четвъртък, септември 03, 2015

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 23

САМО НА АЛЕКС МУ СЕ БЕШЕ СЛУЧИЛА КОФТИ СЛУЧКА. Една вечер бил дръпнал заедно с Гришата, Бояна и Катя един джойнт и в края на това занимание си бил запазил съвсем малко фасче – колкото да има за две дръпки. Смятал да доизпуши фаса, щом се прибере, и си вземе душ, а после да си пусне филм. Бил безгрижно напушен и не му било до предпазливост – марихуанката лежала в джоба му, завита в парче станиол. Алекс вървял небрежно и вече си представял как се изляга на дивана.
Внезапно органите на реда му направили проверка. Пребъркали джобовете му, но при това свое действие не съставили протокол, както би трябвало по закон, а бързо иззели фасчето и последвали двайсет и четири тягостни часа в ареста.
Дилърът не пострадал ни най-малко. В конкретния случай Алекс нямал и бегла представа коя е тази личност, понеже друг бил купил тревата. След време, когато Тошо разбра кой е бил, се установи, че той още продава необезпокояван.
В ръцете на закона попадат дилърите с крехки гърбове, а войната срещу дрогата се изнася върху плещите на потребителите. Оказва се, че виновни са по-скоро търсещите, отколкото предлагащите. Сигурно затова полицията претърсва най-често за трева. Тя е толкова опасен наркотик, че полицаите са амбицирани да арестуват младежите, които си имат и най-беглото вземане-даване с него. До реални присъди рядко се стига. Често срещани са глобите и условните присъди, но има и действителни. Чувал бях за човек от една организация, носеща звучното име Промена, който излежал личното си количество джойнт зад решетките. Бутнали го в панделата и полежал цифра време, а навън го чакали жена и дете. Той се опитал да обясни гледната си точка на потребител, но никой не се интересувал от нея.
Алекс щеше да се справи със ситуацията. Беше си намерил добър адвокат, сблъсквал се често с марихуанени случаи в практиката си. Почти със сигурност Алекс щеше да се присъедини към мнозината тревомани, получили условни присъди.
Тошо пък си намерил нова работа – барман в заведение в Студентски град. Не се изненадах от новото му временно поприще. Тошо и барман са две същности, които вървят ръка за ръка.
- През цялото време дъни само чалга, копеле. Ужас, ти казвам, ужас! Усещам как ми се набиват в главата, чак сам почвам да си тананикам новите хитове, но това са рисковете на занаята. Трябват ми кинти и е временно. Единственото, което ми харесва, е, че е пълно с мацки. Не че искам да се занимавам с тях, не си го и помислям, но е хубаво, като има в какво да си оплакнеш очите.
- Чалга мацки?! Да не вземат да ти харесат?
- Повечето не, но има една сервитьорка, Мина. Трябва да я видиш. Супер пич е, с изключение на това, че иска да стане чалга певица. Не е като да не може да пее, справя се чудесно, а и е хубавичка. А пък циците? Само заради циците трябва да я вземат! Никога не съм разбирал мерките, но са около две шепи и половина едната – перфектният размер, нали? Да не ти казвам какво става, като ги разклати. На вечер събира повече бакшиши, отколкото аз за две седмици. Ще ми се да я закова, но не е толкова лесна.
- Да заковеш?
- Точно така, да ударя. Баща ми ме е учил винаги да заковавам жени, когато имам възможност. Баща ми беше голям идиот, докато не умря в онази болница в Германия. Обажда ми се и казва, че е много зле, а преди това се спукваше от майтапи – никой не беше сигурен дали говори сериозно, или не. Обажда се, аз си мисля, че е на майтап, и се хиля, а той да вземе да умре.
Разделихме се след половин час. Тошо, също като мен, изпитваше неистово желание да се прибере и да си почине. Цяла нощ беше будувал, нали беше ходил на купона и както обикновено всички се бяха изпонапили и изпонапушили. Тогава започнала същинската и неразбираема за трезвениците част на купоните: вилнеене във всички възможни форми. И така до сутринта, когато заспалите се събудили с тежък махмурлук, а онези, които не били спали, ограничили своите цели в живота до това да спят. Да спят, докато не се събудят и тогава пак да заспят. Да спят непробудно и да сънуват как изкарват целия си живот в спане.
Вечерта Тошо трябваше да ходи на бачкане. Това правеше притегателната сила на съня още по-силна. Разменихме си по едно “чао” и си обещахме скоро да се видим за повече.
На връщане обиколих през Народния театър. Когато минавах покрай шахматистите, към мен се приближи петдесетгодишен мъж с каубойска шапка и светло кожено яке.
- Хей, момче.
Мразя да ми викат момче. Аз да съм тръгнал да му викам „дядо”? Хайде стига!
- Момче, играеш ли на шах?
- Не съм играл отдавна.
- Какво ще кажеш за една партия? По пет лева на човек, победилият взима всичко.
Отказах, не ми се играеше на вързано, а мъжът със сигурност киснеше тук почти всеки ден и шансовете ми бяха прекалено нищожни. За да стане игра, противниците трябва да са равностойни. Побързах да се прибера вкъщи, където ме чакаше вечеря. Нашите бъбреха приятно. Изглеждаха спокойни, но знаех, че спокойствието им е привидно. Под него все още съзирах петната на съмненията, готови да избият всеки момент.

Изгледахме шаблонния американски филм, който вървеше по телевизията: 50 минути, които стават, и 40 минути блудкав край, развалящ всичко. Спокойна семейна вечер със скрити елементи на напрежение. Какво мога да ви кажа повече?

Няма коментари: