ПО ТОВА ВРЕМЕ наблизо минала скъпата
ми майка. Тя се радвала на хубавото време, но далеч не изпитала възхищение от
открилата се пред нея гледка. Синът й се намирал в компания, която тя в никакъв
случай не би нарекла подходяща.
Майка ми
познавала, макар и само визуално, Пешо Белия. Той неведнъж се опитвал да
изпроси стотинки от нея. Стоял пред Народната библиотека и многократно отварял
ръката си, когато я виждал. Междувременно от устата му изхвърчали всевъзможни,
напълно невероятни истории и увещания. Майка ми не беше лесен човек. С
упорството си тя успяла да накара Пешо да избухне и той я нарекъл с
най-нецивилизовани имена, като говорил надълго и нашироко за роднинските й
връзки, за нивото й на задоволеност и за възможността да й го начука. Майка ми
била потресена от този инцидент, но не било като да не го очаквала. Още след
втората им среща тя споделила с приятелка за срещите си с този съмнителен
човек. Пешо Белия бил известен на мнозина. Краткото му словесно досие,
разпространяващо се от уста на уста, се състояло от следната информация: той се
друса и не е стока.
Майка ми стиснала
зъби, извадила си нужните заключения и се прибрала. В главата й прескачали различни
възможности, а доминиращо чувство било разочарованието. Според нея категорично съм
доказал, че на мен не може да се разчита. Че съм готов да обещая всичко, воден
от желанието да се измъкна и да й замажа очите. Да съм един вкъщи и съвсем друг
навън. И то само за да се добера до първия наркоман и да поема поредната доза!
Няма коментари:
Публикуване на коментар