ПОРАДИ ТАЗИ ПРИЧИНА МЕ ВЗЕХА ЗА
ОСОБНЯК още от онзи първи следобед. Всеки в тази клиника възхваляваше
наркоманския си лайфстайл, а аз отричах наличието на такъв. Не бях ли нагъл?
Никой не се беше опитвал да стори това преди мен. Веднага успях да изкарам от
равновесие нервите на цялата тайфа с упоритостта си да отричам до доказване на
противното. А MST-то успокоявало!? Не можах да ги убедя, че не съм друсал
хероин. Предлагах им да ме изпитат, за да констатират пълното ми невежество по
тези въпроси, но те се изсмяха.
- Лесно е да се
правиш на неосведомен, Кольо – каза Менсъна. – Особено когато си такъв.
Пак опираме до
доверието. Все си мисля, че преди време хората са били по-доверчиви, нали като
цяло са били по-вярващи. Днес недоверието е органически вплетено в човешкото
съществуване и малцина вярват на едната дума, независимо колко добре я обличаш.
И това, че хората са свикнали да подхождат скептично към другите, те кара да се
чувстваш самотен. Когато няма кой да ти повярва, си сам. Толкова сам, колкото
никой не може да бъде.
- Няма как да си
чист, разбираш ли? Просто не може да си чист! Тук не влизат чисти! Тук всички
сме еднакви! Всички имаме проблем с херцата и сме заедно, нали, и не можеш да
се цепиш! Гадно е това, дето го правиш – удари по масата с ръка Менсъна.
Следобедът беше
късен и играехме на карти, когато бях обявил на всеослушание, че нямам
наркоманска история. Опитах се да разкажа какво ме доведе в клиниката, но бях
грубо прекъснат.
- Менсъна е прав, Кольо
– съгласи се Станислав, който преди минути ми беше разказал как свирил в пънк
банда и малко по малко продал китарата, кубетата и всичко останало, докато не
останал с дюшек и с едно джобно припукващо радио. – Просто не може да си чист! На
всеки, който постъпва тук, му правят тест и ти не се опитваш да отречеш, че
твоят е бил положителен. И как очакваш да ти повярваме?
- Да, как си го
представяш? – повтори Менсъна.
- Не знам. Все има
някакво обяснение за теста. А на мен не ми се налага да вярвам, аз просто знам.
- Ама ние знаем,
че тестът е бил положителен – включи се Боян.
- Предполагам, че
в това е проблемът.
Не бих говорил за своята
история, но Боян го беше направил без знанието ми и сега всички бяха наясно със
ситуацията.
- Не разбирам защо
трябва да го предъвкваме, вие очевидно не искате да ми повярвате и това е.
Точка.
- Толкова е очевидно,
че ни лъжеш, че е направо обидно – извика Менсъна. – Уж вече се познаваме, а
през цялото време ни лъжеш.
- Не можем ли да
го забравим?
- Не!
- Ваша работа.
Докато бяхме
заедно обаче, тяхната работа беше моя, както и обратното, и още този следобед нещата
в клиниката бързо се промениха. Другите вече ме гледаха, усещаха и мислеха като
различен. Приятелската атмосфера се изпари и отстъпи място на напрегнато
усещане за предстоящ скандал. На въпросите ми често се отговаряше язвително, а
по лицата им бавно се разтегляха презрителни усмивки.
След домашното
заточение и спокойните дни в болницата бях подложен на изолация от друг тип. Не
че не си говорихме, или че не ме слушаха. Прекарвахме времето си заедно и
нямаше как да избягаме един от друг, дори да ни се искаше, но те не ми вярваха.
А това е тежко, тъй като общуването загубва всякакъв смисъл и думите неусетно
се оказват леки като перце.
Нямаше да издържа
на психологическата атака и след два дни щях да се пречупя, но не и преди да
продрусам с MST.
Няма коментари:
Публикуване на коментар