна свобода."

"Но най-шокиращото, най-скандалното във Флоберовия възглед за глупостта е следното: науката, техниката, прогресът, модерността не могат да заличат глупостта; напротив, тя прогресира едновременно с прогреса!"

четвъртък, декември 17, 2015

Годината на българския народ и на "антибългарите"

На финала на 2015 и за начало на 2016 поканихме различни автори да реагират по темата "Добра година". Текстовете им ще четете през следващите седмици. Започваме с писателя Иван Димитров*.

За съжаление в настоящата ситуация този текст няма как да бъде особено позитивен, особено на фона на случилото се, случващото се и това, което предстои да се случва. Какво може да е бъдещето на тази територия, изпълнена с неработещи институции, която по странно стечение на обстоятелствата наричаме държава? Единственото розово нещо в него е пробуждането на една шепа българи през последните години. Една шепа, която нараства малко по малко, да, но може би прекалено бавно. Една шепа, която постигна максимума си по време на протестите през 2013 г.: няколко десетки хиляди българи. 


Може би тази бройка на моменти ни се струва много, но на фона на останалото население това е половин нищо. Тези българи (или може би трябва да кажа "антибългари", защото биват определяни по този начин от редица "медии") за съжаление нямат физическата възможност да осъществят ударна промяна в статуквото. Те правят

малка крачка по малка крачка към поредната си малка цел и малко по малко я достигат

а през това време биват удряни от бухалките на статуквото. В същото време те биват псувани и плюти от сънародниците си, които ги обвиняват за всички проблеми на тази държава. Всичко това се случва с любезното съдействие на огромна част от медиите, които любезно приковават вниманието на общественото недоволство там и го отклоняват от истинския проблем: нефункциониращата държава. 


За съжаление проблемът е в народа, в нашите народопсихология, история и преди всичко в нашия бит. Все пак това е народ, който не успя сам да постигне свободата си. И защо? Защото лежеше в блатото, оставяше се да го колят и да го ограбват и повтаряше, че може да стане и по-зле. И се задоволяваше да живурка. Той остави шепа хора да се борят за свободата му и не пропусна да ги предава при всеки изгоден случай. Той ненавиждаше чорбаджиите си, които го ограбваха, и им се усмихваше. Казваше открито мнението си за тях само зад гърбовете им, шушукаше, оплакваше се. Затова шепата въстаници не успяха да направят друго, освен да провокират покушение над своя собствен народ с надеждата, че някоя от Великите сили ще дойде да ни подари свободата на бял кон. И белият кон не закъсня. 

Много бързо след това същият този народ вдигна какви ли не паметници на своите герои, издигна ги на какви ли не пиедестали, говореше възторжено за тях, поднасяше им венци… И забрави най-важното: техните послания. Народът, който така откровено не желаеше да бъде свободен и да се бори за свободата си, трябваше да се грижи за свободата в държавата си и той го направи по неговия си начин – замени я с робство. Затова и българската история е белязана от толкова много преврати и смутни времена. Всъщност 

българите забравиха най-ценния завет на своите възрожденци: бъдете свободни хора


Именно поради тази духовна амнезия българинът не е нито свободен, нито човек. Той продължи да живурка и в най-отвратителните периоди от историята си. Не може да се отрече, че имаше известни проблясъци, но само за да изпадне отново в любимото си състояние на зимен сън. В това прекрасно кално блато, което е идеалната почва за любимото му живуркане. 

Този народ така и не се научи, че живее в държава, и упорито продължава да живее, както е живял по време на добре познатите ни пет века. Той си седи в двора, пие си ракията, кафето, говори си, чете вестници, цъка с език и дава акъл. Ако не седи в двора, тогава е в любимото си кафене или в любимата си кръчма. И в момента, когато в една от съседните леснозапалими къщи лумне пожар, той продължава да си говори и да си пие питието. Защото не става дума за неговата къща. Защото няма чувство да принадлежност към този народ. Защото от него нищо не зависи. Всичко зависи от тези, които са "горе". Защото неговият гръбнак е скършен от вековното кланяне и целуване на чорбаджийски обувки. 

И ето, пожарът обхваща и съседната къща и нашият любим българин не престава да цъка с език. В един момент може би дори ще се удиви, ще каже нещо "по-пиперливо", ще се засмее. Ще продължи да се чувства чужденец в своята родина, защото от години живеем в държава, където всички сме чужденци, уникални, неразбрани и прекрасни хора, българи, патриоти. В този момент ще лумне още една къща. И докато се усети и се смее на интересната и необичайна картинка, пожарът ще стигне до него и той бързо ще се втурне да спасява каквото може. Винаги ще спаси прекалено малко, защото ще е чакал ножа да проникне в плътта, преди да се дръпне. И после дълго ще разправя на приятелите си, които ще му съчувстват. Това е този народ: на него повече му подхожда да бъде наричан диво и нецивилизовано племе. 

Ала не се залъгвайте! Той умее да се държи човешки, но го прави единствено когато е на наистина чужда територия. Защото там друг го управлява и той със своето раболепие търпи цивилизацията, законността, чистотата. Той дори ги харесва. Но върне ли се обратно рано или късно свиква с "българщината", с нецивилизоваността и необразоваността (с които той открито се гордее, защото се тупа в гърдите, викайки: "Булгар!"). Върне ли се на родна почва, той рано или късно започва да си хвърля боклука където свари. И със законите е така. Свикнал е човекът, че всичко става с връзки, затова и той ще тръгне като Богородица по мъките, докато не намери някой приятел на приятел на приятеля, който е във властова позиция, която може да реши проблема му. Ако такъв не се намери, ще пие и псува – той това го прави добре. 

И ето, кръгът се затваря. Сред цялата тази човекоподобна маса, която съществува само когато е нещастна. Която не спира да мрази другите, защото тайно мрази себе си. Не може да си прости, че не е успяла да се нареди някъде "отгоре" и затова, докато оцелява, тя се опитва да побутне децата си. За съжаление в същото време тя ги осакатява, като дълбоко нагнетява в главите им мисълта, че от тях "нищо не зависи" и че "ти гледай себе си, грижи се да си добре, а всичко може да върви на майната си". И ето, о, щастие! Нещата не са спрели да вървят на майната си. И 

народът ликува, радва се, мърмори и плаче


И отново, както винаги, има една шепа наивни идеалисти, които се опитват да се борят с вятърните мелници на статуквото. И отново всички истински българи ги сочат с пръст и им се смеят, казвайки: "Вижте ги тия балъци, какво само се бутат! Сякаш могат нещо да направят?" И отново техните глави не могат да измислят никакво друго оправдание за желанието на онази шепа да направи нещо, затова стигат до логичната мисъл, че всичко опира до "келепира" и трябва да има някаква изгода. 

Същите тези, колкото и да се оплакват и прикрито да негодуват срещу политиците си (открито би било, ако имаше граждански натиск), все по-масово не гласуват. И, изглежда, приемат да бъдат управлявани само от най-големите байганювци. Защото какъв по-подходящ управник би имал народът, който е родил Бай Ганьо от собственото си дете? Затова и нашите управници така се тупат в гърдите и наблягат на българщината. Хвалят се, че правят нещо материално. Наблягат на "видимостта". Докато камък по камък рушат малкото, което е останало от тази държава. 

Те също не помнят завета на възрожденците ни, който гласи, че трябва да ценим историята си, езика си, литературата си, културата си. Затова бетонират архитектурни паметници, докато ги "реставрират".

Затова оставят библиотекарите със заплати на чистачки

Защото за музейните дейци, библиотекарите, галеристите, хората на ума и духа никога няма пари. Но има пари за банки, нови музеи, за цялата пищност на "видимото". В крайна сметка такава е традицията. Това са типичните български чорбаджии. Това е вечният враг на този народ. Враг, който народът, воден от някакво мазохистично чувство, обича и дълбоко презира в същото време. Затова и този народ винаги се прехласва по чуждото и никога не цени своето. Как да цени своето, когато той не цени себе си? Това би било парадокс! 


Така е и с тази година. Скандал след скандал. Спасяване на банки, строене чрез европари (с "нашите фирми"). Една пищна показност, че пари има, че всичко е наред. Докато в същото време продължаваме да бъдем най-бедната страна в "лошата" Европа. Докато българските майки продължават да взимат унизителни майчински. Докато пенсионерите издъхват с унизителни пенсии. Докато библиотекарите, музейните работници и галеристите взимат заплати, които се равняват на заплатата на чистачка в банка. Докато българските учители застаряват и продължават да не бъдат приоритет на това, на миналото и на бъдещото правителство (по стара традиция). Докато лекарите ни емигрират в чужбина, където не само че взимат десеторно по-големи заплати, но (забележете) уважават професията им и дори не ги бият! Не мисля, че е нужно да изброявам повече… 

Българинът обича да го водят за каишка, да се държи като кученце и да маха с опашка, когато му подхвърлят някой кокал. Българинът има портрет на Левски на стената си

но забравя, че Левски е казал, че проблемът е в турската власт, а не в турския народ

Затова той не обича чужденците (освен в случаите, когато те не му дават пари под някаква форма). Той не цени литературата си и изобщо всичко, свързано с интелекта. Защото от години му е набивано, че умните хора са "от лошите". Българинът е еснаф. Българинът е практик. Вие можете да заслужите уважението на българина, ако сте автомонтьор, шофьор, овчар, хамалин. Но не можете да го заслужите, ако сте учител, лекар, интелектуалец. Защото винаги ще си останете "от ония", не "от нашите". 


Затова и истинските хора в тази страна са "антибългарите", "отцепниците", защото и българските възрожденци са били такива: повечето от тях са живеели като скотове, водени от идеята, че това диво племе трябва да бъде свободно. Жертвали са се за него, за да станат паметници, чиито думи никой не помни. Така е било. Така и ще бъде.

Единственото, което ме радва, е, че броят на "антибългарите" малко по малко набъбва. Да, не с темповете, с които би ми се искало това да става. Но все пак има растеж. И някой ден той ще доведе до качествена промяна. Тогава българите ще станат хора. И ще се изпълни заветът на Пенчо Славейков, който тръби, че именно това трябва да се случи: българинът да стане човек. Рано или късно това ще стане. Независимо дали ще стане по волята на българина, или просто ще сме в ситуация, в която сме обградени от хора и ще трябва със силата на конформизма си да се нагодим към ситуацията. 


Дотогава може да се повтаря само едно:

Българино, за тебе те умряха, 

но ти не бе достоен зарад тях. 


Линк към публикацията в "Дневник": 
http://www.dnevnik.bg/analizi/2015/12/17/2668970_godinata_na_bulgarskiia_narod_i_na_antibulgarite/