четвъртък, октомври 01, 2015

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 51

НАРКОМАНСКИЯТ МИ ДВОЙНИК се заплиташе в безброй случки и съмнителни контакти. Поддържах го все по-трудно, но не можех да се откажа от него. В клиниката той се беше превърнал в част от мен и както никога не бях правил в училище, аз зазубрях информацията, която сам измислях, и я съгласувах с миналото, настоящето и бъдещето на героя си. И бях сигурен, че ако в бъдеще не се хванех на работа към някое издателство, щях да разполагам със сериозен опит като сценарист. Никой в този бранш не е работил в тежки условия като мен: 24 часа на денонощие, без почивни дни, а при това работата се извършва под постоянното въздействие на MSТ, което ти размътва съзнанието и създава допълнителни затруднения. На два пъти за малко щяха да ме хванат в лъжа, но за късмет и двата пъти успях да протегна ръка, да се добера пипнешком до конците на историята и да ги издърпам в правилната посока.
Дните се сменяха бързо като мъниста от броеница в ръцете на разкаял се грешник.
- Как мислиш? – издишах цигарения дим през носа си. - Не могат да ни държат тук още дълго. Как ще продължи нататък? Имам предвид, като излезем...
Преди малко бяхме закусили набързо с филии с топено сирене, кашкавал и сладко, преглътнали ги бяхме с чай и храносмилахме на балкона със запалени цигари.
Гласът на Боян звучеше тъжно.
– Ще спреш ли да се друсаш – попита той, - а, копеле? Или още на втория ден ще отидеш при дилъра?
            Гледах през балкона. Беше слънчево и топло. Цялата зима тази година щеше да бъде една шега на природата.
- Дано издържа. Поне така се надявам. Не е оферта да си наркоман в България.
Боян кимна и продължи думите ми:
- Цялото отношение на българите към наркоманите на хероин е едно голямо недоразумение. Има моменти, в които сам си казваш: “Не!” И единственото, което можеш да направиш (защото си паднал толкова ниско, че свят ти се вие, като погледнеш нагоре), е да протегнеш ръка за помощ. Онези виждат, че ги молиш. И не отминават, а идват! Тялото ти лежи с протегната ръка, почти в безсъзнание. Тогава те хващат ръката и с единия крак стъпват върху гърдите ти. Усещаш как обувката те притиска все по-плътно към калта под теб, която тихо цвърчи. Иска ти се да им кажеш да престанат, да се махат, щом не искат да помогнат, но те не го правят. Казват си, наркоманите са мазохисти, иначе защо ще се друсат? Чува се пукане и те най-сетне си тръгват, но междувременно са счупили ръката ти. Тогава доброволно се отказваш от търсенето на помощ, защото в теб е останал някакъв инстинкт за самосъхранение.
След този монолог единственото, което успя да излезе от устата ми, беше:
            - Да, копеле. Добре го каза.
            Цигарата на Боян беше свършила. Той мушна фаса в празната кутия от цигари, която се беше превърнала в пепелник, посегна към пълната кутия, оставена на перваза, взе още една и я запали.
- Не знам, Кольо. Дано не ни оставят на сухо.
Съмнението обхвана и мен.
- Нали щели да ни изписват MST? Ще продължим да го пием и след като ни изпишат!
- На това се надявам. Ако дават MST, няма да се боцкам повече. Ще си ям хапчетата като пич и ще слушам как старите познати продължават да измират по улиците и подлезите. Не ги упреквам. Аз самият съм бил, а може би и още съм улично псе. Ще се радвам, че съм се измъкнал поне за малко. Наясно съм, че това няма да трае вечно. Знаеш ли, добре че съм тук. Ако някой ден всички останали пукнат, ще имам вас. Ако не се върнете обратно, разбира се. Да, – замисли се Боян, – късмет е, че съм тук.
            - А защо ти е да друсаш?
Мълчанието на Боян беше отговор. Въпреки цялата тъга, която от време на време го обземаше, той не би престанал да друса за нищо на света.
- Само да ни изписват MST. Да ни изписват, иначе зле. Пак ще има хероин, ръсене, безкрайно бродене по улиците. И някой ден, когато ти отдавна ще си чист, ще ме видиш на улицата. Ще съм суперизпаднал и ще те помоля за някоя стотинка. Ти ще ми дадеш ли стотинки, копеле?
            - Много ясно, че ще дам.
- И тогава ще си помислиш: “Боян удържа на думата си да се друса докрай.” А след седмици или месеци ще прочетеш във вестника как Боян Р. е умрял от свръхдоза или от некачествена дрога.

- Хайде стига – ядосах се. – Какви ги говориш? Всичко ще е окей, нали? 

Няма коментари: