СЛЕДОБЕД НЕ СЕ СДЪРЖАХ И ИЗЛЯЗОХ.
Исках отново да почувствам аромата на мръсните софийски улици, заради който у
пешеходците се промъква желание да се снабдят незабавно с противогаз. Този мирис
ми липсваше. Никога не се бях застоявал толкова дълго на едно място, колкото по
време на абстинентния си период. Обикновено разреждах денонощието с поне едно
излизане, често и с повече.
Не крачех
безцелно. Измъкнах се от вкъщи под предлог, че отивам да проверя програмата си
за университета, и смятах наистина да го направя.
Няколко минути
по-късно бях пред Ректората. Прекосих бариерата и се озовах във вътрешното
дворче. Беше късна есен с привкус на циганско лято. На пейките бяха накацали
студенти, които нямаше да отлетят на запад за зимния семестър. Не се загледах
по тях. Устремих се към портата на това здание. В представите на мнозина тази
порта е като отвора, през който един световноизвестен тракийски музикант се
спуснал в подземното царство в търсене на любимата си. Но студентите нямаха
късмета на тракиеца. В подземията на Ректората не ги чакаше адската мацка, а
сблъсък с могъщата административна бумащина, която, пак според мнозина, е
есенцията на обучението в столичния университет. При първите съприкосновения с нея
повечето студенти изпадат в истерия, повтарят въпроса “Защо?!?” най-малко хиляда
и един пъти, по-смелите направо крещят, а на всички им се ще дружно да си
изскубят косите, да ги хвърлят на земята и да подскачат около два часа отгоре
им.
Тълкуването на административната
бумащина най-често води до хипотезата за подготовката за истинския живот. Структурата
на Софийския университет наподобява тази на държавата, особено администрацията,
тъй като има за цел да подготви студентите за живота навън в неговата ужасяваща
цялост. Според някои тази тактика намалява броя на самоубийства на младежи на
възраст между 20 и 30 години, а други изтъкват, че ако Кафка бил възпитаник на
образователна институция с подобни методи, „Процесът” и „Замъкът” щели да бъдат
същински тухли.
Бях изпълнен с
увереността за неизбежна среща с някой познат, но исках първо да изпълня задачата,
която сам си бях поставил. Поех нагоре по стълбите и скоро се изправих срещу таблото
с програмата – тазгодишния противник във втория боксов мач от турнира
“бакалавър”. Извадих тефтер от раницата, сраснала се както обикновено с гърба
ми, и се заех настървено да преписвам. В онзи ден програмата ми отреждаше един
брой сутрешна лекция и упражнение за десерт. Изглежда обаче поне днес щях да
остана недохранен със знания, понеже и двете занимания се бяха състояли в
късната сутрин.
Беше петък и по
всичко личеше, че чак другата седмица щях да отпразнувам триумфалното си
завръщане в университета. Не ми оставаше друго, освен да се върна на двора.
Спуснах се по
стълбите, като пътьом минах през кафенето на близначките. Отбелязах, че през
новия семестър близначките бяха напуснали, и си взех капучино. Навън грееше
слънце и с нетърпение се пльоснах на първата свободна пейка.
Отнякъде изскочи
познатата мутра на Благо. С 29-те си години, средния си ръст, мургавата кожа и
желанието да бъде студент до края на жизнения си път той беше типичен пример за
университетски безделник. Не се интересуваше от това, което учеше, и не стъпваше
на лекции. Запълваше времето си с киснене на двора или в някое от
университетските кафета, в пиене на бира и кафе, в пушене на трева, в разговори,
или по-точно в спорове с други хора.
В клуба на
студентите безделници (наричан от други Клуб на вечните студенти) членуваха
мнозина. Аз не се числях към редиците им, но сред тях се срещаха любопитни
индивиди, с които поддържах непостоянни контакти. Други отбягвах, понеже имаха
нездравословния навик да са перманентно пияни. Колкото и да обичам да си пийвам
понякога, никога не съм си позволявал да злодействам над своя организъм така, както
правеха тези хора. Те бяха оставили в мен неизличимото впечатление, че пиенето
за тях е спорт, а те всеки ден се състезават помежду си за световната титла.
Кафявите очи на
Благо мигаха на червено от изпушената току-що цигара с трева, когато той се
стовари на пейката до мен.
Благо обичаше да
разказва за себе си, а историите му бяха напълно безумни. Опитваше се да ходи с
няколко жени едновременно и това ме изумяваше. Аз редовно се натъквам на
трудности при контактуването с извънземните от Венера и често оставам с
впечатление, че те далеч не идват с мир, но Благо беше друга работа. Той
оперираше с жените така, както вие и аз можем да сключим двете си ръце и да
въртим палци. На всичко отгоре вписваше сексуалните си авантюри в син тефтер,
изпълнен със ситно изписани имена и истории. За него университетът беше ловна
зона за сексуални еднодневки.
Както се беше
случвало и преди, неговите истории предизвикаха интереса ми за около половин
час. И тъй като не съм надарен с най-голямото внимание на света, скоро Благо ми
омръзна и изпитах желание да избягам от компанията му. А и трябваше да се
прибирам, за да не събудя подозрението на майка ми.
Петъчният следобед
ме изненада с дъжд напук на прогнозите на синоптиците за сухо слънчево време с
променлива облачност. Прибрах се вир-вода и се наврях под душа. Усмивката не искаше
да слезе от лицето ми. Чувал съм за подобен случай с една котка, която се
усмихвала толкова упорито, че високопоставена психопатка с мания за
обезглавяване наредила на подчинените си да й отрежат главата. Независимо дали
тази история е вярна, или не, аз се усмихвах като тази котка.
Няма коментари:
Публикуване на коментар