Follow by Email

вторник, декември 18, 2012

По пътя към новия свят


Според Марина Абрамович
артистът трябва да е тук и сега.
Да е едно цялостно присъствие,
постигането на което е адски трудно.

Като гледам уъркшопа с артистите,
които ще участват в нейната изложба,
имам чувството, че тя тренира нинджи.
Те седят сред гората със завързани очи.
Опитват се да намалят скоростта на света си.
Да опознаят сетивата си.
Да се слеят с усещанията си.
Да са себе си всяка секунда
от тези три месеца,
през които ще продължи пърформансът. 

Така е,
колкото и да е свободен артистът в днешно време,
той се нуждае от дисциплина,
от физическа тренировка. 

Едно куче не спира да обикаля по хората
на прожекцията, да се заиграва с тях,
да скача, да лае от време на време.

Стопанинът му, млад веган,
си играе с него,
смее му се,
дърпа му гальовно ушите.

Кучето продължава да търчи наоколо,
бута чаша с вино,
захапва кабела за звука,
чува се пукане,
някои хора се оплакват от него,
други му се радват.

Преди час и нещо веганът ми обясняваше
как ще промени света.
Как той и приятелите му работят за това.
Каква е идеологията им.
Какви са убеденостите им.
Какви са стъпките,
очакващи ги 
по този снежен път. 

Чудно.

Човекът е тръгнал да променя света,
а не може да опитоми кучето си.

Затова си мисля, приятели,
тръгнете ли да променяте света,
най-добре опитомете кучето си.

Първо опитомете своя домашен любимец.
После опитомете кучето в себе си.


сряда, декември 12, 2012

Скъпа Джоан - Лу Уелч




Скъпа Джоан,

Вчера Магда сънува, че тя,
ти, Джак и аз кръстосвахме с кола
Италия.

Паркирахме във Флоренция и оставихме
кучето си да пази колата.

Тя се притеснявала, защото
то не разбира италиански. 





понеделник, декември 10, 2012

Започнаха репетициите на пиесата „Очите на другите" от Иван Димитров с режисьор Марий Росен


Няколко месеца след премиерата на пиесата в Ню Йорк в Народния театър започват репетиции по текста на младия драматург.
„Очите на другите" е пиеса с абсурдистки привкус и хумор. Издигайки се над философията на всекидневното съществуване, тя задава важни и провокативни въпроси: Сами ли сме, и доколко? Можем ли да останем сами наистина? Или сме постоянно под нечие наблюдение? И ако е така – кой е Той и страшно ли е това?
Авторът Иван Димитров е писател, поет и драматург.
Негов е романът „Животът като липсваща лъжица", сборникът с разкази „Местни чужденци" и стихосбирката „Поет на портрет".
Написал е над осем пиеси, преведени на английски, сръбски, руски и немски.
Спечелил конкурсите „Нова българска драма", гр. Шумен 2011 г., Конкурс за абсурдистка драма „Наум Шопов", Благоевград, 2012 г., „Млада балканска драма", 2012 г.
Първата премиера на „Очите на другите" е през септември 2012 г. в Ню Йорк,
За първи път в България пиесата ще бъде поставена в Народен театър „Иван Вазов", а премиерата й се очаква през февруари на Сцена на IV етаж.
Режисьор – Марий Росен
Петя Буюкова – сценография и костюми
Константин Тимошенко – музика и звукова среда
Ана Митева – пластика
С участието на Петър Мелтев, Павлин Петрунов, Александра Василева, София Бобчева

четвъртък, ноември 22, 2012

Представяне на радиопиесата "Уъркшоп" и афтърпарти етно музика на живо





Откриването на театралните понеделници в Арт-Хостел. 

Текст: Иван Димитров ("Животът като липсваща лъжица") 
Режисура: Веселин Димов ("Фрида", "Блус под земята")
Звукова среда: Тодор Стоянов ("Ambient Anarchist")

Българско Национално Радио, програма "Христо Ботев", Радиотеатър 

По късно същата вечер ще имате възможност да се насладите на етно музика на живо, а името на изпълнителите предпочитаме да запазим в тайна. Ще има гайда... 

Ще започнем точно в 18:30, така че елате петнайсет минути по-рано! 

вторник, ноември 20, 2012

Има такива, които обичат да се цапат (Гари Снайдер)

Има такива, които обичат да се цапат
и да поправят нещата.
Те пият кафе сутрин,
бира след работа.

И такива, които остават чисти,
просто ценят нещата.
На закуска те пият мляко
и сок през нощта.

Има такива, които правят и двете,
те пият чай.
Превод: Иван Димитров


There Are Those Who Love To Get Dirty

There are those who love to get dirty
and fix things.
They drink coffee at dawn,
beer after work,

And those who stay clean,
just appreciate things,
At breakfast they have milk
and juice at night.

There are those who do both,
they drink tea.

вторник, ноември 13, 2012

Училищни ужасии


Можете да прочетете този разказ и на хартия в днешния брой на "Литературен вестник".



Преди творчеството му да бъде включено в учебниците по литература и така той да влезе в училищата като писател, Н., съвсем неочаквано, дори за себе си, влиза в едно училище в нетипичната за него роля на учител. Той притежава учителска правосбособност, защото е завършил Българска филология, но още по време на студентската практика е разбрал, че не става за тази професия, защото няма нужното търпение, да не говорим за мотивация. Ако трябва да бъдем честни, а обстоятелствата го изискват, Н. никога не е желал тази правосбособност, но по някаква странно стечение на случая човек се нуждае от нея, за да завърши тази специалност. Той неведнъж е изразявал своето неразбиране срещу това положение, защото не вижда основателна причина завършващият студент да не може да избира и между други практики като журналистическа в някой вестник или редакторска в някое издателство. Но кой ще вземе да слуша съветите на някакъв никаквец, какъвто е бил той към онзи момент!
По това време Н. работи по сборник от разкази, чиито главен герой е писател с инициали Й. К., която излиза през 2007 година под заглавие „Йордан. К.” в тираж от хиляда бройки и продава едва около двеста и петдесет от тях. Пет години по-късно успехът най-сетне спохожда Н. (благодарение на романа „Полицаят, който стана светец”, който, трябва да изтъкнем, далеч не е най-сполучливият му, но такива са превратите на националните литератури). Тогава сборникът е преиздаден във внушителен тираж и е забелязан от критиците, които му отдават подобаващо внимание.
В това отношение достатъчно е да споменем огромната и извънредно начетена статия на популярния критик Искендер Голобрадов[1], според която с този сборник българската литература излиза от моргата, в която е попаднала преди двайсетина години[2]. От същата морга, в която от около пет години, българската литература най-сетне е успяла да се вдигне от смъртното си ложе, само за да осъзнае, че тя е съживена от някакъв извънредно зъл литературен критик във вида на ужасно литературно чудовище[3]. И същата морга, от която в последните две години българската литература просто не може да намери изхода[4]. В тази статия се казва, че именно този сборник е джобното огледало, което Франкенщайн намира в моргата и в което той се оглежда, за да забележи, че отблъскващите шевове, синини и издутини по тялото му са грим, който някой несръчен гримьор му е сложил по време на краткотрайния му ангажимент като статист на треторазрядна Холивудска продукция.[5]
Докато пише този сборник обаче, името на Н. е познато едва в тесни, ама наистина много тесни, читателски кръгове, а той изкарва прехраната си като помощник готвач в квартална пицария от четири месеца. Той се захваща със сборника с кратки разкази, защото физически натоварващата работа на смени от по дванайсет часа го измаря до такава степен, че не е в състояние да се съсредоточи достатъчно, за да завърши доста дългия и доста експериментален роман „Попа, София”[6].
            Малко преди да завърши сборника с разкази той получава предложение от бивш състудент в университета, с когото се засичат случайно на ъгъла на улица „Витоша” и „Гладстоун”. За петнайсетте години, през които не са се виждали, Камен е понапълнял, без да е дебел. Преди е бил слаб, сега е по-скоро добре сложен. Двамата сядат да изпият по едно кафе в Hot Art Bar, тяхното любимо местенце от студентските години, където Камен директно преминава на въпроса. Налага му се да пътува за три месеца в чужбина при сестра си, чиито съпруг има здравословни проблеми. Камен трябва да им помага.  Да гледа децата, да готви, докато съпругът й се бори с коварната болест. Вече е обещал и няма измъкване, каквото той и без това не иска, но стои въпросът с работата.
            Камен работи като учител от четири години. В началото е бил скептичен, но работата постепенно му е харесала и не иска да я губи. За съжаление няма кой да го замести. В училището има още една учителка по литература, която има семейни проблеми и не може да му окаже помощ. Обсъдили са възможността да вземат студент от университета, но родителите са отказали на децата им да бъде преподавано от човек без никакъв опит. Но ти, казва Камен, ти си нещо друго. Завършил си Филология. Имаш проклетата учителска правоспособност. Искаш ли да ме заместиш?
            В началото Н. се колебае. Спомня си студентската практика по един не особено привлекателен начин, но от друга страна е работата като помощник готвач в пицарията, мисълта за заплануваните произведения, които не би могъл да напише, докато трябва да се бори с чисто физическата умора. Н. се съгласява.
            Месец и половина по-късно Н. е вече посветен в тайните на учителския занаят,  поне по начина, по който Камен ги разбира. Камен отлита и Н. встъпва в длъжност.
            Първата седмица е кошмарна[7]. Учениците са млади. Н. трудно излиза на глава с тях. Налага се да крещи. Да се прави на сериозен и строг, какъвто той в никакъв случай не е. Опитва се да пише слаби оценки с цел да си създаде репутация, която да му позволи да поддържа дисциплината в клас, но това по-скоро го натоварва, отколкото му помага. За капак на всичко той е принуден да търпи непрестанните упреци на възрастните учители, които открито го имат за натрапник.
Н. не си позволява да се отклонява от учебния план. Опитва се да върши тази работа като всяка друга: с минимална степен на ангажираност. Открай време той смята, че единствената ангажираност, която може да си позволи, е към работата му на писател. След три седмици в училището тази рецепта започва да се пропуква. Добър пример за това е следната история, която е и главното в този разказ.
Един ден той проверява домашните и открива, че за пореден път ученикът А. е дошъл с ненаписано домашно. Н. се ядосва, изкарва ученика пред целия клас и го пита на какво се дължи тази тенденция, при положение че успехът му постоянно падал и на последното контролно едва-едва е изкарал три минус, и то защото Н. е решил да прояви милост към него. Ученикът не се смущава дори за момент. Нямам нужда да уча, ще стана мутра, казва той. Целият клас избухва в смях, а недоумяващият Н. успява да каже само едно: какво, на което ученикът веднага отговаря. Казах, нямам нужда да уча, защото ще стана мутра! И ученикът А. разказва на Н. как брат му е подарил книги за  силовите групировки в България и той ги е изчел до една. Няма защо да си усложнявам живота, казва ученикът, и няма защо да уча, за да успея в живота. Това дори би ми попречило.
В следващите петнайсет минути Н. разговаря с ученика. Опитва се да го убеди, че в това решение няма никакъв смисъл, че ако иска да става престъпник, ученикът  трябва да знае, че може да бъде убит, ранен, да влезе в затвора. Ученикът е твърдо решен: поне щял да знае, че е живял и щял да направи пари по-лесно, отколкото ако се хванел на някаква глупава работа. Разговорът се върти в кръг и не води доникъде и още преди училищния звънец да бие и децата да се разтърчат, поемайки към следващия час, Н. е наясно, че няма как да го убеди с приказки.  
Още същата вечер Н. пише разказ, с който да склони ученика в противното. Това занимание му коства съня.
В началото на „Професия престъпник” е поместено кратко съобщение в курсив, в което се твърди, че разказът е написан въз основа на реални факти като всички имена са променени.  
Трябва да кажем, че досега Н. не е писал разказ, с който да цели постигането на конкретна цел, извън тази на самия разказ. Може би точно поради това обстоятелство разказът е доста традиционен по формата си, което не е особено типично за Н., но не е и нещо чак толкова нетипично за него, защото той е едновременно нетрадиционен в традиционността си и традиционен в нетрадиционността си.[8] Разказът е съставен с помощта на редица клиширани обрати и изразни средства. В него има добър ученик, който по стечение на обстоятелствата открива, че в това да си добър ученик няма нищо смислено и кривва по пътя на престъпността, постъпвайки на работа при нарко-дилър. В разказа се среща и образът на лошия ученик, който след бруталната смърт на добрия ученик e публично разстрелян от друга престъпна групировка, ядосана от необмисления опит на групировката, към която се е присъединил добрия ученик (не без помощта на лошия ученик) да завземе част от техния пазар на наркотици (училището, в което и двамата ученици учат).
До публичния разстрел читателят трябва да си мисли, че добрият ученик е главният герой и в средата на разказа той е шокиран кървавото му убийство. Неочаквано се оказва, че главен герой на разказа е лошият ученик, който изпитва вина за случилото се и постепенно влиза в ролята на добрия ученик. Той се откъсва от престъпната групировка, в продължение на месец набляга сериозно на ученето и в края на разказа получава първата си шестица. За съжаление на същия ден след училище той е публично разстрелян за назидание на онези, които се опитват да дезертират от престъпната групировка, към която човек би трябвало да принадлежи до смъртта си. Както и излиза в крайна сметка.
Разказът завършва с финална сцена, в която участва средния ученик, който никога не е бил нито прекалено добър, нито прекалено лош, и през цялото време е служил като социален фон на действието. Той е получил четворка на същото контролно и приема този факт с безразличие, като в същото време отказва да бъде новият ученик, който да пласира дрога сред съучениците си с думите: „Не, това не е работа за мен.” В последното изречение се казва, че двайсет години по-късно средния ученик ще стане учител по литература след неуспешен опит да стане писател.
Разказът се получава и две седмици по-късно излиза в един от малкото софийски вестници, които публикуват разкази по страниците си. Н. се е подписал като Йордан К. (той не иска да се разкрива като писател пред учениците),  прочита го пред класа и пита  учениците за техните впечатления. Разказът в общи линии им е харесал с изключение на един-два твърде невероятни за техните разбирания обрата. Когато идва ред на ученикът А. да се изкаже, той се опълчва на повечето си съученици с мнението, че в истинския живот да се престъпник е доста по-скучно и монотонно от описаното както в този разказ, така и в повечето романи и филми. През повечето време човек се разкарвал в джипове в компанията на ослепителни красавици и понякога размахвал пистолет пред страхливи хора. Рядко се случвало да има истински екшън.
Дали от яд, че ученикът А. не е харесал разказа или защото е разбрал, че не може да помогне на детето с литература, Н. зашлевя на ученика А. един здрав шамар, вика  родителите му в училище и им разказва цялата история. Родителите не са очаровани и обещават да поемат нещата в свои ръце, за което засвидетелства и шамарът, който детето получава от баща си и който по нищо не отстъпва по този, отпран му от Н.
Това далеч не е единствения интересен случай в тримесечната училищна практика на Н. (свидетелства за нея можете да намерите в сборника с разкази „Училищни ужасии”), но за целта на този разказ е нужно само да се добави, че Камен се връща от чужбина в уречения срок и поема отново часовете си, а Н. отказва неговото любезно предложение да му потърси работа в някое друго училище и в продължение на следващите пет месеца, докато се опитва да напише следващия си голям роман,[9] работи като пазач в подлез.  



[1] „От Франкенщайн към Лазар: Прераждане”. Културен вестник, бр.43 2010
[2] „В моргата на българската литература”. Културен вестник, бр.23, 1998
[3] „Българският Франкенщайн: Събуждане”, Културен вестник, бр.8, 2002 .
[4] „Българският Франкенщайн: Лутания”, Културен вестник, бр.17, 2004 и „Българският Франкенщайн и роднините от Запад: Код SOS”, Културен вестник, бр.38, 2006, в която Голобрадов се надява, че с непряката помощ, или с други думи под влиянието, на Парижката леля, Лондонския вуйчо, Испанската брадовчедка  и Американския чичо (както и с други европейски и извъневропейски литературни роднини), Българският Франкенщайн най-сетне ще намери изход от моргата.
[5] Особено знаменателен е краят на статията, където Голобрадов пише: „Тук Франкенщайн изпуска огледалото на земята, изтичва до чешмата, откъдето по време на дългото заточение е пил вода, трескаво измива лицето си, вдига отново огледалото и осъзнава, че той е напълно нормален,  дори донякъде красив индивид, макар и с подчертано източноевропейски черти. В момента, в който той спира да се самосъжалява и да оплаква грозотата си и нерадостното си настояще, свързано с мъчителното обитаване на моргата, той с все още скромна гордост надига чело, за да погледът му попадне на огромната табела „Изход” в тъмния край на моргата.”

[6] Действието в този останал незавършен роман се развива в продължение на двайсет и три минути, докато главният герой чака приятелката си, на която след седемгодишна връзка възнамерява да предложи брак, на Попа и обвързва в един епичен разказ историите на всички чакащи и случайно минаващи хора на площада. Не е завършена една трета от романа, а в съществуващите две трети броят на персонажите е точно 281 души (от планираните 366), а ръкописът се равнява на 829 ръкописни листа, изписани със ситния почерк на Н. в 9 червени тетрадки в голям формат със страници на малки квардратчета. Романът, чиято генерална концепция е да покаже, че ако животът има някакъв смисъл, то той е прекалено индивидуален, хаотичен и разпилян в отделните възприятия на всяка единица от това, което прекалено самонадеяно и мегаломански наричаме човечество, е планиран в 42 глави, от които са завършени 33 и половина.

[7] Подробно свидетелство за това е разказът „История с учител” от сборника „Йордан К.”, където един учител изпитва все по-нарастващо неудовлетворение от работата си, свързана най-вече с предъвкване на литературния канон, който той все повече не може да понася, докато не взима радикалното решение да промени живота си. Той напуска училището, но единствената работа, която намира е като помощник готвач в малка квартална пицария. Работа, която далеч не му доставя мечтаното удоволствие и той е принуден да се върне на старата си длъжност, където да продължи преживянето на класиците, макар и да се опитва малко по малко да освежава учебния материал с неволното и почти напълно произволно споменаване на съвременни автори.
[8] Думите са на критика Евтим Йорданов от есето му „Н.: праволинеен живот и неправолинейно творчество”, София, 2025
[9] Става дума за „Проект за парк”, една нереализирана от автора антиутопия, в която се пародира съвременното общество, което е представено с помощта на различни растения от автора през погледа на  млад озеленител, завършващ докторантура по философия върху връзката на идеите на Шопенхауер и растителния свят.  

четвъртък, ноември 01, 2012

За "средния читател"

Естественият адресат и ползвател на "романовото" е "средният читател", когото по тази причина реших да направя главно действащо лице на "Пътника". Двойно действащо лице, защото се разцепва на един Читател и на една Читателка. Него не съм описвал, нито съм му приписал конкретни вкусове - той би могъл да е спорадичен или еклектичен читател. Нея обаче я направих читателка по призвание, която умее да обясни своите очаквания и нежелания (формулирани по възможно най-неинтелектуален начин, въпреки че - или всъщност точно заради това - интелектуалното говорене полека-лека вече непоправимо е оставило следи и в разговорната реч). Тя е сублимация на "средната читателка", но безмерно горда от социалната си роля: читателка по силата на своята безкористна любов към четенето. Аз вярвам в тази социална роля, тя е необходимо условие за целия ми труд, не само за тази книга.


Точно върху насочеността ми към "средния читател" отправяш най-категоричния си упрек, когато питаш: "Да не би чрез Людмила Калвино, макар и несъзнателно, да се опитва да приласкае (и поласкае) средния читател, който в крайна сметка е истинският читател (и купувач) на неговата книга, като му приписва някои от извънредните качества на ненадминатата Лйдмила?"

Нещото, което най не ми понася от целия ти патос, е "макар и несъзнателно". Как така несъзнателно? Щом съм поставил Читателя и Читателката в центъра на книгата, значи съм съзнавал какво върша. А - понеже живея от авторските си права - за миг не забравям, че читателят е купувач и че книгата е предмет, който се продава на пазара. Хората, убедени, че могат да се абстрахират от икономическите измерения на битието и всичко, което те водят със себе си, никога не са се радвали на моето уважение.

С две думи: ако според теб съм прелъстител, бива. И ласкател бива. И на "панаирджийски търговец" не бих се разсърдил. Но да ме наричаш "неосъзнат" е просто обидно! Когато в "Пътника" реших да представя (и да алегоризирам) въвличането на читателя (на обикновения читател) в една книга, която никога не отговаря напълно на очакванията му, единственото, което всъщност направих, бе да изкарам наяве онова съзнателно и неизменно намерение, което ме е движило във всичките ми предходни книги (...).

Това е част от отговора на Итало Калвино на рецензията на Анджело Гулиелми на "Ако пътник в зимна нощ", публикувана под заглавието "Ако в зимна нощ повествовател" в декемврийския брой на списание "Алфабета". 

понеделник, октомври 29, 2012

Моето любовно писмо



Здравей, Марта!







Ти толкова дълго мълчиш. Аз се събуждам трудно сутрин. Виждам как слънцето свети тягостно. Мия се дълго, без да мисля. По-скоро разглеждам чертите на лицето си. Знам, че съм красив по един особен начин. Формата на черепа ми издава антична божественост. Нещо като староегипетско пискюлче. Кожата ми вече навлиза в зряла възраст, но въпреки това говори. Зъбите ми бяха по-добри, но устните ми все още са такива. А погледа, който виждам в огледалото, е празно стъклен, но не съвсем, защото съм все още жив. Не се бръсна никога, но не си пускам и брада. Това показва моята нерешителност. Може би затова мразя да вдигам телефона. После излизам навън, влизам навътре. Естествен кръговрат. Ставам все по-неактивен и това сигурно е част от настъпващото лято. Понякога, особено вечер, рисувам с водни бои в едно детско блокче. Малки абстракции с конкретни цветове. Това ме забавлява. Прерисувах и една твоя снимка. Помниш ли, от онези, които снимахме в моята стая. Ти си гола, обърната с гръб и гледаш в профил. Аз не мога да рисувам добре, но тази снимка ме вдъхнови и я прерисувах в синьо и черно. Дупето ти се получи толкова притеглящо, че после дълго си мечтах. След това рисувах и други неща, но се получаваше чиста порнография, а и се свърши черната боя и от тогава не съм рисувал повече. Напоследък се видях с ония двамата, с които свирех преди да се запозная с теб. Те са направили нещо като студио. Поканиха ме да опитаме отново. Аз си занесох стария синтезатор. Свирихме няколко пъти. Направихме едно мое ново парче. Но открих, че изобщо не се изпразвам както преди, емоционално, в такъв смисъл, нали ме разбираш. Оставих ги. Даже не си прибрах и синтезатора. Мисля, че малко ме е срам. Те са добри момчета. Проблемът явно е в самия мен. Нищо. Ето тук ти пиша и текста на песента. Това е най-новият ми текст. Но той изобщо не е нов по идея.Защото аз съм изчерпан и
просто само повтарям старите мотиви. 

Не съм по-добър 
не съм по-лош от всякога. 
Едно черно влакче 
ми вика приятелски. 

Егоистични са релсите 
бавно спуснати по лицето ти. 
До една звезда в твоята стая 
ще стигам само понякога. 

Пр.: 
Камбани звънят в кревата ми 
това е една траурна песничка. 
Затананикай я с устата си 
като лятна детска рокличка. 

Знам, че няма да ти хареса, но просто никой не може да надхвърли себе си. Всеки се възпроизвежда в своите собствени рамки. Определения като талантлив и гениален са просто нелепи тук, в началото на пътя. Една нощ сънувах сън. Много жив и реален. Помня го още, така както го преживях тогава. Вървяхме двамата с теб по брега на морето. Точно там, където водата се разлива върху пясъка. Ние вървим, оставяйки стъпките си, а морето след това ги заличава. Небето е светло и слънцето грее силно. Но не е горещо. Аз съм те прегърнал през рамо нежно и си говорим. В един момент аз те попитах как си се научила да се целуваш. Ти ми отговори, че за първи път си го направила с твоята приятелка Рени и е било много хубаво. Аз не се учудих. Ние легнахme на брега и започнахме да се целуваме. Усещах еротична  зависимост. Силно като насън. След това аз се повдигнах на една страна, а ти ме погледна някак си тайнственовено и ме попита дали ако Свети Георги ми каже, че след пет дни ще умра, аз ще му повярвам. Аз почуствах някакъв нарастващ вътре в мен страх. Незнам дали щях да ти
отговоря. Видях само, че наоколо беше притъмняло, когато от морските вълни излетя един  черен гарван и бързо полетя към нас. Просто светкавично пак както само на сън може да стане, той долетя до мен и заби нокти в гърдите ми. В този миг аз подскочих и се събудих сам и потен в леглото си. Помня го така ясно, както никой друг сън в живота си. Не знам какво мислиш за това, Марта, но аз знам, че кълбото с надеждата ще се разплете докрай и тогава ние ще видим ръцете на съдбата, която държи нишката на живота ни. Също така аз знам, че на лявата ръка на моята съдба, на безименния и пръст, ще има пръстен с камък, който ще носи цвета на твоите очи. Защото златната стълба на живота е спусната и аз много пъти съм се качвал до горе и след това съм политал отново надолу, хванал здраво крилете на ангелите. Ти знаеш, че пътеките между звездите са утъпкани, но не от хората. Повярвай ми! Аз се срещнах с теб, защото ти ме позна. Помниш ли това отражение, което видя в чашата. Това беше истинският ми образ. Знам че не се изненада, защото ти беше от другата страна. Но чувстваш ли. Искам нещо друго да ти кажа. Марта, аз съм решил. Дълго търсих изход и мисля, че накрая го намерих. Всеки трябва сам да продължи своя път. Дали ще ме разбереш, не знам, но трябва да опиташ. Говорих с някои хора. Те ме упътиха. В началото не бях сигурен, че искам, но накрая се реших. Срещнах тази жена, която ми трябва. Много стара жена. Дълго, дълго я търсих. Не може всеки да стигне до нея. Беше много трудно защото тя може да бъде намерена само няколко дни в годината. Три години ми се изплъзваше все за малко. Никога не съм ти говорил за това. Все пак успях да я срещна и сега съм на път да постигна всичко това, което ще осмисли моя живот. 

Знаеш ли, Марта, не знам как да ти го кажа, но тя обеща да ме превърне в муха. Не ме съди. Опитай се да ме разбереш. Знам, че ще ти бъде много трудно. Но всеки трябва сам да реши какъв вид да приеме по-нататък. Аз дълго мислих и реших, че за мен така ще е най-добре. Мухите не живеят дълго, но това е без значение. Мисля, че те всъщност се радват на една по-голяма свобода. Хората не обичат мухите, но и това е добре защото аз не се нуждая от тяхната обич. Така ще бъда по-близо до теб.През пролетта и лятото ще идвам на гроба ти и без да правя на кякой впечатление ще кацам по издълбаните в мрамора букви от името ти, и ще се крия на хладно под сянката на кръста. Ще ме познаеш по любовното ниско бръмчене, което ще е сигурен белег, че това съм аз. Крилцата ми ще вибрират с голяма скорост и ще от разяват лека синкава светлина. Сигурно е прекрасно да пикираш под снопове слънчеви лъчи, дори и във вид на муха. Единственото, от което трябва да се пазя и страхувам е човешката ръка. Но се надявам, че няма да ме размажат на някой прозорец преди да съм стигнал до теб. Чакай ме,
защото часът наближава. Никой не може да промени това, което вече се е случило. Обичам те, Марта! 

Авел 

29.06.91 

заспалите круши сладко шептят

Прочетох писмото вчера в "Сфумато" на третата вечер в рамките на фестивала "УЛИЦА НОВ ЖИВОТ: 20 ГОДИНИ СЛЕД ДИМИТЪР ВОЕВ". 

СЛУШАЙТЕ НОВА ГЕНЕРАЦИЯ! 

КУПЕТЕ СИ ТРЕТОТО ИЗДАНИЕ НА КНИГАТА "ПОЗДРАВИ ОТ МЕН БОГОВЕТЕ", ПРЕДИ ДА Е СВЪРШИЛО!  АКО ЗАКЪСНЕЕТЕ И ВЕЧЕ Е СВЪРШИЛО, ЧАКАЙТЕ ЧЕТВЪРТОТО ИЗДАНИЕ, СЪОТВЕТНО АКО ЧЕТВЪРТОТО ИЗДАНИЕ Е СВЪРШИЛО, ЧАКАЙТЕ ПЕТОТО И Т.Н.! 

събота, октомври 27, 2012

Трябва ли да разбираме поезията?



 (или публично и изключително приятелско и нежно ухапване на Николай Бойков по повод "Зъби"-те на Мирослав Христов)

Току-що прочетох една рецензия[1], от която разбрах, че Николай Бойков не разбира една книга с поезия, а именно излязлата наскоро „Зъби” на Мирослав Христов. Поради определени причини се чувствам длъжен да му отговоря, използвайки публичното пространство на личния си блог и на социалната мрежа фейсбук, както той използва онлайн-портала „Култура”. И тъй като в конкретния случай говорим за неразбиране на конкретна поезия или по-точно за невъзможност за разбиране на конкретна книга с поезия, мисля, че в каквато и конкретна посока да са поели мислите ми, трябва да седна за един момент на някой камък край пътя към края на този публичен отговор, който леко иронично, съвсем в духа на стихосбирката, реших да нарека „нежно ухапване”, и да задам един въпрос. Така че... Простете...

Един момент.

За какво говорим, когато говорим (не за любов, нито за бягане, а) за поезия?

Според мен (каквото и да пиша, винаги държа да отбелязвам, че става въпрос за моята лична гледна точка, да не изпадам в обобщения, да не поставям под общ знаменател, което си е позволил да направи Ники Бойков, въпреки че той удобно обиграва позицията си на разказвач от първо лице за тази цел) един от основните проблеми на съвременната поезия е противопоставянето на логосът и рациото, от едната страна срещу интуитивното и емоцията, от другата страна. Днес най-често поезията е или болезнено и безпощадно рационална и логична, или крайно (направо до изстъпление) и не по-малко безпощадно емоционална.

Говорейки за книги с поезия, в първия случай често се залага на „авторския ход” (ако мога така да използвам едно понятие от театралните зали), на „отделния етап в развитието”. Формата доминира над съдържанието. Всяка нова стихосбирка трябва да е с глас, различен от предишната. Естествено, така се губи  цялото очарование на плавния преход от една към друга стилистика, защото авторът спуска пред очите ни черната завеса на непубликуваните междинни междустилови стихотворения. Във втория случай оставаме с усещането, че авторът пише една стихосбирка (понякога дори една поема) в продължение на цялото си творчество, че той „пее една и съща песен”. Залага се на фигурата на автора, на изграждането на цялостен стил. Съдържанието доминира над формата. Не мисля, че трябва да обяснявам обстойно двата типа. Нито да споменавам със стиснати зъби случаите, когато образователната система реши да представи поезията от първи тип с тази от втори тип, защото така материалът става по-лесен за преподаване. Нито щедро да изброявам имена на поети от двете традиции (които са нито само български, нито само съвременни). Това, което е важно за нас, защото както вече казахме, имаме конкретна поезия и дори повече конкретна книга с поезия, е, че съществува трети тип, безмилостно потвърждаващ правилото, който не се страхува да смесва логичното-рационалното и интуитивно-рационалното. И в който формата и съдържанието са относително равнопоставени (все пак поезията не може с точността на хирург да изреже някой излишък съдържание или форма в търсене на абсолютната симетрия). Този трети тип поезия също не е нито само български, нито кой знае колко нов. В една от своите форми той е свързан с източната философия и изобщо с цялостната традиция на Изтока, която по практичен начин се опитва да обедини рационалното с интуитивното, или ако трябва да използвам психологически термини, да помогне на отделния индивид да осъзнае, че несъзнаваното дреме някъде там, в дълбините на неговите тяло и душа през цялото време и вместо да се страхува от него, той просто трябва да приеме съществуването му.

Тъкмо от този трети тип е както поезията на Мирослав Христов, така и стихосбирката „Зъби”.

За мен е необяснимо, че тъкмо Николай Бойков се хваща за невъзможността да разбере тази стихосбирка. На него би подхождало повече да каже, че не може „да я почувства”, защото според мен той пише поезия от втория тип. Тъй като бидейки поезия от трети тип (тук трябва да уточня, че трите типа поезия са напълно равнопоставени и третият  тип не се явява някакво ново еволюционно стъпало, нито най-младия брат: ако в случая говорим за братя, тук става дума за тризнаци) поезията и стихосбирката „Зъби” на Мирослав Христов дават възможност да бъдат възприети както логично-рационално,  така и интутивно-емоционално. За съжаление на ниво форма (ах пак тази форма!) една подобна рецензия сякаш забранява чистият интуитивно-емоционален отговор, който би бил следния: „Тази стихосбирка не ми харесва. Точка.” и срещу който не бих имал нищо против. Аз лично не харесвам много стихосбирки, български и чужди, признавам, но винаги, когато изказвам мнения за конкретна книга добавям, че на мен не ми харесва, че това е лично мое мнение, защото всеки е свободен да харесва каквото си иска и аз съм напълно окей (извинявам се за англицизма на Николай, но не съм съгласен, не съм доволен, окей съм) с това. В повечето случаи нямам проблеми дори някой да се изкаже по-отгоре от нечия трибуна, каквато в случая се явява онлайн-порталът „Култура”. Но не виждам защо този конкретен някой в този конкретен случай трябва да говори за разбиране. И тук се появява следващият въпрос:  

Трябва ли да разбираме поезията?

И да, и не. Има поезия за разбиране, има и такава, която отказва да бъде разбрана. Да приемем, че вече сме изрекли всички мъдри, логични, изчистени и вдъхновени думи за поезията за разбиране и преминем втората поезия. Аз (отново много лично и дори прекалено субективно) от своя страна не разбирам крайната рационалност. Ако поезията винаги трябва да се разбира, защо не решаваме нерешени задачи по математика и не ги публикуваме в книги, наричайки този акт поезия? Това сигурно някой вече го е правил и така показвам своето неведение спрямо съвременния концептуализъм, който като всичко останало, има своите положителни и отрицателни страни. И чиято най-отрицателна черта (тук ставам направо дразнещо субективен) е изместването на акта на сътворяване с акта на назоваване, което е един чисто формалистичен подход. Толкова формалистичен, че създалата се форма често зверски бие на кухо!

„Поезия и разбиране?”, не разбира Николай Бойков, който е прочел стихосбирката „Зъби” цели 3 пъти в търсене на нейния мистериозно потурчен (бях написал изгубен, но в светлината на вече използваните англицизми реших да втъка в материята на този текст и един турцизъм) логос. Добре, не е ли задача (признавам, че задача звучи прекалено императивно, така че го разбирайте и като: призвание... мисия... ...надежда) именно на поезията да създава утешителни кътчета ирационалност в нашия все по подреден, изчистен, картографиран и стерилен (по образ и подобие на доминиращия, макар и залязващ Запад) свят? Не трябва ли тъкмо поезията да култивира така нужните ни, поради процесите на секуларизация във всички сфери на човешкия живот, зони на колебание, на несигурност, на абсурдност, на nonsense (прости ми, Николай). Тук с риск да бъда обвинен в съзнателно заиграване с популярни теми ще си позволя да се обърна към физиката на елементарните частици, може би поради петото издание на срещите при мамута, на което се състоя лекция именно върху този клон на физиката  или поради звуковата заигравка, защото в предното изречение, което повечето читатели вече са забравили поради употребата на прекалено дълги изречения в този текст (не по-малко съзнателно), стана дума за определени зони, а физиката отдавна е открила такава зона или по-точно търси нейното разрешаване: тя има своят бозон на колебанието, на несигурността, на nonsense-а.

Да караме по същество. Подобна позиция от страна на Николай Бойков, аргументираща се с „едното” разбиране ме накара да се почувствам най-малкото странно, защото по време на "Созополския семинар по творческо писане" през 2010г., където и двамата бяхме участници, бях останал с впечатлението, че според него създаването на литература е нещо интуитивно и спонтанно. Нещо, което минава през теб и оставя на белия лист едно друго нещо. Което не се връзва с моята концепция, но пък се връзва с  моето твърдение, че неговата поезия е от втория тип. Може и да съм се объркал. Призновам... А може би не. Във всеки случай неговото неразбиране се поражда от смесване на две различни неразбирания и на прехвърляне на големи масиви от едното неразбиране върху другото такова.  

В целия си съзнателен литературен живот Николай Бойков е бил (и ще бъде!) краен противник на чуждиците, особено на англицизмите, в което няма нищо лошо. Рядко се среща съвременен писател до такава степен надигнал се срещу масовата употреба на английски език, в което също така няма нищо лошо. Който да го изтъква при всеки сгоден случай, което почти не е лошо, защото от друга страна напомня за един кибрит, но далеч не този на малката кибритопродавачка, а на виден български езиковед, измислил между другото и думата „книжнина”. В такова време живеем, Ники, независимо дали ни харесва или не (надявам се, няма да се обидиш, че те наричам Ники, защото колко и слабо да се познаваме,  тая единствено приятелски чувства към теб)! Най-добре е да не отдаваме на тази отколешна тенденция толкова голямо значение, защото не това е най-важното. Всяко време има своя доминиращ чужд език, независимо дали е английски, руски, френски, латински. И ще има, независимо дали ще е китайски, японски, а защо не и индийски.  

Не се опитвам да те убедя, че употребата на чуждици е нещо добро, напротив това е най-лошото, което един автор може да направи с текста си, но само при едно условие: ако го прави несъзнателно, ако зад тази употреба не стои неговото намерение, ако става въпрос за самоцел!

Прилагам два твърде очебийни примера, без да поставям името на автора на „Зъби”  редом с тях, за да някой не повдигне възмутено глас, че съм го сложил редом с тези две  имена. (Повтарям! Внимание! Това са примери!) Какво бихме казали на Толстой за началото на „Война и мир” (особено тези от нас, които не владеят френски)? Какво ще кажем на Елиът за неговата любима цитатност?


След два празни реда (за да сме сигурни, че Мирослав Христов се намира на почтително разстояние от Толстой и Елиът) можем да изброим няколко случая: в стихотворението „Лимони” се среща надпис върху кашони, изхвърлени от морето, който гласи: „FRAGILE MADE IN CHINA”. Но нима ако от морето бъдат изхвърлени кашони, няма да предположим, че надписът ще е написан по начин, който да е общоразбираем? Или в стихотворението „На път за Диабат”, където се среща словосъчетанието „Are you experienced?”, точно шест стиха след като Диабат се споменава за пръв път и във връзка с това се уточнява, че това е  „(...) берберското селце,/където някога е къмпингувал Джими Хендрикс”? Фактът, че словосъчетанието „Are you experienced?” се явява не само песен на въпросния китарист, а първият албум на “Jimmy Hendrix Experience”? Според мен (отново въпросното лично мнение) дори тази информация да остане необяснена, това е напълно обосновано. Който иска, ще провери въпросната информация, която (признавам си) и аз не знаех, въпреки че нерядко слушам Джими Хендрикс, но обикновено това, което пускам на лаптопа си, е сборна компилация (сърбеше ме да кажа „best”, но реших да „пожаля” Николай). Аз лично не срещам други прекалено дразнещи на пръв поглед англицизми. Установявам присъствието на думата „саундтрак”, да, но това е дума, която ми допада, която обичам. И ако сега Ники Бойков иска да възстане срещу нея, бих му напомнил, че ние сме приятели с него във „фейсбук” и по всяка вероятност той има „скайп”... Щеше ми се да кажа, че и „имейл” има, но се сетих, че той вероятно разполага с „електронна поща”. Ще завърша темата за чуждиците като кажа, че конкретната поезия или дори конкретната стихосбирка на Мирослав Христов сама задава свързаността си със съвремието дори на ниво поетика  („Неримувано настояще” и „настояще римувано с паве”), което напълно оправдава наличието на англицизми.

Относно останалите видни и невидни на пръв (и последен) поглед неизяснености в поезията на Мирослав Христов, както някои очевидни сложности, метафоричности, метафизичности и екзистенционализми, те трябва да бъдат търсени в принадлежността на автора към една редица поети, чиито образователен пъп е хвърлен някъде дълбоко във факултета по „Философия”. И тъй като живеем в епохата на „добре информираният гражданин”, тук нищо не може да оневини Николай Бойков, че не е взел под внимание този общодостъпен в глобалната мрежа факт.

Тъй като този кратък отговор отдавна се отказа от своята краткост, албумът “Are you experienced” на Джими Хендрикс се извъртя и се наложи да мина на Доорс, ще се запътя към края на този отговор.

Премиерата, заедно с доволната публика и доволния от доволната публика поет (колкото и да претендираме, че не обръщаме внимание на публиката, не можем да отречем, че в същото време Николай Бойков се обръща към публиката на онлайн-портала „Култура”, а аз се обръщам към публиката в блога си, както и тази на фейсбук приятелите си, а и тези на Николай Бойков, който обелязвам – или тагвам – в този текст), беше белязана най-вече от чувството за самоирония. Самоиронията не е просто някаква си дума, тя е огромно качество. Възможността да се надсмееш над себе си, да играеш със себе си, да се правиш на смешен, независимо от всичко, да стискаш здраво зъби в усмивка, това е нещо, което липсва на много поети, писатели, интелектуалци. И тъкмо това ми харесва (да, на мен, а вие мислете каквото си искате!) както в Мирослав Христов, така и в неговата поезия. Защото самоиронията е и самокритичност, тя е вглеждане в себе си, себепознание, осъзнаване на комичността на трагичното.

Колкото до рецензията на Лидия Кирилова, за която Николай Бойков казва: „ ...виждам млад човек, добър в словесните еквилибристики и акробатики, зададени му от думите в стихосбирката, без да ми ояснява случилото се/случващото се в стихосбирката и настоящето на стихосбирката”, то отговорът е лесен. Текстове като този на Лидия Кирилова са обърнати най-вече към младото поколение, те са написани до тези, които слушат не само Jimmy Hendrix и Doors, но и Massive Attack, Tricky, Beirut, Sublime, Radiohead, Damian Marley и още купчина други групи. И които не са и чували за съвременна българска поезия. С извинение, очаква се хора на литературата като Николай Бойков (а и не само той) да проявят интерес към една нова стихосбирка, затова логично е подобна статия да говори на език, който да е интересен на тези, които в противен случай не биха достигнали до „Зъби”-те на Мирослав Христов. Тоест запознаването на Николай Бойков с тази стихосбирка е оправдано, нищо, че неговото внимание остава някъде долу, под въображаемата линия, където според него би трябвало да са обяснителните бележки, докато стихосбирката изглежда надхвърля хоризонта му на очакване.

Трябва да завърша този текст (винаги съм се дразнил от повсеместната употреба на тази дума, но ако кажа „статия” ще е друго, докато текстът винаги може да бъде просто текст, което прави нещата по-лесни) с благодарност. Въпреки „нежното ухапване” искам да благодаря на Николай Бойков първо за отрицателната рецензия, тъй като е далеч по-трудно да напишеш нещо, което евентуално би разсърдило някого, пред това да се опитваш да го убедиш колко е велик, каквато е обичайната рецепта за подобни текстове. И второ, да му благодаря дори още повече, че ме накара да напиша този текст. От доста време отбягвам създаването на подобни текстове със съзнанието, че един автор на литература, трябва да пише литература, защото авторът е и хедонист, той пише, за да си доставя удоволствие от писането. И изобщо ако създаването на един текст не носи удоволствие на автора си, според мен не може да се говори за автор. Сега установявам, че писането на литература за литературата може да носи също толкова удоволствие, колкото носи писането на едно стихотворение, на един разказ, на една пиеса. Ще си позволя и една трета благодарност на Николай Бойков, който ме подтикна да прочета стихосбирката за деветнайсти път и отново да се уверя колко е добра. И тъй като всеки край е едно ново начало, а аз вече наистина трябва да свършвам, ще си позворя да цитирам едно стихотворение от тази неразбираема за Николай Бойков стихосбирка.


началото на кра

я
каза тя
ти май си започнал да свършваш
нима не свършваме всеки един момент
зачудих се после престанах да се чудя
нека друг си блъска главата над това
има хора с по-твърди глави от моята
продължих играта си
и без въобще да се замислям
край ли е или е начало
сложих сърцето си между нейните крака

Иван Димитров






[1] „Под линия – Два опита за разбиране на поезия”, Николай Бойков, www.kultura.bg (26.10.2012) 

понеделник, октомври 22, 2012

Letter from Neal Cassady to Jack Kerouac (March 7, 1947)

Между очакването на екранизацията на "По пътя" на Уолтър Сейлс (режисьорът на "Мотоциклетни дневници") и надеждата филмът да не е прекалено холивудски, едно любимо писмо на Касиди. 


Dear Jack,

I am sitting in a bar on Market St. I'm drunk, well, not quite, but I soon will be. I am here for 2 reasons; I must wait 5 hours for the bus to Denver & lastly but, most importantly, I'm here (drinking) because, of course, because of a woman & what a woman! To be chronological about it:

I was sitting on the bus when it took on more passengers at Indianapolis, Indiana -- a perfectly proportioned beautiful, intellectual, passionate, personification of Venus De Milo asked me if the seat beside me was taken!!! I gulped, (I'm drunk) gargled & stammered NO! (Paradox of expression, after all, how can one stammer No!!?) She sat -- I sweated -- She started to speak, I knew it would be generalities, so to tempt her I remained silent.

She (her name Patricia) got on the bus at 8 PM (Dark!) I didn't speak until 10 PM -- in the intervening 2 hours I not only of course, determined to make her, but, how to DO IT.

I naturally can't quote the conversation verbally, however, I shall attempt to give you the gist of it from 10 PM to 2 AM.

Without the slightest preliminaries of objective remarks (what's your name? where are you going? etc.) I plunged into a completely knowing, completely subjective, personal & so to speak "penetrating her core" way of speech; to be shorter (since I'm getting unable to write) by 2 AM I had her swearing eternal love, complete subjectivity to me & immediate satisfaction. I, anticipating even more pleasure, wouldn't allow her to blow me on the bus, instead we played, as they say, with each other.

Knowing her supremely perfect being was completely mine (when I'm more coherent, I'll tell you her complete history & psychological reason for loving me) I could concieve of no obstacle to my satisfaction, well "the best laid plans of mice & men go astray" and my nemesis was her sister, the bitch.

Pat had told me her reason for going to St. Louis was to see her sister; she had wired her to meet her at the depot. So, to get rid of the sister, we peeked around the depot when we arrived at St. Louis at 4 AM to see if she (her sister) was present. If not, Pat would claim her suitcase, change clothes in the rest room & she and I proceed to a hotel room for a night (years?) of perfect bliss. The sister was not in sight, so She (not the capital) claimed her bag & retired to the toilet to change ---- long dash ----

This next paragraph must, of necessity, be written completely objectively --

Edith (her sister) & Patricia (my love) walked out of the pisshouse hand in hand (I shan't describe my emotions). It seems Edith (bah) arrived at the bus depot early & while waiting for Patricia, feeling sleepy, retired to the head to sleep on a sofa. That's why Pat & I didn't see her.

My desperate efforts to free Pat from Edith failed, even Pat's terror & slave-like feeling toward her rebelled enough to state she must see "someone" & would meet Edith later, all failed. Edith was wise; she saw what was happening between Pat & I.

Well, to summarize: Pat & I stood in the depot (in plain sight of the sister) & pushing up to one another, vowed to never love again & then I took the bus to Kansas City & Pat went home, meekly, with her dominating sister. Alas, alas ----

In complete (try & share my feeling) dejection, I sat, as the bus progressed toward Kansas City. At Columbia, Mo. a young (19) completely passive (my meat) virgin got on & shared my seat ... In my dejection over losing Pat, the perfect, I decided to sit on the bus (behind the driver) in broad daylight & seduce her, from 10:30 AM to 2:30 PM I talked. When I was done, she (confused, her entire life upset, metaphysically amazed at me, passionate in her immaturity) called her folks in Kansas City, & went with me to a park (it was just getting dark) & I banged her; I screwed as never before; all my pent up emotion finding release in this young virgin (& she was) who is, by the way, a school teacher! Imagine, she's had 2 years of Mo. St. Teacher's College & now teaches Jr. High School. (I'm beyond thinking straightly).

I'm going to stop writing. Oh, yes, to free myself for a moment from my emotions, you must read 'Dead Souls' parts of it (in which Gogol shows his insight) are quite like you.

I'll elaborate further later (probably?) but at the moment I'm drunk and happy (after all, I'm free of Patricia already, due to the young virgin. I have no name for her. At the happy note of Les Young's 'jumping at Mesners' (which I'm hearing) I close till later.

To my Brother
Carry On!
N.L. Cassady

петък, октомври 19, 2012

Пророкът на люляците



“There are those who do both,
they drink tea.”
Gary Snyder

Някой ден поетът ще изхвърли белите листа,
тефтерите, пишещата машина, компютъра,
- най-изящната поетика е на тишината и действието -
и ще се пренесе в старопланинска колиба.

Истинската поезия е тази
на движенията на тялото,
наляво и надясно,
на вдишванията и издишванията.

Истинската поезия забравя    
не само ритъма и римите,
а всичките ефекти.

Тя забравя и самите думи.

Тя е нежна пролетна прегръдка,
опияняващ поглед на обичащ,
глътка въздух зазоряване,
силно стиснати пияни ръце.  

Тя е скрита в този ден, в този час, в тази секунда.

Напишеш ли я върху белия лист, умира.
Споделиш ли я с приятел, си отива.

Поетът ще изкара много дни и нощи сам в планината,
изпаднал в безтегловността на непритежанието,
изтърсил се от излишните излишества,
опиянен от опиянението на трезвото съзнание.

И сетне ще се върне в града,
за да изпише пролетта
с цъфналите цветове на люляците.




събота, октомври 06, 2012

Н.Е.С.И.С.А.М. (снимки от С.А.М.С.И.)







ТЕАТЪРЪТ И ПРОСТРАНСТВОТО 


Бул. "Черни връх" №2, Софияп, 
Софийски Арсенал - музей за съвременно изкуство
САМСИ
ТЕАТЪРЪТ И ПРОСТРАНСТВОТО
работна среща
на драматурзи, сценографи и актьори,
която ще завърши с представление и дебат
на 9 октомври 2012 от 19.00 часа(началният час подлежи на промяна)
ръководител Валерия Вълчева - режисьор
Проектът e реализиран с финансовата подкрепа на Национален фонд “Култура” и партньорството на Национална художествена академия.
„Театърът и пространството” е тема на работната среща между опитни професионалисти и дебютанти в областта на изкуството театър, които ще се съберат заедно за една седмица – от 2 до 9 октомври 2012 година включително, за да създадат малки творби „от нулата”, провокирани отпространствата на музея за съвременно изкуство – Софийски Арсенал.
В края на тази игрова работна седмица активните участници ще се срещнат със специализирана публика от бъдещи творци, теоретици и мениджъри на театъра, както и със свободно поканени зрители. Творците ще покажат резултата във вид на представление от отделни миниатюри, свързани в обща структура. След спектакъла, по време на финалния дебат с публиката, ще се обсъждат освен творческия процес по време на самото ателие, още и принципи и практики на създаването на театър в алтернативни пространства и на съвременното изкуство изобщо, както и проблеми на неговия мениджмънт и реклама, на ситуирането му в културната среда.
Активни участници ще бъдат млади български драматурзи, които вече са признати за добре пишещи, но все още са дебютанти в реализацията на текстовете си. Те ще създават драматургия, вдъхновена от пространствата на музея и ще се включат в работни екипи заедно с актьори, сценографи и режисьор, за да се стигне до завършена театрална миниатюра.
Със свои идеи за тези пространства ще заявят себе си и сценографи - студенти на проф. Слави Кокалов и проф. Красимир Вълканов от Художествената академия, която включва в своята учебна програма създаването на идейни проекти за спектакли в алтернативни пространства.
Актьорите са силни група от млади, но опитни в алтернативни форми на театъра артисти и вече са обигравали това пространство. Те: Васил Читанов, Елена Димитрова, Жана Илиева, Маргарита Хлебарова, Петко Каменов и Петър Генков, заедно с режисьора Валерия Вълчева, инициатор и художествен ръководител на ателието, ще помагат на драматурзите и сценографите да превръщат идеите си в жив театър и ще участват в него.
Театрите и техните сгради предпоставят, задават предварително своите клиширани вече сценични пространства, които трудно могат да бъдат преконструирани по идеите на изкуството театър. Това принуждава авторите на театрални идеи да мислят за творбите си като съществуващи единствено само в “черната кутия”, отворена от едната си страна към публиката.
Режисьорът Валерия Вълчева, след няколко успешни спектакъла в държавния театър, започна да създава екипи, с които да търси мястото на театъра в други пространства. Появиха се творби, инспирирани от пространството си като “200 000 години” по Чехов в сграда на бившия Музей на революционното движение, “Дълбоко Високо” по Рембо и Метерлинк в зала “Параклиса “ на НХГ и спектакли, тръгнали от текста и открили след търсене своето пространство: “Хамлет” в скулптурно ателие №40 на НХА/ съвместно с режисьора М. Росен/, “Сънища в четири сезона” по Шекспир в Борисовата градина и в “Софийски Арсенал”.
Пространството на музея за съвременно изкуство – “Софийски Арсенал” – с архитектура от началото на ХХ век, с ремонтиран първи етаж и „оголени” стени на втория и третия, с оберлихт на върха на този „вертикал” и нова стъклена стълба, опасваща сградата до върха, с обширна поляна отвън, населена със скулптури, предлага интересни интериорни и екстериорни провокации за театрално мислене.
Работната среща “Театърът и пространството” се провежда в рамките на дългосрочната програма на НМБИИ “Театър в музея”, инициирана от изкуствоведа Надежда Джакова.
Проектът е реализиран с финансовата подкрепа на Национален фонд “Култура”.

четвъртък, септември 27, 2012

ОБЕЩАНИЕ ЗА ЛЯТО




Разказът е публикуван в онлайн изданието на "Гранта".  

Защо ми става тъжно пред обещанието за лято?
            Едва координирали началото на лятото си двамата с нея излизаме от София. Не ни остава време за кафе на Окръжна, защото автобусът идва и ние бавно се друсаме към автостопа. Отминаваме „Младост”. Панелни блокове, между които проблясват модерни стъклени чудовища. Какъв контраст. София е най-крещящото противоречие в България. Град с двойно лице. Град на захабени домове, на лъскави постройки.  Градът... 
            Безмълвието ни е подклаждано от липсата на кафе. И от намръщените сутрешни погледи на пътниците в автобуса. Нещастието е като монтирано от някой механик по лицата на повечето жители на столицата, все едно това е едно от условията да съществуваш в нея. И очите им... Очите им са помръкнали. Те са забравили да светят в смога на града и да блещукат като звезди по неговата гъста като небе повърхност. В Родопите очите на хората се смеят. В София очите мълчат. А може би просто ние двамата мълчим и заразяваме с мълчание тези край нас? Или си измислям? Вкарвам си някакъв мой филм. Колко  типично за мен. Колко чужди филма съм премонтирал, за да ги вкарам в моя филм. Може би хората в София са щастливи? Може би ръцете им, лицата им, движенията им са щастливи?
            Защо ми става тъжно пред обещанието за лято?
            Двамата с нея слизаме от автобуса пред сградата на Пежо. Нарамили раници. Ловци на слънце. Събирачи на студена сутрешна роса. Пресичаме внимателно отбивката за Горни или Долни Лозен. Минаваме под моста. Там я целувам. Под сянката на моста. От другата страна вдигаме ръце, стоварили раниците си. Подпрял съм китарата си на раниците. Тя чака да запее. И за това ще дойде време. Китарата ми пее само сред палатки, огньове и сред песъчинките по морския бряг на Иракли. През останалото време гласът й е пресипнал.
Отчаяно размахваме палци цели двайсет минути. Колите шуртят около нас безлично. Понякога отвътре ни махат. Правят ни знаци, че са прекалено пълни. Или са в прекалено друга посока. Понякога след като ни отминат се обръщам след тях и се опитвам да ги догоня с поглед. Погледът ми ги изтървава. Когато чакаш на стоп и никой не спира си забравен от целия свят. И ти забравяш за целия свят. С изключение на потока от коли, в който си се прицелил. 
Най-сетне ни взимат.
            В колата духа прохладен вятър. Тя сяда до шофьора. Изглежда й се говори. Между тях прелитат рояци думи. Някакви елементарни неща: образования, професии, семейства, занимания, животи. И толкова сложни. Между тях прелитат и двете му деца. Едното е на четири и вместо пижамка казва пианка. Другото е на петнайсет и иска да свири в алтърнътив група. На бас китара. Тя му разказва за племенника си. Той е на пет, кара колело и иска да си направи татуировка. Баща му има няколко. Ще трябва да изчака още тринайсет години. Дотогава ще си измисли изящна татуировка. Това е добър ход. Най-мразя набързо изрисуваните татуировки и лица.
            Унасям се. Вятърът в колата ме приспива. В полусъница слушам как тя и шофьорът си приказват. Приказките им са меки и пухкави. Така се приказва на път. Меко и пухкаво. И задължително се спира за кафе. Час след час. Чаша след чаша. Трябва да изпиваш пътя като чаша кафе. И лентите на пътната маркировка да са млякото, което изливаш в нея.
            Но защо ми става тъжно пред обещанието за лято?
            Очите ми са затворени. Приспани от дъждовното ромолене на приказките отпред. Когато ми се е приспало съм придърпал клепачите си. Завил съм очните си ябълки с клепачите си. Навън слънцето продължава да се лигави. Толкова е лигаво, че всичко е опръскало със слънчеви лъчи. Клепачите ми са тъмночервени и плътни като един от китениците на баба. Тяхната топлина ме изритва към полусъницата. Не мога да заспя. Полусъницата е прекалено удобна. Колата леко се полюшва.
По екраните на роговиците ми се появяват бъдещи картини от лятото.
Аз и тя плуваме в поляни. Скачаме по кожи на тарамбуки. Стъпките ни барабанят. Записваме саундтрака на своето лято. Насмъркваме се с морска сол. Обличаме се в слънце и рапани. Налъхваме се с изгреви и залези. Така се налъхваме, че червеното на изгрева ни държи чак до вечерта. Така се налъхваме, че някакви полицаи със сиви униформи и идеи ни пребъркват. Питат ни къде сме скрили наркотиците. С какво сме се надрусали?
С морето?! Вие луди ли сте? Кажете ни и ще ви пуснем. Ако сега си признаете, нищо нема да ви направим, честно. Ще ви пуснем да си вървите.
Честно, нямаме нищо.
Така сме се налъхали с червеното на изгрева. Как да ни повярват? Преравят ни за втори път. Оглеждат внимателно да не крием нещо между пръстите на краката си. Под мишниците. В коса й. Нейната коса е най-силният наркотик, но те небрежно я преравят. Ровят все по-бавно. Все по-отчаяно. Накрая се отърваваме с предупреждения и с показалци.
            Вечерта се сгушваме на плажа. Въздухът е лепкав. Потим се. Двете шалтета се гърчат под нас. Пясъкът стене. Потим се, докато той се изчервява и се отдръпва, за да ни отстъпи място. В опит да го догоним се озоваваме в морето. Нощно къпане. Планктонът свети. Няма по-хубави дискотопки от тези, които блещукат в морето. Те са толкова приятно тихи. Избълбуквам, колко си красива. Тя избълбуква мехури въздух в отговор. Бълбукаме мелодично. Луната се е проснала на небето с широка усмивка. Слуша ни. Изведнъж се прозява и се завива с един облак. Избълбукали сме приспивната й песен. Спираме и тя захвърля облака настрана. Усмивката й пак грейва. Луната похотливо опипва голите ни, мокри тела. Допирът й е настръхващ. Дори вятърът се е сгорещил. Студът е изчезнал сред клишетата на нощта. Притаил се е и ни дебне. Той успява да изчака своя миг. Обгражда ни. Напада ни безмилостно. Ние се предаваме и се пъхаме в спалните чували. Тя иска да й разкажа приказка.
Каква приказка?
Нали си писател. Измисли приказка.
Как да измисля приказка? За какво ми е да измислям, докато ръката ми се плъзга по гръбначния й стълб? В сравнение с ритъма на прешлените й, думите са непоносимо тромави. В сравнение с кожата й, те са грапави като шкурка. Опитвам се. Издирам гласа си в търсене на някаква измислена приказка. Не успявам. Прекалено уютно се чувствам. Легнал съм по гръб. Тя лежи от дясната ми страна. Тя лежи на лявата си страна. Главата й гали рамото ми. Тя ме пита дали главата й ми тежи.
Не ми тежиш.
А всъщност ме гали. Усещам как мъхчетата по бузите й се здрависват с космите на гърдите ми. Все едно се срещат стари приятели. Една целувка се отклонява към шията ми. Така срещата продължава. И аз продължавам някаква нелепа приказка, за която няма да искам да си спомням. Наистина ми е прекалено уютно до нея, едно такова притихнало. Как да се почувствам удобно в приказката? Разтягам я в опити да се почувствам удобно в нея. Цялата й яка е раздърпана. Преди да разкъсам приказката в опити да се почувствам удобно в нея, тя заспива.
Заспиването й ми е много любимо. Сигурен съм, че ще го разказвам на внуците си. Първо дишането й се балансира. Тя вдишва и издишва все по-упойно. Обикновено вдишва пролет и издишва есен. Сега не прави изключение. Топлината на дъха й тактува върху кожата ми. След това сънят й зашлевя плесница. И то не каква да е плесница, а як цигански шамар, който отмята цялото й тяло. То се стяга в съпротива срещу съня в един решителен тик. Но бързо се предава, отпуска се. И упойното й дишане. Дишането й...
Наблюдавам разсипаното звездно небе. Намествам се. До нея няма неудобно положение. Само положения, по-удобни от други. А още сме голи. И тя още е на лявата си страна. Дясната ми ръка бързо открива пътя към дупето й. Телепортира се върху дупето й. Дупето й е гладко, малко и меко. Така обичам да заспивам. Сигурен съм, че ще го разказвам на правнуците си, ако те ме доживеят. Сто на сто ще ме смятат за голям задник. Моята дясна ръка се движи по дупето й. То пращи от несбъднати дни. В него има някаква предопределеност. По него си играят бъдещите ни деца. Те играят на дама по тротоара на дупето й. Скачат. Хвърлят камъче. Дупето й е толкова обществено. Когато се разхождаме цялото обществено внимание се насочва върху него. Върху неговата симетрия. Върху неговите обещания.
Моите бъдещи деца са сериозен проблем от настоящето ми. Винаги си ги представям. Не мога да спра да си ги представям. И не мога да ги държа затворени в устата си. Трябва да ги изприказвам пред приятелките си. Често след като изприказвам бъдещите си деца пред приятелката си, тя става бивша. Това е някаква кофти зависимост. А аз съм толкова зависим от приятелките си, преди да станат бивши. А приятелките ми толкова се страхуват от детски градини.
Представям си бъдещите си деца като детска градина. Една детска градина с мои деца. Ето дори сега го направих. Построих детска градина върху дупето й. А то е  антисоциално. Когато общественото внимание се насочи върху него, то се сгушва в панталонките й или се притаява под полата й. Антисоциалното й дупе обича да си общува активно само със самотната ми ръка. Това са дупето й и дясната ми ръка – двама самотни социопати.
Но защо, защо ми става тъжно пред обещанието за лято?
Ставай. Слизаме.
Излизам от полусъницата. Трудно ми е да поискам да изхвърча навън. Изскачам от полусъницата. Изтръгвам се от нея. Удрям главата си в тавана на колата. Псувам вяло. В следващата секунда съм вече на шосето. Клякам до раниците. Прозявам се. Колата продължава към Пловдив. Опомням се. Намираме се на стопа за Бургас край Пловдив.
В съня си бях възбуден. Сега съм просто буден. Това е стъпката, която разделя съня от реалността. Единствено тя стои до мен като едно същество, което обитава едновременно двете пространства. Тя е връзката между тях. Тя е шалтерът, който превключва тези две състояния. Тя се усмихва и ми казва нещо. Аз не успявам да я чуя. Потънал съм в лицето й.
Пак си се умислил. Пак си някъде другаде.
Казвам й, че моето някъде другаде всъщност не е толкова далеч от тук. Не мисля, че ми вярва. Още съм потънал в лицето й. Заседнал съм в него като в подвижни пясъци. Ако можех да й обясня. Но не мога. Опитвал съм се толкова пъти. Никога не се получава. Не ме бива в обясненията. Обикновено се оплитам в тях. Неволно увивам краката си в обяснения. Спъвам се в тях. Озовавам се на земята заради тях. Разбивам колената си от обяснения. Разранявам лактите си от тях. Още от малък не ме биваше в обясненията. Още тогава планирах да се науча да изработвам качествени обяснения. Още тогава нахвърлях обясненията си на чернови. Така прописах поезия. А проблемите ми с обясненията останаха.
Вместо да обяснявам каквото и да е я целувам. Обвивам дясната си ръка около тялото й. Дланта ми обхожда гърба й. Тя тръгва от кръста й и стига до нейната шия.  Ръката ми е един от най-щастливите туристи. Отначало показалецът ми беше гид. След това гидовете изгубиха смисъл. Отдавна съм картографирал тялото й. Нарекъл съм го цялото в топоними. От най-незначителните извивки до върховете на зрънцата на гърдите й, до падината на пъпа й, до ждрелото на дупето й, до пещерата на устата й. От връхчетата на пръстите на краката й до връхчетата на косата й. Никога не изричам топонимите пред друг освен пред нея. Това е нашата лична география. Няма да я преподавам на внуците си. Ще ги науча сами да открият личната си география. Това умение ще бъде най-ценното в завещанието ми. Те никога няма да му обърнат внимание. А когато съвсем го забравят, ще се сетят колко е било ценно. И никога няма да си го спомнят отново. 
Още съм сънен.
Виждам.
Дълго ли спах?
През целия път.
Чакат ни много километри. Намираме се едва в началото. Край Пловдив. В изгрева на нашето лято. Всички обещания на лятото ни се хилят и ни намигат. И здравата ни опръскват с надежди. Целите сме вир вода от надежди. 
Скоро ще ми стане тъжно пред обещанието за лято. 
Още преди да съм се събудил напълно ни спира втора кола. Движенията ми са мудни и неловки. Събарям купчината раници на земята. През това време тя е говорила с шофьора, който ще ни остави на Сливен. Предпочитам да се качим на друга кола, но тя не ми оставя избор. Имам неприятни стопаджийски спомени от Сливен. Неприятни спомени за шестчасово чакане със замръкване. За опит за пренощуване по пътя. За отказване от тази идея. За ходене пеша около седем километра и за последвалия изненадващ нощен стоп до София в колата на млад архитект, който през уикендите е сърфист. Онова дълго чакане не я интересува. Затова я харесвам. Тя не обръща внимание на кофти спомените ми. Те не съществуват за нея.
Качваме се. Аз вдигам раниците и ги набутвам в багажника със сънени движения. Тя отново сяда до шофьора. Това е мил жест към мен. Или по-скоро към съня, който пърха по клепачите ми. Който е полепнал по миглите ми. Прозявам се. Колата потегля.
Пак идва ред на тези толкова прости и толкова сложни теми, за които си говорят непознатите. Отново става дума за семейства, професии, животи. Шофьорът е разведен. Дъщеря му е в София. Той живее в Бургас. Не иска да се мести в столицата. Това е била една от дребните причини, които са прераснали в огромни проблеми, които на свой ред са довели до развода.
Не харесвам София, казва той. Не искам да живея там. В Бургас ми плащат добре. Харесвам живота си. Харесвам града си. Не виждам защо трябва да ги сменям.  За бившата ми това беше пречка. Тя от детската градина си фантазира как ще живее в столицата. В София. Смешно, нали? За мен градовете нямат значение, а хората. Предпочитам хората в Бургас пред хората в София.
Напълно го разбирам. И в същото време живея в София, сраснал съм се със София. Точно така както той се е сраснал с Бургас. Предполагам, че всичко зависи от първите години. Толкова често го повтарят. Че първите години са най-важни. Първите ми години минаха в София. Оттогава повечето ми години минават в нея. Понякога мечтая как ще се разкарам от този град. Как ще се отърва от неговото мрачно присъствие. Как някъде другаде постепенно ще стана друг. И в същото време оставам. Не се местя в Пловдив, Варна, Бургас. Нямам сили да напусна този град. Този грозен град. Този грозен град на моменти е толкова красив. Той е грозен в красотата си и красив в грозотата си. Той е отвратителен най-вече с това, че е отвратително откровен. Че разкрива вътрешностите на жителите си. Че безцеремонно разголва мъже и жени. Този град е воайор като жителите си. И ексхибиционист като тях.
Шофьорът преде живота си. Вкарва ни в някакви спомени. Един от първите му спомени е морето. Спомня си морето преди да си спомня за детската градина, за разходките с баба си и дядо си, за новия апартамент, в който се нанесли. Идея си няма  на колко години е бил, когато морето се е запечатало в него. Мисля, че го виждам да наднича през очите му. Често се случва с хората, които израстват край морето. Морето да наднича през очите им. Морето се отпечатва. Напълно в неговия стил. Отпечатва се във всичко. Движението му се отпечатва във водни кончета, песента му в рапани, а блясъкът му – във влагата в очите на хората.
Следват училища, съученици, следване, първата работа. Студентските години са велики, казва той. Последните велики години преди да пораснеш. Аз и тя още сме в тях. Разтапяме се в тяхната ефирност. Оставили сме разни неща за после. Неща като: кариера, професионално развитие, бъдеще, семейство. За тези неща винаги има време. Или по-скоро тяхното време винаги идва. Колкото и да се опитваш да избягаш, да се скриеш, те винаги те догонват. Тяхното време идва по различни начини при различните хора. Но времето, в което можеш да лудуваш, да пътуваш без цел и посока, да се търкаляш по сутрешни планински поляни, да се къпеш в росата им. Това време рано или късно отминава. Не можеш да го върнеш. Сега е времето, казвали сме си с нея толкова пъти. Сега е времето. И сме оставили сериозните неща настрана. Сега трябва да играем, да танцуваме. Сега нищо друго няма значение. Нищо друго няма значение освен сега. 
Защо ще ми стане тъжно?
Сънят ми се разбива на малки парченца и се разсипва из цялата кола. Шофьорът се прозява. Тя се прозява. Аз се прозявам, ала макар да се намирам в просъница, не мога да заспя. Опитвам се на няколко пъти. Легнал на една страна, по гръб, опрял главата на стъклото, опрял главата на седалката, на блуза вместо възглавница. Не се получава. Затварям очи. Сънят всеки момент ще заиграе под клепачите ми. Чакам го да затанцува. Той се отказва. Седи зад завесите и не излиза на сцената на съзнанието ми, въпреки че клепачите отдавна са спуснати. Просъница. Отпред разказите продължават. Правя всичко по силите си да прикоткам съня. Да го извикам да се върне. Не идва. Продължава да стои там. Размахвам показалеца си. Говоря му разни работи. Той се е вцепенил. Вместо да дойде, се отдръпва все повече и повече. На ситни стъпки. Крачка по крачка. Сънят е много добър в мизансцена. Той е истински виртуоз в мизансцена. Така искам да се върна в него.
Искам да се върна в предишния сън до нея на морето. Тя да е заспала, аз просто да лежа до нея и да не мога да заспя. Или да заспя. Или тя да се събуди. Да сънувам в съня. Или да засънувам нов сън. Да сънувам отново морето. Да изкарам цели месеци на морето в съня си. Да се къпем от сутрин до вечер. Да забравим за дрехите и дребните желания. Да помним само себе си. И с дни да се гледаме. Да се опипваме с погледи. И не само с погледи.
Или планина. Малка хижа, обградена от върхове с езерце пред нея. И защото ще сънувам тази хижа, само ние двамата ще сме там. Няма да има хижар. Няма да има туристи. Няма да има досадни минувачи. Ще се проснем пред хижата. Ще се къпем в ледено студеното езеро. Аз ще влизам с лодка в него в следобедите. Ще ловя риби и ще ги пускам обратно. После пак ще ги ловя и пак ще ги пускам. Тя ще се излежава на слънце. Ще си правим разходки. До върха и обратно. До върха и обратно. До съседни хижи. До нови езера по стари пътеки, напукани от бръчки. И ние ще се напукаме от щастие и ще се пръснем от него в същото време.  
Или село в равнината. Ще обитаваме стара къща. До него ще тече река. Ще ходим там всеки следобед. По пътя ще берем млечна царевица и черници. Целите ни ръце, устни и мисли ще са изцапани с черници. Цели вечери ще се опитваме отчаяно да измием петната от черници от мислите си безуспешно. Накрая те сами ще изчезнат. По пътя ще се разминаваме със стари селяни на колела. Техните очи ще се смеят. Нашите очи ще им отговарят. На реката ще се къпем. Ще се съблечем голи и ще се цопнем във водата. Първоначално ще се залъгваме, че сме се отдалечили достатъчно, за да сме сами. После ще разберем, че група селски деца – момчета и момичета – ни гледат, притаили се зад храстите. Толкова невинно ще ни гледат. Как да се срамуваме от погледите им?
Или ще сме в някакъв друг град. Малък град, където всички се познават. Пълен  с древни къщи и паметници. С калдъръмени улици. Ние ще ги кръстосваме от сутрин до вечер. Ще се пилеем безразборно из града. Ще се шляем, ще мяукаме като котки. Ще се гоним като кучета. Ще се чифтосваме като гълъби. Аз ще обикалям около нея, изпъчил шия като разгонен гълъб. Ще се правя на важен. Тя ще ми се прави на стеснителна. Цялата тази игра ще се разпадне, когато се върнем в малкия, семеен хотел и изхвърлим чаршафите през прозореца. Те ще паднат върху минувач на средна възраст. Той ще загуби зрение и ще се блъсне в стълб. Твърде заети един с друг, ние няма да го видим.
Или трябва да си призная, че не мога да заспя.
Защо ще ми стане тъжно?
Не мога да заспя. Не мога и да се събудя. Тя и шофьорът редят приказки. На мен не ми се участва. Няма защо. Когато съм на задната седалка, лесно мога да си представя, че пътувам сам. Но не мога. Би било обида към нея. Това пътуване е изцяло дирижирано от присъствието й. Аз съм изцяло дирижиран от присъствието й. Присъствието и е мелодично. Като че е композирано от някой от великите мъртви. Нейното присъствие е като лебедова песен на някой от великите мъртви. Или не. Тя не се нуждае от подобни сравнения – велика е сама по себе си.
Не мога да заспя. Облягам глава на прозореца. Главата ми тежи. Обхождам с поглед полетата, които припкат край нас. Полетата са изпечени от слънцето. Няма и облак. Хората, които се мяркат по полетата също са изпечени. Това най-добре се вижда при мъжете, свалили ризите си. При мъжете, изпекли се на ризи. В полетата припкат също дръвчета, животни, понякога припкат и стихове. Наслаждавам се на припкащите стихове и ги оставям на свобода. Не ми се ходи на лов за стихове. Не ми се отстрелват добри екземпляри. Не ми се препарират. В полето те са игриви, жизнерадостни. Ако ги заключа в черния си тефтер, те ще умрат. Ще се изсушат. Някои стихове трябва да бъдат оставяни на свобода. Какъв смисъл има всички да отиват в концентрационните лагери на книгите?
Полята припкат край нас. Тя и шофьорът начеват тема след тема. Все общи неща. Все толкова частни. И аз съвсем не мога да заспя. И времето се точи бързо. Поне това. И не знам откъде, ала в главата ми прииждат някакви спомени. Появяват се от въздуха. Влизат през едното ми ухо и излизат през другото все едно главата ми е прожекционен апарат, а спомените ми са лента, която пробягва през него. Спомените ми са особено кинематографични.
Първи спомен. Аз и тя пътуваме с влак към морето. Още не сме заедно. Още не се познаваме. Или  се познаваме, но съвсем малко. Толкова малко, че в действителност сме непознати. Незначително се познаваме. Обидно малко. Пътуваме с приятели. През повечето време пътуваме сами. Другите само ни подават шишета с високоградусови течности, от които езикът ми се разплита. Говоря глупости. Дори не мога да си спомня какво точно съм говорил. И тя говори. Това е друго нещо. Но и тя не си спомня какво точно сме говорили.
Отначало сме един срещу друг. Аз размахвам убедително ръце. Тя се смее. Когато тя говори, мълча така дълбоко, че едва успявам да изплувам обратно всеки следващ път. Между думите ни се промъкват звънки наздравици. Минават четири часа. На всички в купето им се доспива. На нас също ни се доспива. Вече съм много пиян. По-добре да заспя. Иначе кой знае какво ще кажа.
Често ми се случва. Говоря някакви неща под влиянието на други неща. Когато си спомня какви съм ги говорил, се изчервявам. Обикновено това се случва на другия ден на най-неподходящото място. Както си вървя по тротоара се сещам за нелепата реплика от вчера. Или за темата... Като се напия не трябва да говоря. Като се сетя обикновено замръзвам на улицата. Понякога тихичко се псувам под носа си. Друг път се псувам наум. Случва се и да се блъскам с минувачи. Тогава те ме псуват. Така поне сам не трябва да се псувам. Има и такива мигове, в които предпочиташ да те псуват други.
Онази вечер не ми беше до псувни. Особено когато след едно приятелско  разместване се озовах до нея. Нямам представа дали идеята беше нейна, моя или нечия друга. Седнах до нея. Светлината изгасна. И двамата изгаснахме и заспахме. Сутринта нямаше за кога да се псувам. Когато се събудих я целувах и прегръщах. Сигурно сме се свалили на сън. Нямам друго обяснение. Всъщност не ми пука за никакви обяснения. Оттогава сме заедно. От онази нощ във влака.
От едно минало лято.
От едно минало пътешествие.
От един сегашен живот.
Втори спомен. Същото лято. Намираме се в Странджа. Там всичко бръмчи. Като джунгла е. На палатки сме с приятели. След десет дни ще трябва да се връщам. Тя ще  остава. В последния ден, малко преди да си тръгна, тя ме отрязва. Казва ми, че не може повече. Отрязва ме. Че не иска да сме заедно. Отрязва ме. Аз не съм в състояние да кажа нищо. Тази новина идва прекалено внезапно. Отрязан съм. Просто седя пред нея. Така... Отрязан... 
Разполагам с няколко часа. Броени секунди... Опитвам се да попитам защо. Тя отговаря изтъркани неща. Отрязванията са винаги изтъркани. Можеш да си позволиш да си изтъркан само когато думите ти отекват като болка в някой друг. 
Извинявам се и казвам, че ще се разходя.  
Навлизам в гората. Ходя без посока, без цел. Просто вървя. Обграден съм от бръмченето на гората. Странджа е пълна със звуци. Избръмчавам. Никога не можеш да се почувстваш сам сред милионите насекоми, които се скъсват да пеят. Намирам сърнели и не ги откъсвам. В момента съм над тези неща. И съм малко забуксувал. И не знам как да реагирам. Всичко беше толкова перфектно. А се срина.
Връщам се.
Времето за отпътуването ми наближава. Озовавам се в особено състояние на духа. Въпреки че ме е отрязла, тези дни са били нещо специално. Ще съм пълен гъз, ако не кажа нищо. Ако си отида просто така ще съм поредния задник. И тогава думите идват. Отивам при нея и й благодаря за дните, които сме прекарали заедно. Казвам й, че тези дни са били особени за мен, много щастливи. Тя се усмихва. Казва, че и за нея са били такива. Разделяме се. Най-накрая си тръгвам. До такава степен съм замаян, че си забравям кецовете. Сещам се за тях когато съм се отдалечил на петнайсет минути. Връщам се за да ги взема и отивам да гоня стопа за София.
Трети спомен. В София съм и още не мога да повярвам какво се е случило. Запознал съм се с перфектната жена. Бил съм с нея. И всичко е изглеждало перфектно точно като нея. Но сега съм сам. Тя е някъде там. Без мен. Нямам сили дори да се чуя с нея. И май предпочитам да я оставя да размисли. След като ми е казала, че се разделяме. След като дълго съм пътувал, защото съм излязъл късно на стопа и съм се качил на влака с билет до Айтос. След като са ме свалили на Карнобат и съм прекарал нощта на гарата. И през цялото време съм отбягвал да мисля за нея.
Обратно в София в главата ми се появяват надежди. Опитвам се отчаяно да ги пропъдя. Разклащам главата си в опит да се отърся от тях. Те остават, захванали се за косата ми. Не мога да си намеря място в продължение на десетина дни. Обикалям паркове. Виждам се с приятели. Ходя по купони. Мисля само за нея. Не забелязвам другите. Пренебрегвам ги. И не спирам да се питам какво ще стане когато тя се върне. Когато тя се връща отново сме заедно. Всичко е било момент на колебание.
Четвърти спомен. Почистване на Рила. През повечето време сме в една група. Почистваме около хижи и около езера. Почистваме и един връх. Туристите са осеяли пътя с празни консерви. Като Хензел и Гретел са, туристите. Част от консервите са ръждясали. Консерви има и на самия връх, под който се разплисква малко езерце. Там ни снима един приятел с лентов апарат. Аз съм се хванал за металния стълб, който отбелязва върха. Тя се е хванала за мен. Очите ни са присвити заради силния вятър. Силният вятър пилее косите й. Никога не виждаме снимката.
Един друг ден правим преход от една хижа към друга. Двамата с нея се движим  отделно от групата. Имаме си свое темпо. И едновременно с това темпото ни е част от общото темпо. И разговорите ни са част от общите. На следващата хижа в продължение на два дни тя обикаля с една група, аз ставам дървар. Буквално. Печката, на която се готви, е на дърва. Това прави храната по-вкусна, но някой трябва да се грижи за нейното снабдяване. Аз и трима приятели се захващаме с тази работа.
По цял ден ние, дърварите, се разхождаме в гората. Намираме изсъхнали дървета, режем ги с бичкия, овръзваме ги с въжета и ги мъкнем. По пътя не забравяме, че сме на почистване. Намираме готварска печка в едно дере. Някой я е изхвърлил в средата на нищото. На почиствания можеш да разбереш много за малките хора.  Малките хора изхвърлят в деретата не само печки, а също гуми от трактор, които трудно търкаляме до сборния пункт.
Вечерите ядем, свирим, танцуваме около огньове. Тяхна кулминация избухва в двуместната ни палатка. Тогава оставаме насаме. Тогава не се нуждаем от никой. Тогава тотално забравяме за света и за хората. За какво са ни изобщо?
Пети спомен. Родопите. Бачковския манастир. Празнуваме рожден ден на поляна  близо до манастира. Не сме много – около петнайсет човека. През деня се разхождаме до Бачково. В манастира отиваме сутринта, адски рано. Много държим да отидем там сами. Много държим да се държим за ръце през цялото време. Един поп ни развежда из манастира. Показва ни старите стенописи. След това трябва да води кръщене. Работа има човекът. Ние пък трябва да...
Колата спира. Разтърсване. Намираме се на бензиностанция. Съвсем скоро ще стигнем в Сливен. На шофьора му се пие нещо освежаващо. Разтърквам очи. Той ни пита дали искаме да седнем с него в кафенето на бензиностанцията. Отговаряме положително. Измъкваме се от колата. Моите движения са свръхнекоординирани. Движа се като насън. Разтягам се. Навеждам се и докосвам пръстите на краката си. Тя ми се смее. Смехът й кънти. Отивам до тоалетната. Обливам лицето си с вода. Пръхтя доволно. Напръсквам си очите. Поглеждам се в огледалото. Все същия съм си. Когато се гледам в огледало имам чувството, че никога не се променям. Когато се гледам на снимки, не мога да се позная.
Защо ще ми стане тъжно?
Обратно при нея и шофьора. Дървена маса и дървени пейки. Повечето хора около нас също са дървени. Кафето е добро. Пия го с мляко. Тя си е взела нещо като плодово кафе. Обича сладките неща. Може би те я правят толкова сладка. Шофьорът пие дълго и чисто кафе. Понякога си мисля, че кафетата разкриват характера на хората. Че само трябва да следиш кой какво кафе пие и неусетно влизаш в дълбините на характера му. Потапяш се в тях като водолаз. Това е съвременена версия на гледането на кафе. Гледане на хора, които пият кафе. Практикувам я само аз. Поне не съм срещал други, които да го правят досега. Понякога пък мисля, че кафето е само част от брънката. Че трябва да съм бдителен към всичко, което човек поема в тялото си, за да го разбера. В трети случаи вдигам ръце. Никога няма да познавам добре хората. В тях винаги ще остава нещо скрито. Това май ми харесва.
Изпиваме кафетата набързо. Шофьорът ни разправя за Сливен. Там има роднини. Градът не е онова, което е бил навремето. И още куп подобни приказки.  Отново мълча. Гледам я. Тя търпеливо подклажда разговора като подхвърля реплики. Почти чувам как репликите изпращяват, докато ги начупва на подходящи за разговор парчета в главата си. Все едно хвърля дърва в огън. Репликите припукват, подпалват се,  лумват. Шофьорът начева цветисти истории за Сливен. Аз решавам да начена второ кафе. Тя умело дирижира разговора. Изпил съм второто си кафе до половината, когато се връщаме в колата.
Съжалявам, но нямам време, казва шофьорът.
Няма проблеми, изломотвам аз.
Скоро ли ще стигнем?, пита тя.
След двайсетина минути.
Къде ще ни оставиш?
Те се разбират къде ще ни остави. Шофьорът ни предлага да пренощуваме в къщата на родителите му ако искаме. Да останем за ден в Сливен. Можем да разгледаме града и околностите. Няма да останем разочаровани. Ние му отказваме. Гоним морето. До края на деня трябва да го настигнем. Трябва да го подушим. Трябва да го докоснем, да се потопим в него. Той ни диктува номера си. Заръчва ни на връщане да му се обадим. Ще е в Сливен следващите три седмици. Обещава ни богата трапеза и един хубав ден. Ние благодарим.
На връщане непременно ще ти се обадим и ще ти гостуваме в Сливен. И без това никога не сме влизали в града. Винаги сме минавали на стоп покрай него.
Не сте ходили в Сливен? учудва се той.
Не, отговаряме.
Тогава задължително елате! 
И ни оставя на подходящо за стоп място. Колата се стопява в посока към града. И ние отново сме на пътя. И вдигаме палци. Слънцето съвсем се е разбесняло и ни удря тежко по главите. Тутакси се изпотяваме. Слагам ръка на врата й. Кожата й е пленително хлъзгава от потта. Целувам я по носа. Понякога го правя: целувам я по носа. Поглеждам я отново. Опитвам се да я фотографирам наум. Да я запаметя в тази секунда. Съвсем скоро ще забравя точно тази секунда. Или ще я слея с минутите и с часовете от това пътуване. И този момент ще е загубен. Затова изваждам черното си тефтерче и си записвам момента. Тя ме пита какво пиша.
Нищо.
Как така нищо?
Драскам си.
Докато драскам в тефтера си представям как я завличам в полето зад нас. Косите на полето са изрусели от слънцето. Полето е блондинка. Там се събличаме и правим секс. Никой не ни вижда. Колите пробягват прекалено стремително по пътя. Устремили  се към крайната си цел. А ние сме ниско в полето. Прикрити от чужди погледи и мнения. Галещи се, целуващи се, обичащи се. В средата на България. Невидими на едно видимо място. Пърхаме с тела в синхронно дишане. Да правиш секс на полето е своеобразен ритуал за плодородие. Предезически ритуал. Чувстваме се древни и митологизирани. Дано реколтата да е добра. Няма как да не е добра.
Ръката ми трепва към нейната. Сериозно обмислям възможността да я завлека в полето и да я съблека съзерцателно. През това време тя ми разказва някаква история. Чувам я и в същото време не я чувам. Тя ме упреква, че не внимавам. Извинявам се.  Често се случва да витая на някакви други места в присъствието й. Често ми се случва да витая около нея в присъствието й. И пак ни спират.
Защо ще ми стане тъжно?
Почти не сме чакали. Стопът в този ден е възхитителен. Повечето ми стопове с нея са възхитителни. Тя е най-невероятният стоп в живота ми. Преди нея се е случвало да чакам с часове. Особено когато съм пътувал с други мъже. Чакали сме и сме псували по цели дни. А с нея веднага ни спират. Придвижваме се със светлинна скорост. Изяждаме разстоянията на една хапка. Защото как да не й спреш?
За първи път качвам стопаджии, казва шофьорът.
Седим на задната седалка. Шофьорът е на петдесет. Личи си, че в последните години е натрупал килограми. До него седи жена му. Тя е на осем петилетки и се поддържа добре. Този път на мен се пада да поддържам диалога. Почти веднага след като се качваме усещам главата й да се отпуска на рамото ми.
Питам шофьора защо ни е качил. Той не може да ми отговори. Жена му гледа подозрително. Най-вероятно не е противила. Усещам как сега го мрази. Казвам му, че в повечето случаи тези, които качват стопаджии, преди години са пътували на стоп. Шофьорът казва, че никога не е пътувал по този начин. Виждало му се опасно.
Много неща са опасни, казвам.
Той се съгласява. И все пак той обичал да пътува със собствената си кола. И обичал колата си.
В продължение на половин час той говори само за колата си. Детайлно описва всичките й качества. Напевно изрежда екстрите й. Рецитира ги като поезия. Екстрите й са в завидни количества. Демонстрира ми екстрите й. Философства върху екстрите й. Показва ми всяка незначителна екстра. Докато говори лицето му е упоено от удовлетворение. Усмивката му е напълно материална. Погледът му е пълен с празнота. Той изрежда екстрите до една. Когато приключва е вдъхновен от колата си. Гали волана на колата си. Внимателно побутва колата си в една или в друга посока. Върши това го така творчески. И продължава да говори за колата си.
Сравнява я с други модели, които е притежавал. Някои от които още притежава. Това не е единствената му кола. Отдавна обичал колите. Има четири. Съпругата – две.  Синът му е прекалено малък, за да има кола. Когато навърши необходимата възраст, ще му купи. Засега имат само едно дете. Ако се роди второ, и на него ще му купят кола.
Тъжно.
С векове слушам за колата му. За нейния разчленен образ. За двигателя й. За гумите й. За седалките. За новата автоматична функция, която застопорява подаването на газ на определена скорост. За специалната боя, с която е боядисана. За таблото й. За скоростите й. За какво ли не. Жена му до него е обвила лице в безразличие. Под безразличието наднича гордостта от колата. Изглежда тя лудо обича колата на мъжа си. Вероятно обича със същата лудост и своята собствена кола.
Двамата почти не си говорят. Тя му подхвърля хапливи забележки. Тя е вечно неудовлетворена. Климатикът никога не е нагласен на правилната температура. Скоростта, с която се движат, винаги е прекалено бърза или прекалено бавна. Пропускаме две бензиностанции, в които според нея не продавали хубави сандвичи. И двамата са гладни. И мястото, където ще почиват не й харесва. И къщата, в която ще отседнат не й харесва. И седалката й е прекалено неудобна. В пътуване от 340 километра, тя би се сърдила около 330 километра. През останалото време просто не би й се занимавало да се сърди.
Тъжно.
Най-сетне минаваме покрай подходяща бензиностанция. Мъжът изпуска отбивката. Настава шумолене, хаос. Тя се сърди. Той се оправдава. Накрая извършва нарушение, което няма кой да забележи и колата акостира пред магазина на бензиностанцията. Те ни питат дали и ние ще си взимаме нещо от магазина. Тя се разбужда и остава в колата. Слизам и купувам натурален сок от вишни. Жената на шофьора дълго се двоуми какво да вземе. Изборът се спира върху сандвич със свинско.  
Шофьорът възпява бензиностанциите. Възпява модерните им магазини, в които всичко можеш да си купиш. Взима си вестник и кафе. Възпява кафенетата в бензиностанциите, които наистина са по-скъпи отпреди, но поне кафето е качествено.  Възпява тоалетните в бензиностанциите, които отдавна не са мръсни. Възпява всяка една колонка от бензиностанцията. И се връщаме в колата.
Тя подпира главата си на рамото ми и с тръгването на колата заспива отново. Жената на шофьора задълбочено дъвче сандвича със свинско и пие кока кола. Сигурно съжалява, че няма за какво да се оплаче. Съчувствам й. Шофьорът отпива методично от кафето и продължава да говори. Направо не може да спре да говори. Говори за различни неща, все същите. От колата се прехвърля на апартамента. Описва как е обзаведен. Обговаря до съвършенство последния ремонт, който са направили. До най-малкото парче паркет и теракотена плочка го обговаря. След това описва леглата в спалнята, които са сменили през годините. Сега имат най-хубавото. След година то ще е най-лошото. Тогава пак ще си вземат най-хубавото. Този принцип е валиден и за телевизора, който е неприлично голям. Звукът му е така звънък. Картината е така бистра. Като добавиш към това и цифровата телевизия, към която се били включили...
Иска ти се по цял ден да гледаш телевизия, усмихва се той.
Тъжно.
И не е само телевизорът. А печката, микровълновата, тостерът. И климатикът,  който не изсушава въздуха. Прахосмукачката им, с име на дъга, струва скъпо, но изцяло си заслужава. Жена му с най-голямо щастие чисти с нея. И пере с най-бляскавия  модел пералня. И мие чинии с най-лъщящата миялна машина. Детето им играе на най-новите игри. Представям си го. Със сигурност е презадоволено. Шофьорът продължава. Той обича да говори за апартамента си. За електроуредите си. За всичките си стаи. Дори за тоалетната говори. Не пропуска и банята, в която навярно не бих успял да се изкъпя. Поне в първите петнайсет минути, докато открия как функционира. Той изговаря апартамента си. С картините, които висят окачени на стените. С дребните украшения. С всичките му детайли.
Тъжно.
След апартамента идва ред на работата. Той притежава фирма. Фирмата е малка, но добра. Сами са построили сградата, в която се намира. Той следи изкъсо всичко. Сам  избира работниците си. Те са добри хора. Разбира се с тях. Наясно е, че няма да намери по-добри от тях. Описва къде се намира сградата, какво е разположението й. С какво се занимават. Как процедират. Какви подобрения мисли да прави. Кога ще ги направи. Жена му седи до него и се радва. Сандвичът със свинско още не е свършил.
В свободното си време спортува. Става сутрин рано и бяга. Вечерите играе на футбол с приятели. Играе и със служителите от работата. Ходят на футболното игрище на негов приятел. Плащат толкова и толкова. Изкуствената трева е свръхкачествена.  Страхотно е да се стоварваш върху нея. През зимата играят в топла зала. Със съблекалня и душове. А близо до залата се намира доста прилична кръчма, в която се черпят след мачовете. Важно е да спортуваш, казва той. На тези години човек трябва да поддържа форма.
Веднъж заговорил за кръчми, той не може да спре. Ходи редовно в около десетина заведения. Не спира да открива нови. Събират се с приятели. Еди-къде си правят перфектни пилешки пържоли. Другаде ребърцата са най-крехки. На трето място луканката е домашна. Никъде не можеш да намериш в София такава хубава луканка. Следва кратък опис на пиците и алкохолите. Всяко място има свои плюсове. Трябва да си съвсем наясно със себе си, за да знаеш къде да отидеш. Той е експерт в това отношение. Съставил е програма и за почивката. Ще отседнат в Бургас. Той предвидливо е разпитал приятелите си за хубави заведения. Сега гори от нетърпение да ги обходят и опитат. 
Тъжно.
Жена му стои до него и му се наслаждава. Сандвичът със свинско е изяден. Не знам дали се обичат. Трудно ми е да преценя. И двамата обичат коли, апартаменти и заведения. Сина си също обичат. В това поне няма никакво съмнение. Заговаряме се за летните почивки. Аз му обяснявам, че ходим на палатки. Той е ходил на палатка само веднъж като е бил студент. Вече бил прекалено стар за такива неща. Нуждаел се от удобства. Не си представял как ще нощува на палатка.
Сигурно целият ще се схвана, казва той. 
Подозирам, че душата му се е схванала. Не заради това, че не ходи на палатка. Толкова други неща са го хванали.
Тъжно.
Почти не говоря. Той е толкова приказлив. Иска да излее пред мен душата си. А душата му е пълна с хладилници, с коли, с какво ли още не. И през цялото това време. През километрите, които изминаваме в колата му и в които той ми говори, сълзи  напират в очите ми. Не знам защо ми се плаче. Определено не е от съчувствие. Шофьорът се разбира с живота. Изглежда напълно удовлетворен от съществуването си.  Не за това ми се плаче. Докато той изрежда притежанията си, на мен ми се плаче.
Толкова е забавен. Толкова е смешен в колата си. С жената, която хем присъства на седалката до него, хем отсъства по време на пътуването. Която отсъства от него, така както той отсъства от нея.
Плаче ми се.
Той така въодушевено говори за мивката в банята си, че ми се плаче. До такава степен изораторства уредбата си, че ми се плаче. От време на време се появява неговия син. Плаче ми се за неговия син. Плаче ми се за това, че синът ще се превърне в баща си. Плаче ми се за това, че в главата на шофьора има само притежания и желания за притежания. Там няма нищо друго. Или няма значение дали там има нещо друго, като той не ми го показва. Може би за това ми се плаче.
Тъжно.
Колкото и да ми се плаче, се въздържам. Не мога да се разплача така в колата.  Как ще им го обясня? През цялото пътуване се боря със сълзите си. Подтискам ги. Залепям очите си с тиксо отвътре. Пресушавам слъзните си жлези. В ключовите мигове мигам учестено. Дишам дълбоко. Какъв ще е смисълът да се разплача? На кой ще му пука ако се разплача? Никой няма да проумее защо плача.
Тъжно.
Най-накрая слизаме. Стоварват ни в Бургас. Шофьорът и жена му отпътуват към квартирата си. Ще си вземат душ. След това ще се разходят. Разходката ще им завърши с обилна вечеря. После може да отидат на кино. В София все не им оставало време за кино. В София не им оставало време за нищо. Тогава жената се сеща за антрето на апартамента им. Видяла страхотен интериор в едно списание. Заслужавало си да направят един освежителен ремонт. Шофьорът се съгласява.
Те вече са си тръгнали, аз още съм с тях. Няма ли да избягат от главата ми?
Тя веднага забелязва промяната в настроението ми. Забелязва, че съм оклюмал. Че са ме налегнали някакви кофти мисли. Заема се да оправи настроението ми. Пита ме  защо съм такъв. Казвам й, че ми е тъжно. Пита ме защо така. Няма да разбереш, казвам й. Опитай се да ми обясниш, подканя ме тя. Опитвам се да обясня, но не успявам. Междувременно тя звъни на едни приятели в Бургас. Днес ще спим тук, утре ще тръгнем на юг за няколко дни. Ще отидем до Ропотамо. После ще се върнем към Бургас, но само за да отпердашим към Иракли. Може да направим и едно Кара Дере. И после някъде на север – Камен бряг, Тюленово, Дуранкулак. Преди малките хора да са застроили големите места.
Защо ми стана тъжно пред обещанието за лято?
Тръгваме към квартирата на приятелите й. Тя сладко бърбори. Аз ставам все по-малко унесен. Започва да ми минава. Тъгата бавно се отцежда от тялото ми. В следващите дни често ще си спомням за този човек. Ще си представям отново изражението на лицето му, докато ми е разправял за имуществото си. Ще си спомням напевния тон, с който е говорил. Възхищението от всеки нов електроуред, от най-незначителните екстри на колата му.
Този образ ще ме преследва през цялото лято.
През цялото лято, дори в най-безпаметните моменти, докато се търкалям пиян по плажа и едва не стъпвам в огъня. Или скачаме от скали. Или се гмуркаме за миди. Цялото лято ще спира в момента, в който си спомня за този човек. Ще ми става все така тъжно, когато  си спомня за него. Отначало ще си мисля, че ми става тъжно от страх, че някой ден мога да стана като него. Ще се изправям пред един въпрос и една необходимост. Аз не трябва да остарявам така. В никакъв случай! Лятото обещава много, но все някога свършва. Тогава идват есента и зимата. По пътя от единия сезон към другия винаги съществува опасността да се промениш. Да се разглезиш. Да станеш като този човек. Да се вкопчиш във вещите около теб, докато те не те оглозгат докрай. И най-страшното е, че това може да стане без да усетиш. Да се залъгваш, че си същия като преди. Да забравиш как да се погледнеш отстрани. И докато се залъгваш, че не си се променил, да си се превърнал в него.
По-късно ще проумея, че не ме е страх, че мога да стана като него. Аз никога няма да остарея като него. Никога няма да забравя себе си. Прекалено добре се познавам. Просто не е възможно да стана като него. Нали? Органически невъзможно. Но тогава защо, защо ми е тъжно?
Тъжно ми е просто, защото не мога да го забравя.