Follow by Email

понеделник, септември 29, 2014

Прошепнато в съня ми от Георги Рупчев



We are all just prisoners here 
of our own device... 
                                    "Hotel California" 


Един приятел
не оставяше следи,
винаги присъстваше,
винаги почти.

Когато си тръгваше,
подреждаше всичко добре,
винаги е бил такъв,
още от дете.

Изчезвал често
по средата на някой час,

намирали го да се скита
в съседния клас

и дълго питали

как го прави това,

в отговор той поклащал

нямо глава.


После се изпарявал

някъде 
из въздуха 
скрит,

после се връщал

с непроменен 
вид.

Накрая 
отпътува 

за 
един 
финален 
път,

може 
би 
просто

му 
омръзна 





светът.







понеделник, септември 22, 2014

От/за Стоян Камбарев



There’s a basic fear between your world and
mine. I don’t know why.”

Gary Snyder


Стоян Камбарев дойде
един ден на вратата ми,
жив като теб и мен,
облечен в черно.

Издуха дима от цигарата си,
свали слънчевите очила.
„Винаги съм се чудил
става ли за театър
пространството на смъртта?”,
попитах го.

„Да.”, каза той
и тогава в гласа му
почувствах отвъдното.
Разтреперих се.

„Всяко пространство става за театър,
стига човек да търси добре.
Нямам много време,
скоро имам премиера там горе,
последната пиеса на Пинтър,
и той продължава да ги пише едни…”,
каза той.

И завърши:
„Затова ще бъда кратък:
търсете пространства,
изпълвайте ги с театър.
Пространството е свято,
то е театърът,
а всички сте го забравили!”


2014г. 

събота, септември 20, 2014

Вечерята


на Ивайло Драгиев

            Пред деня той ще се скъса от работа. Ще хвърчи от среща в среща. Безброй пъти ще се качва в колата си, за да се придвижва от едно до друго място. Ще пилее безценни минути по задръствания, където ще си позволява да изпсува от време на време, но много по-малко от другите шофьори. (Той псува само в краен случай.) На обяд ще се чуе с жена си, ще се извини, че е в прекалено друг край на града, в противен случай щяха да обядват заедно, само двамата, както правят, когато имат време. После ще продължи да кръстосва града по срещи.
            През цялото това време в главата му ще свети една червена лампичка, ще отеква пискливият и пронизителен звук на една аларма. Това ще са двата кредита, датите за чиито вноски наближават, а ето, той пак няма достатъчно пари в брой и може би пак ще трябва да тегли от спестовната книжка. Опитва се да не взима пари оттам, нали това са средствата за всеки случай, които човек трябва да има като резерва. Но в последните месеци какво се случва, вече за трети път ще тегли оттам и затова ще е болката, която го прерязва в гърдите и не по-малко прерязващата мисъл, че не се справя, че трябва да е по-добър, че той може много повече и трябва да стисне зъби, защото семейството му разчита на него.
            През това време тя ще е в своята работа и ще чака да стане един и трийсет, когато по скайп ще се чуе с едната си дъщеря, която от няколко месеца се е преместила  да живее в Германия. Тя няма да има абсолютно никакво търпение това време да дойде и с учудващо постоянство ще поглежда часовника си през от три до пет минути, докато върши задачите на деня, но стрелките ще са сякаш замръзнали и на нея ще й е толкова трудно да си представи, че очакваният час ще дойде. Тогава ще дойде позвъняването по телефона.
            Другата й дъщеря ще се обади в средата на работния ден, за да я пита как е след снощния вечерен разговор, когато майката най-сетне е направила забележка за приятеля й, който вече трети месец живее в тях, а все седи без работа. И дъщеря й много й се е обидила и дълго е спорила с него, и се е опитвала да я убеди, че неговата професия е такава, че има такива протяжни паузи без ангажименти и тяхното наличие по никакъв начин не означава, че той не се опитва и не се старае, и че не е адски, адски добър в това, което прави. Тъкмо обратното. Да можеше само да види колко той страда от това, че се намира в подобно положение. Защото в крайна сметка той е мъж. Истински мъж. А всеки мъж страда, когато е финансово зависим от жена си.
            Разговорът ще е кратък и помирителен и ще включва извинения за почти всичко, което се е казало предишната вечер и е завърши с една дълга телефонна прегръдка.
            Дъщерята ще затвори телефона си и ще открие, че от пет минути ска бандата, на която прави саундчек мълчаливо я чака да си свърши разговора за да озвучат най-сетне барабаните (микрофонът за касата най-сетне е пристигнал). После мениджърът на клуба, където ще се състои вечерният концерт, чиито звук тя прави, ще й се скара здраво, че не може да проявява такова небрежно отношение към работата си. Той бил свикнал да работи с професионалисти, а тя определено не била от тях, или поне така се държала. Ако не й изнасяло, щял да звънне на фирмата, за която работи да изпратят друг звукар.
            Тя ще му отговори твърдо, че е имала наложителен разговор по един семеен ангажимент и по никакъв начин няма да отреагира на саркастична забележка, която той ще направи относно работата и семейството. Въпреки че точно тогава ще настъпи онзи ужасен момент, когато в гърдите ще я жегне и това пламъче там вътре ще започне да се изкачва нагоре и нагоре и след няколко секунди вече ще е в очите й и ще иска да текне. Но тя ще впрегне цялата си воля и ще стисне зъби, и няма да направи това удоволствие на мениджъра, който определено би харесал мисълта, че може да я разплаче. В тази ситуация той е човекът с властта, а хората с власт знаят, че могат да разплакват и не се колебаят да го правят при всеки удобен случай.
Тя стиска сълзите между клепачите си с всичка сила като междувременно наглася микрофона, а после изтичва до пулта. Оттам подвиква на барабаниста да удря равномерно касата. Съвсем скоро ще приключи с касата и тогава вече ще остава само да направи баланса, което ще й отнеме не повече от десет минути и после трябва да се опита да прецени по какъв начин публиката ще погълне част от шума, за да има възможно най-малко работа вечерта. И така, докато се занимава с тези мисли и не обръща никакво внимание на мениджъра, който през цялото време и стои на главата, тя ще стиска зъби пред напиращите сълзи и те малко по малко ще се отдръпнат в областта на гърлото, а след това ще се оттекат в гърдите и тогава вече няма да има никаква опасност и тя ще е спечелила своята битка на деня и ще се обади на приятеля си.
            Приятелят й ще вдигне и ще направи всичко възможно в гласа му да не отекне и една нотка от все по-надигащото се в последните дни в него отчаяние: колкото и да се опитва, колкото и да се блъска, в момента просто е безработен и не може да промени това. И ето че тук той лъже и добре съзнава лъжата си, той може да промени финансовата си безизходица, може да си намери работа, може да изкарва много пари, но той твърдо е решил, че е открил не само професията си, ами и призванието си и иска всички пари, които изкарва да идват оттам, всичко останало би било компромис, а той не прави компромиси. Все повече си мисли, че това е свободата, нежеланието да се правят компромиси за важните неща в живота ти, затова и стои безработен, защото в момента е в застой с професията си-призвание, а всяка друга работа би означавала, че той не се справя с истинската си работа.
            Затова той чака, а чакането направо го съсипва. Той е активен човек, а сега му се налага по цели дни да бездейства, е, от време на време ходи на кастинги, но за момента нищо не се получава. Вижда се и с приятели, но точно сега повечето му близки хора от неговата професия са адски ангажирани и могат да му отделят съвсем малко време, а и той предпочита да се вижда по-рядко с тях, защото тяхната ангажираност само му напомня, че той е неангажиран, че той е леке, че той трябва да разчита на приятелката си и на семейството й. Той по цели дни стои вкъщи и като няма какво друго да прави, не спира да чисти, превръща се в домакинята на дома, нали всички останали си имат задачи и по цели дни тичат в опит да ги изпълнят, а той е като беззъба баба – цял ден в домашно облекло, с метлата, лопатата и парцала. Ако можеше да готви, сигурно би завъртял някой кекс, но и това не може.
           
            Вечерта тази картина ще се промени и пустият апартамент ще се напълни. Първо ще се върне дъщерята. Ще целуне приятеля си и ще го попита как е изкарал деня, от което на него ще му стане дори още по-лошо, но ще си замълчи и ще я грабне, и ще я хвърли на леглото, защото ще знае, че след точно 45 минути майка й ще се прибере, а човек трябва да се наслаждава на всеки миг усамотение с жената, с която живее. И след 39 минути те двамата, рошави, запотени и задъхани ще се облекат набързо, ще пригладят прическите си и ще посрещнат майка й, която ще се върне с два плика покупки. Тя ще й помогне да разтовари, докато той води шеговит разговор с нея. Ще си зададат обичайните въпроси за деня, при което майката ще каже, че другата дъщеря им праща поздрави от Германия и ще се усмихне. И в усмивката й ще има нещо криво,  един фалшив тон, който безуспешно ще се опитва да прикрие колко е голяма липсата и  колко я убива всеки един километър, който я отделя от първородната й дъщеря.  
            Докато майката готви, бащата ще се завърне с вестник в ръка. Ще се тръшне уморено на дивана в хола и ще си пусне телевизора. Дъщерята ще отиде за момент да му се хвърли на врата и той искрено ще отговори на прегръдката й. Тя ще го пита как е минал денят му, а той ще я помоли да не го пита. Тя ще види изписана умората не само в очите му, но и в кутретата на пръстите на краката му и ще го остави за момент. Съвсем нетактично приятелят й ще отиде й ще попита баща й дали му се пие по бира, а баща й ще откаже. Приятелят й ще подвие опашка и ще се скрие в стаята на дъщерята, където ще седне да играе на някаква компютърна игра.
            В осем без две дъщерята ще отвори вратата и ще му каже, че времето за вечеря е дошло. Той ще отговори, че ще дойде след малко и тя ще му хвърли такъв унищожителен поглед, че той на момента ще захвърли клавиатурата и ще отиде с нея на масата, като междувременно в главата си се псува, така както може да се псува само един мъж, който толкова обича една жена, че обича цялото й семейство, че обича и приятелите и от първи клас, а ако имаха куче, сигурно и него би обичал не по малко. Как можа да забрави дори за момент, че едно от най-важните неща в това семейство е вечерята?
            Бащата ще стои на централното място на масата, а позицията на майката ще е срещу него. По същия начин той ще е от лявата страна на бащата (и от дясната на майката), а дъщерята ще е срещу него (от дясната страна на бащата и от лявата на майката). И тогава ще се случи магията. За него това винаги ще бъде висша форма на танц, балет, най-естетическото изживяване в живота му.
            Всичко ще започне с едно половинминутно мълчание, което ще дойде съвсем естествено. Тъй като то е част от ритуала, той неведнъж се е питал каква е функцията му е накрая е стигнал до извода, че то служи, за да може членовете на семейството да се акордират едни спрямо други, да навлязат в една атмосфера, да се настроят, както се настройват музикантите в един оркестър, или като онова дълго протяжно прокарване на лъка по цигулките на цигуларите, или като атмосферата на Михаил Чехов.
            И тогава ще започне балетът.
Майката ще сервира храната и ще обясни как в този ден точно това й се е готвило или просто видяла еди-кой си продукт в магазина и на момента знаела каква ще бъде вечерята. Ако по някакъв начин тази рецепта е свързана с нейната майка, тя задължително ще разкаже някоя история като няма да пропусне да каже: „Лека й пръст!” Бащата ще отвори бутилка вино и ще го налее по чашите. Той винаги ще намери какво да каже за бутилката вино, за сорта, за производителя, за годината. Ако е в настроение най-вероятно ще разкаже някоя смешна история от работа или от семейната история. Той много обича да разказва тъкмо онези истории, които много ядосват дъщерята, но тя отдавна се е отказала да спори с него за това как не трябва да разказва на приятеля й истории, в които например се нааква като малка.
Дъщерята ще нареже хляба и ще подаде салатата на баща си. За един момент ще й дойде мисълта да спомене нещо за сестра си, но веднага ще се спре. Това би било кощунство, би било срещу добре установените правила на тази игра. А той, нейният приятел, той винаги ще бъде както част от тази игра, защото все пак той е нейният мъж, нали така, така и аутсайдерът, защото има най-малък престой около масата… За него няма да има физическо действие в ритуала на масата, всички роли отдавна са разпределени. Той просто ще седи и ще води лек разговор с бащата и с майката и невротичността му ще се обажда на моменти, ръцете ще го сърбят да подаде солницата на бащата, например, но това ще направи дъщерята. И ще го направи с най-грациозното движение, с най-голямото спокойствие, като в най-красивия танц на тази планета. Може би ако се задържи на тази маса след няколко години и той би бил имал някаква роля, но за момента е прекалено рано. Той приема позицията си и не се опитва да насилва нещата, защото много добре знае, че балетът е както много силен, така и много крехък и всяко дребно отклонение от правилните стъпки, би провалило изпълнението.
Винаги майката ще подаде салатата. Винаги бащата ще налее вода. Винаги дъщерята ще донесе десерта като жест към майката, която е приготвила вечерята. Винаги ако трябва допълнителна салфетка майката и дъщерята ще поспорят кой да я донесе и след това ще я донесе дъщерята. И ако някой тръгне дори за момент да говори за работа, бащата ще се намръщи по такъв начин, че всичко ще секне. И това няма да да се отрази на изпълнението по никакъв начин, защото ще е част от неговата химия, защото точно тези хора, точно на тази маса се приемат точно такива каквито са с всичките си трески за дялане, с всичките си недостатъци. Защото, ще си спомня след години той, да обичаш един човек наистина не означава да обичаш положителните му страни – това всяко влюбено хлапе го може. Да обичаш истински, означава да обичаш недостатъците на човека до теб повече дори от положителните му страни, като в същото време нищо не му спестяваш, защото това би означавало да го предадеш истински, безвъзвратно и завинаги.
            Вечерята продължава бавно, с приятен разговор, който никога не засяга сериозни теми. Настроението винаги е положително, усмивките винаги са искрени. В този ритуал няма и грам фалш, той е сърцевината на семейния ритъм. Те ще се хранят, ще говорят, ще се смеят. По някое време ще дойде време за десерта. И едва когато вечерята е свършила, дъщерята ще има право да погледне часовника си и най-вероятно да каже, че закъснява за вечерния си ангажимент. Тогава майката ще направи физиономия. Как могло така да работи вечер? И ще каже на приятеля й да каже нещо по въпроса, но какво да й каже като в момента той е без работа? И тогава вечерята ще свърши, но чувството от нея ще остане до следващия ден.
            Той дълго ще си мисли за вечерята. И за това как той много добре знае за двата кредита на бащата и за това как има трудни моменти. И за това какво за него е цялата тази ситуация и колко искрено страда, че дължи пари. И как майката денонощно мисли другата си дъщеря, която се премести да живее в Германия. И колко и е тежко и какво ли не би дала, за да си върне детето, въпреки че знае, че там, в чужбина, най-вероятно детето ще има по-добри условия за развитие. И как е съвсем сигурен, че денят на приятелката му е бил кошмарен, защото дори да не му беше казала малко преди вечерята,  в шестте минути от ставането от леглото до пристигането на майката, защото вече й беше дошло време да си го излее, той вече го знаеше. Само да я погледне в очите и всичко вижда.
            Той дълго ще мисли и за това как цялото семейство знае колко трудно му е на него, на актьора, който от половин година няма ангажимент, но който знае, че ако се хване да работи нещо друго ще стане чиновник, занаятчия, а актьорството ще си замине. И затова стои така, без работа. И ако трябва още дълго ще стои, но накрая ще стане актьор, а не чиновник, защото това е в кръвната му група и единственото, което трябва, е да има търпение.
            А после също толкова дълго ще мисли за вечерята и за това колко красиво е да имаш толкова проблеми, но да си готов да ги захвърлиш от трийсет минути до час, за да се насладиш изцяло на времето с най-любимите си хора. И да го направиш точно по такъв красив начин, като танц, като балет. Да го направиш с цялото съвършенство, на което си способен по начин, който да отеква в теб, докато стане време за следващата вечеря.  

            
2014г.

вторник, септември 16, 2014

Урок



Ти ме научи на нещо: 
най-красивите хора 
не забелязват собствената си красота. 
Нито външната, 
още по-малко вътрешната. 

Объркан съм. 
Вече не знам 
дали изобщо има външна красота?

О, да, аз забелязвам хубавите жени, 
защото съм естет 
и няма нищо по-красиво 
от хубавото женско тяло, 
защото то е чисто изкуство, 
то е черно-бяла фотография, 
то е платно от Ренесанса,
то е като хубавото вино:
понякога е достатъчен само
мирисът му,
за да те накара да полудееш.  

Но когато става за любов 
колкото и прекрасна и съвършена 
да е опаковката, 
много по-силно е това, 
което извира отвътре. 
Онова, което някои наричат душа, 
други дух, 
трети казват, че всичко е в мозъка 
и това, което е отвътре, 
е плод на нашата етика,
на нашата нравственост,
на ценностите, които защитаваме,  
на личната ни философия. 

Всичките са прави. 

Онова вътре, 
нашата скрита същност 
извира навън, 
колкото и да се опитваме 
да я пазим скрита, 
колкото и да я затваряме в себе си, 
в каквото и емоционално състояние 
да се намираме. 
Дори светът ни да е свършил, 
ние продължаваме да сме това, 
което е заложено в нас, 
това, което са заложили в нас, 
любимите ни хора.

Какво повече да кажа?

Само в теб откривам тази вътрешност,
която ме преобръща,
която докосва моята вътрешност.
Само в теб.

Всички други са толкова направени, 
така играещи на живот, 
така слагащи си маски.
Само с теб имам чувството, 
че каквато и маска да сложиш, 
това, което е заложено вътре в теб, 
продължава да извира и променя всичко. 

То се отразява в настроенията ти, 
в мимиките ти, 
в жестовете ти, 
в очите ти, 
в... 

Така и не разбра:
това, което обичам в теб
е отражението на душата ти,
което намирам разпръснато по тялото ти.

Стига. 

Искам да завърша 
с отговора на един въпрос, 
който се въртеше в главата ми 
преди няколко месеца. 

Да, сега знам. 
Истинските ангели, 
тези, които са сред нас, 
които са облечени в плът и кръв, 
които толкова страдат, че са хора понякога, 
дори да не го осъзнават. 
Те не виждат ореолите си
и именно това ги прави ангели.


четвъртък, септември 11, 2014

Аз мога да бъда добър



„Само две неща мога да сторя за тези хора:
да опиша този техен полет
и да не добавям финално изречение.”

     В. Шимборска

Има и такива дни,
отново бързаш:
от среща на среща,
от разговор на разговор,
отново бързаш
за работа,
грешка,
отново закъсняваш за работа
и в бързането забравяш
за желанието да си добър.

Първо се разминаваш
с мургав алкохолик
смърдящ на водка,
чиято прясно разкъсана ръка
кърви, кърви, кърви,
а на него сякаш не му пука
за друго освен за:
„Братче, дай некви стинки!”
 И погледът автоматично
се отблъсква от раната,
която остава да кърви
в съзнанието ти завинаги.
И алкохоликът продължава по пътя си,
дано не го срещнат
отново кучета:
те никак не обичат алкохолици.

Още в тази картина,
ти продължаваш
и пътят ти е същият
и някак друг,
и съвестта ти скърца,
драска и пращи,
казвайки ти:
може би не си добър човек.

Но си човек,
поне това,
поне това,
поне...

А после някаква жена
възрастна, напукана,
паднала на тротоара
в този час на ужаса.
Отминаваш я докато
някакъв мъж се опитва
да я вдигне.

Отминал я си казваш:  
ебаси тъпия, загубен,
смотан, гаден, долен,
мизерен, прост, нещастник,
скапано лайно,
ебаси,
недобър човек съм
и това си е,
да се еба в глупака,
а трябваше да е иначе.
Връщаш се.
Помагаш му.
Жената е неадекватна.
Продължаваш.
После се връщаш за момент.
Питаш дали можеш
да помогнеш.
Но на нея сякаш не й пука
за друго, освен за:
„Два лева!”
Молба, която едвам успяваш да чуеш,
но ти нямаш пари,
потегляш,
оставяш я.

След два дни
минаваш през същото място,
жената пак стои.
И пак пелтечи за двата си лева.
И нищо чудно отново да падне,
наистина е немощна.
И ти не можеш да направиш нищо,
освен да се озърнеш,
да се опиташ да намериш
алкохолика с разкъсаната ръка
и да продължаваш да повтаряш: 
Да, аз мога да бъда добър. 
И ще бъда,
защото всичко зависи от мен. 



понеделник, септември 08, 2014

Съветът на Фори




Беше четири сутринта и разпъждах хората от бара. От половин час никой освен Фори не си беше поръчвал нищо, а всички вече бяха пияни на гъз. Фори също едвам се държеше на бара, но за него това беше обичайно състояние. Аз си оправях сметките, той се хилеше тъпо и допиваше традиционното си голямо уиски. Главата ме болеше от няколко часа. Исках просто да си ходя вкъщи.
- Фори, ти няма ли да си тръгваш, бе? – не издържах в един момент.
- Само да кажеш и веднага потеглям!
- Пак се напи като задник!
- Знам!
Това при него не беше рядкост. Напиваше се порядъчно поне два дни от седмицата. Направо се чудех как петдесетгодишния му организъм го понася. Както броях бирите, го погледнах по-внимателно. Да, организмът му хич не го понасяше. Изглеждаше отвратително и имах чувството, че всеки момент ще се разпилее на съставните си части. Жалко, че нямаше роднини или близки хора, които биха могли да му помогнат. Не, че той щеше да поиска тяхната помощ. Фори беше адски, ама адски голям инат.
- Много си зле, Фори! Не разбирам защо го правиш това?
- Надявам се да не ти се налага да разбереш – отвърна носово той.
- Защо?
- Ми щото не е особено приятно!
Фори отпи от уискито си. За един много кратък миг огледалният му поглед се изпразни съвсем, но след това се възвърна към обичайното си състояние на умерена унесеност и продължи:
- Знам, че отдавна се чудиш защо съм така. Затова нека ти дам един съвет и да свършваме с тая работа, и да престане да те гъделичка.
- Да ме гъделичка?
- Любопитството, бе!
- А-а-а. Ами казвай тогава. Слушам!  
Само се преструвах, че оправям сметките на компютъра, вече цялото ми внимание беше насочено към Фори. Не исках да му показвам, че го слушам така внимателно, защото… Не знам защо. Просто ей така. Хората се притесняват. Случвало ми се е хиляди пъти. Покажеш на човека, че го слушаш, а той вземе, че се дръпне. И работата отива наникъде.   
- В живота на всеки мъж – започна Фори, – рано  или късно се появява Жената! Слушай сега добре. Защото тук не става дума за някое момиче или за някоя женичка, ами за жената. За онази, която си чакал цял живот. Която те наелектризира до състояние на пълно откачане. И като я погледнеш в очите й виждаш душата. С която и най-безсмисления разговор се превръща в някакво шибано, неземно тайнство. Която е способна само с една дума, жест, поглед да те разтърси, да те извади от кожата ти, да те прободе. Която е най-красивата жена за теб 25 часа в денонощието. И ти искаш да правиш любов с нея по 26 часа в денонощието, навсякъде, във всеки един момент. И дори когато си на 2000 километра от нея, ебал ли съм го къде, в Нова Зеландия, ако щеш, само една мисъл за нейното тяло, може да те възбуди по същия нечовешки начин, както и когато седиш до нея, докато за пореден път не можеш да й обясниш логично как се чувстваш, защото в това няма никаква логика, а инстинкт, чувство и усещане за предопределеност.
- Когато си до нея дори като те боли, ама адски, зверски много те боли, можеш само да се усмихваш. С нея можеш да изживееш всеки момент от живота си, защото всеки момент се превръща в магия някаква, в нещо друго, не от тоя свят. И колкото и да ти е тъжно и гадно, и долно понякога, само една дума с нея по телефона може да ти оправи настроението, само тя да го разбираше това. Ебаси, знам, че звучи лигаво, но така е с тия неща. Я сипи още едно. Да, да. Продължавам, не се притеснявай. Изпивам го и тръгвам. Та, появява се тя и тогава ти като мъж трябва да зарежеш всичко, разбираш ли всичко. Да зарежеш каквото там правиш и каквото там си мислиш и да се хвърлиш. Защото това се случва веднъж в живота. Веднъж! Разбираш ли? И ти го чувстваш и знаеш, и ето това, да, е съвсем логично, макар и да не можеш да й го обясниш. Или ще е тя или никоя друга.
- Този момент е много важен. Можеш да го определиш като битка, въпрос на чест, или не знам като какво. Както и да е… Въпросът е, че трябва да дадеш всичко от себе си, за да я спечелиш. Колкото и това да не зависи от теб напълно, защото все пак сте двама, нали така? И все пак – хвърляш се и забравяш всички страхове, пък каквото стане. Защото изпуснеш ли я, става страшно! Отначало си казваш, че ще намериш друга като нея. Опитваш няколко връзки. Те донякъде се получават, донякъде – не. Но каквото и да правиш, мисълта за онази, за жената, която си загубил, не ти дава мира. Човърка те отвътре. И рано или късно всичко се разпада. Осъзнаваш, че това е. Нямаш повече шансове. Имал си една-единствена възможност да постигнеш любовта на живота си и си я пропилял като последния глупак. Няма връщане назад.
- И тогава идва най-гадното. Тогава трябва да се научиш да живееш без топки, защото рано или късно разбираш, че оная ти работа е някаква шибана дървена пръчка без жената на живота ти. И няма никакъв смисъл да я завираш където и да е, защото това нищо не ти носи и се чувстваш все по-мръсно и по-долно. Защото дори когато не сте заедно. Когато тя е кой знае къде и е с кой знае кой. Дори тогава всеки път като спиш с друга, ти чувстваш, че й изневеряваш и това те съсипва, убива и те кара да се чувстваш като най-големият мизерник в Слънчевата система. Знам, че звучи глупаво, но послушай съвета на по-възрастния. Направи всичко, което можеш, за да запазиш оная си работа, защото си мъж и без кур не можеш да живееш. Можеш само да се наливаш по барове и да изживяваш поредния скапан, нещастен ден. Но да живееш не можеш! Курът е това, което прави от мекотелото мъж. Аз от десет години съм мекотело, затова се наливам. Хайде сега върви да спиш и моля те, послушай ме. Бори се за нея някой ден, когато я срещнеш.

Като каза това, Фори изпи останалото уиски на екс и криволичейки, едва-едва си тръгна. Аз загасих осветлението и си повиках такси. В няколкото минути затишие седях и си мислех за Фори. Посегнах към оная си работа – за късмет все още беше на мястото си. После взех чувала с боклука, изпсувах и заключих отвън вратата на бара. Таксито вече ме чакаше. 

неделя, септември 07, 2014

Големи лигльовци сме днес

(на Нино)

големи лигльовци сме днес,
големи сме
не сме научени да гледаме в себе си
не се опитваме достатъчно да се развиваме
безобразно си пилеем времето
и после дълго мрънкаме, че все не стига

най-големите!
в дребността
в преживяването на деня
в жалкото живуркане
в опитите за живот
(най-опитни сме сякаш в опитите и в опиатите)

лигльовци сме днес
сега е лигаво да се живее
лигава е и самата смърт
пътят ни – обидно кратък
но така се отклоняваме
по всички кратки отклонения
пътят става кратен на безкрайност 
пристигането в себе си е невъзможно


големи
непрограмирани добре машини
залъгващи се, че са хора
залъгващи се, че туптят
залъгващи се...

големи лигльовци сме днес
поне го знаем
може би дори ще разберем 
но не сега
(а не и утре)
и се утешаваме, че някой ден
ако доживеем до 80 
ще бъдем това, което трябваше да бъдем
когато бяхме на 30 


вторник, септември 02, 2014

Блус




Да, ти определено губиш жената,
която обичаш,
преди някога да си я имал,
истински,
защото се държиш
като клише
вместо като мъж.
Покрай нея се превръщаш
в деветгодишно момченце,
което изразява
чувствата към съученичката си
като й дърпа косата.
Това е толкова банално. 
И толкова хубаво,
и толкова лошо:
не й вдъхва сигурност,
доверие, вяра.
А теб те прави колеблив,
неуверен, може би жалък.
И все пак стоиш.
И все пак си мъж.
Какво остава на един мъж,
освен да стои на мястото си?

И да, съвсем определено
тя никога няма да разбере:
има само една жена,
която някога те е карала
да се чувстваш като момченце.
И това е тя.  
И тя остава в средата на двайсетте.
И остава жена докрай.
И остава невъзможна.  
И остава…

И оттук насетне ти винаги ще знаеш:
за теб е имало само една жена,
която можеш да обичаш
на сто процента,
напълно докрай,
напълно цялостно:
чувствено, рационално,
лудо, болезнено, щастливо,
тъжно, парещо, смислено,
спонтанно, целенасочено.
Напълно всякак.  
Само една.

Да, вероятно някога ще успееш да обичаш
на петдесет процента,
може би дори на шейсет и шест,
ако имаш късмет дори на осемдесет и седем.
Но и тогава ще идва онзи момент,
когато ще се сещаш,
че е имало само една,
която можеш да обичаш напълно
и тя си е тръгнала,
преди да пристигне.
И това ще те кара да крещиш
от ярост към себе си.   

И да, това те кара да се чувстваш
като негър в плантация
през 18-ти век.
За малкото време,
през което си я опознавал
си разбрал, че любовта
е единственият начин
да бъдеш свободен.
Но тази свобода
ти няма да познаеш никога.

И да, за малкото време,
прахосаното време,
погубеното време,
ти си осъзнал,
че истинското щастие
е в това да даваш
без да искаш
нещо в замяна.

И всеки път,
когато я видиш,
ще се опиташ да се усмихнеш,
колкото и да знаеш:
усмивката ти няма да става,
защото светът ще се разбива
на хиляди парченца.
Но все пак ще се усмихваш,
дори когато тя те пита:
защо ми се усмихваш
с тази изкуствена усмивка?