Follow by Email

събота, декември 18, 2010

Израелските момичета

Израелските момичета
са най-старите жени на света
Прочетох го в едно израелско
момиче едва на двайсет и две
докато ми разправяше за
задължителната военна служба
в Израел дори за жените.

Тя била много бойна мацка
командвала взвод или нещо
от сорта Влизала в сражения
на няколко пъти последния
загубила много приятели.
Когато хората около теб умират
остаряваш с векове

Последното дори не ми го каза
прочетох го в очите й Намерих
го отразено в блясъка им Около
очите й нямаше бръчки Старостта й
беше чисто душевна Тя не променяше
по никакъв начин красотата й

А тя беше красива по един толкова
източен начин И май сериозно я
исках онази вече Но бях само на
двайсет и пет Тя беше от Израел.
А най-старите жени в света
са израелските момичета.

вторник, декември 14, 2010

И ловец е и писател

Нямам особено отношение към Дончо Цончев. Когато бях на деветнайсет прочетох една негова книга, няма да казвам коя. Нито ми хареса особено, нито не ми хареса съвсем. Някак ми беше безразлична.

Тези дни отидох да се видя с баща си. На масата в хола намерих "Старият кладенец" - книга на Дончо Цончев от 2003г. Когато прочетох това, което пишеше на гърба се изумих от изумителната простотия, която ме лъхаше оттам. Няма да казвам повече. Аз го преписах, за да го публикувам тук. Нека гърбът на тази книга говори сам:

"Всепризнатият майстор на късия разказ, наричан и от враговете си "жив класик", води дълголетен спор с нобеловия лауреат Сарт, който твърди: "Адът - това са другите." Дончо Цончев се смее с цяло гърло и казва: "Глупости, французино! Раят - това са другите." Вероятно затова има толкова много приятели - все истински мъже като самия него.

За прочутия ловец бай Дончо няма да казваме нищо - то се знае от всички."

събота, декември 11, 2010

"Елементарни частици" на Уелбек излезе на български

Открих го съвсем случайно. Видях изданието на щанда на издателство "Факел експрес" на Панаира на книгата.


Бях изненадан и зарадван. Сега ще го препоръчвам на повече хора от преди.
Лятото прочетох романа на английски език.

Тук ще копирам текста от интернет страницата на издателството.

Нещо се случи с езика. Един духовен 11 септември, за който сякаш малцина си дадоха точна сметка. „Какво правехте в деня, когато излезе романът „Елементарнитe частици“?“ – би трябвало да се питаме, както се питаме за атентата срещу Кулите близнаци.
Нувел Обсерватьор

Болезнен и натрапчив, богат и предизвикателен, романът за Частиците ни удивлява не само с идеите си, но и с портрета на едно общество – на едно човечество, което е загубило всякаква способност за връзка.
Индипендънт

Уелбек отново и отново дълбае под обичайната пошлост, за да разкрие неовладените и твърде неудобни чувства, които често се боим да си признаем. Горчивината му е на разочарован идеалист. Може и да не се съгласите с Уелбек и неговата безпощадно мрачна картина на обществото и човешката природа. Но романът ще ви накара въпреки всичко да преоцените убежденията си, а именно това е стимулиращото предизвикателство на литературата. Книгата е смела и прекрасна.
Съндей Телеграф

понеделник, декември 06, 2010

Не искам да оставя нищо след себе си


На Жан Маре


Не искам да оставя нищо след себе си.
Не искам хората да запазят
какъвто и да е спомен за мен.
Откакто се родих все слушам,
налага се да слушам, а така не ми
се слушаше, наистина не ми се...
Не ми се слушаше за убийства,
кланета, престъпления, за военни
конфликти. За тях се говореше
като за някаква болест, присъща
на човечеството, вървяща заедно
с човечеството, като за страничен
ефект на нашата цивилизация.
Когато бях малък, бях чист.
На четиридесет вече мечтаех
да стана чист човек. Сега съм на
70. Мисля, че успях да го направя.
Да стана чист човек.
И точно затова когато умра
не искам да оставя нищо
след себе си. Не искам хората
да запазят какъвто и да е спомен
за мен. Защото когато умра
искам да остана настрани от човечеството,
не искам да бъда част от цивилизацията.
Предпочитам да умра като чист
варварин, това е толкова красиво,
пред това да бъда включен в
цивилизацията, да ме зачислят
към нейните пластмасови редици.
Точно затова няма да оставя нищо
след себе си. И хората няма да запазят
какъвто и да е спомен за мен.

събота, ноември 27, 2010

последно сатори в париж

Няма да го публикувам отново тук.
Но няма как да не отбележа публикацията на поемата в Литературен клуб.

http://library.litclub.bg/ivan/paris.html

петък, ноември 26, 2010

Кратък текст на Ясен Атанасов по един общ проблем

А сега и една бомба - всички се чудеха как така "Свят за изпиване" не бе номиниран за наградите Хеликон миналата година. Е, след сигнал на Иван Димитров, че неговият роман "Животът като липсваща лъжица" не е "постъпил" в книжарници "Хеликон", въпреки че е в класацията на същите за една от най-продаваните български книги, и поради това не е попаднал в номинациите, се оказва, че моят роман също не се е продавал в Хеликон миналата година. Което, разбира се е, не е вярно. И е лесно доказуемо по документи. Това е просто скандално! Журито е било систематично подвеждано с "предварителна селекция", като определени заглавия просто сякаш не са съществували. Хайде да разберем кой е отговорен, а? И всички (според мен умишлено) пропуснати книги от последните години да бъдат включени в отделен, извънреден тур на номинациите за тази година. Иначе престижът на тези награди окончателно заминава.

четвъртък, ноември 18, 2010

Откъс от "Животът като липсваща лъжица"

Този откъс беше прочетен от актьора Юлиан Петров.
После беше публикуван в Public Republic http://www.public-republic.com/magazine/2010/11/63475.php


Аз се оказах дългогодишен хероинов наркоман. Когато сестрата донесе листа с резултатите и прочетох какво пишеше там, краката ми отмаляха, но баща ми бързо ме освести с агресивно разтърсване, след което с усмивка ми рече, че не мога да отричам повече.

- Всичко е ясно, Никола. Отдавна си го крил от нас. Това вече не очаквахме от теб. С майка ти се залъгваме, че отскоро си започнал, съжаляваме те, блъскаме си главите как да ти помогнем, а ти? Ти!

Какво? Как може да се случи подобно нещо? Вероятността е толкова минимална, че направо никаква я няма, ни беше уверила медицинската сестра, преди да вземе пробите. По принцип бих й повярвал, ако нещата не опираха до мен.

Когато нещата зависят от човек, винаги може да стане объркване. Мъдростта на вековете е доказала, че всеки поне веднъж в живота си осира цялостно пейзажа, или най-малкото прави внушителна издънка, която му струва скъпо. “Човешко, твърде човешко!”, въздъхнах с думите на умен философ, заразил се според някои с глупава венерическа болест, но на баща ми хич не му беше до философия.

- Не, не ми обяснявай! Не ми говори! Не искам да те слушам! Не искам да те мисля! Не си… Не си ми вече син! Не… За съжаление си! От това човек не може да избяга. Но не те разбирам! Защо го направи? Защо?

Сред тази внушителна поредица от „не”-та предчувствах, че положението е повече от лошо. Беше невъзможно да запазя спокойствие, но се опитах. Получи се кратка, едва няколкосекундна медитация. Представих си абсурда, в който се намирах, като страничен резултат на двигателя на космическия кораб, на който по невероятна случайност били качени двама стопаджии – секунди след като били изхвърлени в открития космос от вогонски пътностроителен космически кораб. Тази неволна литературна асоциация изкристализира в мимолетна усмивка на устата ми и под нейното влияние смело възразих с едно:

- Но…

Ако имах възможност да разтегля мисълта си, щях да подходя афористично и да заключа, че историята на човечеството е не друго, а история на различни грешки, като се започне още от първородния грях на Адам и се продължи с по-нататъшната човешка история чак до ден днешен. Бях готов да се впусна във внушителна словесна импровизация, но баща ми ме спря.

- Не! – като с бръснарско ножче отряза той.
Начаса млъкнах.

Сега забравете всичко, което казах дотук, и си представете за секунда, че тестът е положителен. Че няма грешка. И какво? Съществуват ли изобщо наркомани? Какво всъщност означава да си наркоман? Ако това е да се опияняваш със забранени субстанции, тогава всичко зависи изцяло от властта. Защо марихуаната е нелегална, а алкохолът и цигарите не са? Защо в началото морфинът, амфетамините, хероинът, кокаинът, LSD-то и кой знае още какво не са били забранени субстанции? Преди сто години, малко след създаването му от Байер, съм могъл спокойно да се друсам с хероин.

Аспиринът и хероинът са далечни братовчеди, не е ли забавно? Наименованието му дошло от наблюденията, че взимащите хероин са се чувствали геройски (heroic). След няколко години херойство златните години на херцата отминават и обръчът се затяга – хероинът преминава в нелегалност.

Да не забравяме предписанията. Да изгълташ шепа хапчета в борба с психичните си проблеми, диазепам например, за някои е форма на надрусване, а за други – форма на лечение. Но къде е границата между двете и не е ли тя привидна? Надрусването не е ли лечение в определен смисъл на думата? Нима тези, които пият хапчетата по предписание, не са наркомани? Какво да кажем тогава за алкохолиците и заклетите пушачи? Понякога имам чувството, че всички са наркомани, друг път – че никой не е.

Сега да се върнем в болницата, където все още стоях облещен и се питах откъде ми е дошло. Въпреки объркването веднага си спомних една история за медицинска грешка на баба ми. Веднъж тя отишла да й направят рутинни изследвания, дала каквото трябвало и зачакала. Нямало какво да очаква, чувствала се отлично, не се била разболявала от месеци. Седи тя, а сестрата отваря вратата с каменно изражение. Ръката й трепери, когато прочита диагнозата: рак на не знам какво си в напреднал стадий. Баба ми изпада в паника. Сестрата извиква лекарка, която гледа резултатите и не вярва на очите си. Няма начин баба ми да е толкова болна.

В този момент тя обръща листа и открива, че диагнозата на баба ми е на обратната страна. Действието се развива в зрелия соц, в момент когато в болниците трябвало да пестят бланките, на които изписвали диагнозите. Така баба ми в рамките на петнайсет минути се разболяла от рак и като по чудо оздравяла.

Искаше ми се да напомня на баща си тази история, но той продължаваше да ме гледа с такъв поглед, че не бях в състояние да изрека и дума.

Направих равносметка. Сам бях успял да потвърдя мълвата, че съм наркоман. И то само с два хода! Предстояха ми дни, в които щях да разполагам с предостатъчно време за размисъл и малко по малко щях да стигна до заключението, че създалата се ситуация, ако не друго, щеше да ми даде възможност да опозная мълвата отблизо. Да проникна в нея, да вървя по стъпките й, да проуча с педантично внимание механизма й, воден от амбицията да го унищожа. Вече имах представа, че този механизъм е деликатен и не можеш просто ей така да го стъпчеш, това е прекалено явно. Трябва да действаш подмолно като самата нея, да намериш уязвимо място сред зъбните й колела, които преживят информацията и я деформират, да пъхнеш там малко камъче и сложната система да се саморазруши.

Ако убиеш мълвата показно, ще привлечеш внимание. А когато вниманието се фокусира върху нея, тя възкръсва по-страшна от преди. Воден от тези съображения, престанах да действам срещу нея на повърхността, но отдолу махах ожесточено с крака и планирах ходовете си с надеждата, че някой ден бих могъл да спечеля тази битка.

Прибирахме се дълго тази сутрин, потънали в мълчание. Хората бяха отишли на работа и вече трескаво се трудеха. Потокът от коли отдавна беше изтекъл, оставяйки „Мадрид” във властта на трамваите. Обедната почивка още беше далеч. Всичко живо спеше в действие. В такива ситуации мълчанието е мъчително не само по себе си, а защото нямаш представа какви мисли се въртят в главата на човека до теб.

вторник, ноември 16, 2010

Топло четене в края на есента

Утре ще чета в Greenhouse Effect на ул. "6-ти септември 22" в компанията на Стефан Иванов, Калин Терзийски, Иван Ланджев, Мирослав Христов и други, които ще са изненада.

Още не знам какво ще чета.

вторник, ноември 09, 2010

представянето на романа

Представянето на романа ми мина добре.
Благодаря много на Силвия Чолева и Юлиан Петров,
които изнесоха представянето. За мен
беше истинско удоволствие да ги слушам
и да мълча.
В момента в главата ми се въртят планове за
представяне в Пловдив.
Дано се получи.

петък, ноември 05, 2010

представяне на романа ми "Животът като липсваща лъжица"

Утре (06.11.) е представянето на първия ми роман "Животът като липсваща лъжица" във фоайето на "Дом на киното". Очаквам ви.




На 6 ноември (събота) от 17.00 ч. в Дома на киното (ул. "Екзарх Йосиф" 37) ще се състои представянето на романа "Животът като липсваща лъжица" от Иван Димитров. Книгата ще представи Силвия Чолева. Участие ще вземе актьорът Борис Георгиев, както и самият автор. Входът е свободен.

Представянето на романа от Иван Димитров е част от един истински битнически следобед в Дома на киното: от 18:15 ч. същата вечер в залата ще има четене на Алън Гинсбърг от Владимир Левчев, а в 19 ч. ще се прожектира филма HOWL (Вой), разказващ за живота на Гинсбърг, в който персонаж е и Керуак. Последните две събития са част от Фестивал на американското независимо кино. Вход за двете събития: 8/6 лв.

Романът „Животът като липсваща лъжица" е дебютен за младия автор Иван Димитров, досега познат на българските читатели със своите разкази („Местни чужденци", Арс 2010). Книгата не се стреми непременно да предизвика скандал, но би могла да разколебае всеки, който мисли, че младите се занимават само с любов, учение и спорт.
Как се става наркоман? Отговорът на Димитров е отчасти уличен, защото улицата присъства активно в романа, и отчасти литературен, заради литературните пристрастия на автора към Керуак, Бърджес, Кафка и много други. Романът има толкова общо с химните на Керуак, колкото и с кошмарите на Кафка. Кой пуши трева, познаваш ли наркомани, защо на улицата те поздравяват все безделници, а не уважавани хора в костюми, какъв живот водиш и докъде ще стигнеш? Светът разпитва героя на Димитров и го вкарва във „филма". Той трябва да внимава, да се пази от страха и самосъжалението, за да дочака любовта. Най-страшният грях, който бихме могли да извършим, е да отстъпим от своето желание. Тогава липсващата лъжица от „Матрицата" (There is no spoon...), лъжицата на фантазията, започва да се използва за зло.

вторник, ноември 02, 2010

криминален роман (в две части)

1.
по калдъръмените улици
в Банско
няма старци
туристите ги изяли

2.
по калдъръмените улици
в Банско
няма туристи
старостта е отрова

вторник, октомври 05, 2010

семейна история

1.

съвсем в началото
когато се нанесоха
апартаментът беше полупразен

с едно легло и маса
с разпадащи се столове
античен раховец и мраз
полупразна етажерка
и гардероб от талашит

стените в банята се белеха
тапетите бяха целите в акне
чешмите плачеха по цели нощи
а когато духаше студен зимен
вятър прозорците виеха

той пишеше, тя рисуваше
по време на закуските на масата
се въргаляха изобилни количества любов
гъста, сладка и лепкава като мед

с нея мажеха препечените филии
които весело и безпаметно хрупаха
в ритъма на някоя песен по радиото
(и телевизор си нямаха още)
с нея подслаждаха турското кафе
което той вареше всяка сутрин

лицето на джезвето беше мургаво
лицата на джезветата не са като лицата
на хората
когато остаряват, те не се набръчкват
а помургавяват
а джезвето далеч не беше обикновено
родословното му дърво беше вековно
като вековен дъб в полите на Пирин
голямо и вековно родословно дърво
израстнало от прапрапрабаба му

в неговото семейство джезвето се предавало
от поколение на поколение
и така се озовало на раховеца
където къкреше горчивото кафе
което подслаждаха с любовта
гъста, сладкава и лепкава като мед

с нея подслаждаха още толкова много работи
не просто чайове, палачинки, мекици
а цели следобеди, дни, седмици
с нея подслаждаха и луната
когато светлината й беше прекалено студена

в сутрините без филийки той се будеше по тъмно
набираше звезди и ги пускаше в две купи с прясно мляко
закусваха вселенско мюсли
а понякога внимателно смелваше
звездите на лунния воденичен камък
който се търкаляше по небето
и изпичаше звездни хлебчета

някои вечери сядаха на масата
и мечтаеха за разни мебели и вещи
спестяваха стотинки, време, дихания
за бъдещи хладилници и телевизори
отпиваха от чашите с мед, канела, вино
и искаха бъдещето да им направи стриптийз

а на масата пред тях се въргаляше любовта
по-сладка от смокиня в късна есен
по-ароматна от пролет
по-непредвидима от циганско лято
пред нея очертанията на предметите
се скриваха и неизпълнените желания
се изчервяваха и излизаха от стаята засрамени
до смърт


2.
изкараха така две-три години
на звездни хлебчета, вселенско мюсли
и изобилни количества любов
гъста, сладкава и лепкава като мед
на вино с мед и канела
тя рисуваше, той пишеше

той й шептеше:
ти си красива като магазин за грамофонни плочи
в мол, като секънд хенд на Витошка
и откровена като туристически лифт над
Факултета
познавам себе си само защото
се запознах с теб
а тя рисуваше негови портрети
на които той пиеше кафе
през по-голяма част от времето
той пушеше цигари
но тя го рисуваше тъкмо
когато пиеше кафе

после отиваха заедно на пазар
купуваха ягоди, вишни или ябълки
в зависимост от сезона
но не бяха зависими от никакви
сезони, освен от настроенията си

през есента тя поруменяваше
той пишеше хайкута с черен маркер
върху прежълтели листа
през пролетта тя рисуваше разцъфналите
цветове на очите му и връзваше
мартеници по неговите бедра
другите сезони ги нямаше
бяха се скрили в любовта
гъста, сладка и лепкава като мед
приемаха ги орално,
по два пъти на ден
сутрин и вечер
и им стигаше

когато се измаряха
се въргаляха по цели дни в леглото
забравяха да спят, да се хранят
и това ги укрепваше

а парите малко по малко
взеха да тропат на вратата им
тя направи две изложби
и няколко корици на книги
той публикуваше статии
в един ежедневник и в три списания
така във всекидневната се появиха
канапе и маса
до стената в спалнята се изправи
библиотека

на масата в кухнята се въргаляха
изобилни количества любов
гъста, сладка и лепкава като мед

3.
през годините им се случиха разни събития
появиха се две дъщери
които по цели дни развяваха
рокли и невинност в коридора
и израстнаха изключително бързо
направо спринтираха през ясли, детски градини
училища и накрая акустираха в университета
и през цялото време се смееха

костите им бяха в перфектно състояние
като малки пиеха доволни количества мляко
и го подслаждаха с любовта
гъста, сладка и лепкава като мед

апартаментът все по-малко зееше
на рафтовете долетяха книги
в хола акостира цял телевизор
имаше и разни секции, дивани, миксери
чуруликащи чешми и мълчаливи прозорци

той вече работеше на пълен работен ден
в едно списание
и все по-рядко се усмихваше
с усмивката на безработен
тя все повече рисуваше за други
най-вече правеше корици на книги
но имаше и плакати за представления
и концерти
и изложби

през вечерите отиваха на плаж
пред телевизора на канапето в хола
тенът им беше съвършен и равномерен
припичаха се не само пред новините
но и пред предавания и сериали
изпичаха се от всички страни

преди да си легнат минаваха през кухнята
за по една лъжичка любов
гъста, сладка и лепкава като мед
и заспиваха с очи
широко отворени към следващия ден

4.
постепенно апартаментът се напълни
с всякакви неща
с нови пералня, хладилник, тостер
с теракота, плазма, секции, нови дивани
банята се подмлади и страните й грейнаха
цялата се разпръскваше от щастие

децата заминаха да учат в друг град
но това си беше в реда на нещата
затова се събираха често с приятели, колеги
и обсъждаха политики, събития и
държаха монолози за децата си

на челата на двамата пишеше: успели
и това беше много хубаво
защото нищо не им липсваше

понякога си спомняха
за първите няколко години
за това как
някои вечери сядаха на масата
и мечтаеха за разни мебели и вещи
спестяваха стотинки, време, дихания
за бъдещи хладилници и телевизори
отпиваха от чашите с мед, канела, вино
и искаха бъдещето да им направи стриптийз
чувстваха се някак пораснали

в онези дни били толкова наивни
и заслепени от любов
че направо...

сега закусваха заедно само в съботните
и неделните сутрини
тогава сядаха на кухненската маса
пред тях димяха две чаши с кафе
директно от машината
тостерът умело жонглираше
с препечени филийки
върху които размазваха
разнообразни сирена и сладка
цялата кухня лъщеше
и кухненският абсорбатор
с пълни дробове вдишваше
парите издигащи се от варящите се яйца
микровълновата гръмко и гордо
звънеше, когато млякото за мюсли
се стоплеше
на лицата им грееха усмивки
и изобщо масата беше претрупана

единственото, което липсваше на нея
беше любовта
гъста, сладка и лепкава като мед


поемата беше публикувана наскоро
в списание Искам

http://iskammagazine.com/index.php?option=com_content&view=article&id=1292:2010-10-03-08-05-51&catid=100:2010-03-22-09-35-10&Itemid=194

четвъртък, септември 23, 2010

Някои джамии в Истанбул
са като бившите ми -
някогашни църкви,
които сега приютяват
нечия чужда религия.

понеделник, септември 13, 2010

сряда, август 25, 2010

без тебе интернетът ми е мъртъв

преравям интернет в търсене на дигитални следи от
съществуването ти, на пикселни фрагменти от веждите ти,
на отпечатъци от устните ти, вдлъбнатини от допира
на гърдите ти, на твоят нос; наясно съм, че си разпръснала
цифровите белези от съществуването си на нечии екран,
но защо на моя те няма, защо екранът ти е вързан към
друг компютър, не към моя, на който сълзите ми изливат се
в петна на уърд в таймснюроман дванайска. докато навън вали

нима огряваш вече само чуждите лаптопи, усмихваш се
на други другаде с емотиконената пунктуация на устните си
и пишеш своята история във нови блогове, сменила никовете си
и интерфейса, започвайки със грима, избягала във нови профили
отрязала ме от онлайн пространството си като натрапчив и досаден
спам, опустоши го и замина, разрязвайки ограничаващите ланкабели,
заглушавайки дузина уайърлеси с белите си зъби; колкото и да сърфирам
мисля само за тракането на пръстите ти по клавиатурата, за любимите ти
клипове в ютюб, за сайтовете, които посещаваше, за тези, дето мразеше,

за бившите пароли на имейлите ти, сега една от тях съм аз: една бивша
парола от имейл, препълнен със спам и безполезна поща, отварян два
пъти в годината, за да бъде затворен отново, но прекалено
безразличен, за да бъде изтрит; ти ъпгрейтваше ме и сега без
теб съм стара версия, боклук от нещо някога било, запазен
за ценители съм, за онези свикнали с удобствата на старото,
за никой съм, най-малкото за себе си; ти беше интернетът на
живота ми и моя вход към мрежата на хората и без тебе интернетът
ми е мъртъв. и компютърът ми също. а и аз, и аз, и аз.

понеделник, август 09, 2010

седем по рихтер

на канелените мигли(.) на гергана

когато сме в леглото сме стихия, разстрел, терористичен
акт, жива бомба срещу танкове и автобуси, Урагана Кат-
рина с неговите удавници и срутените къщи, с разлагащите
се трупове във водата, със сълзите на оцелелите и помените
за умрелите, ние сме земетресението в Хаити, стотици малки
хаитянчета пищящи от ужас са нашите любовни стонове,
пъшканията са души, напускащи телата, оргазмът е винаги
седем по Рихтер и от мисълта за него изпадат в гърчове,
пребледняват, косите побеляват и биват изскубнати,

не само в леглото, а където и да влизаме един в друг всеки
тласък е автомобилни катастрофи, улици посипани с стъкла
и кръв, преобърнати коли със смачкани покриви, опожарени
влакове излезли вън от релсите, изгорели пътници, заключени
в купе без пожарогасител, обезглавен кондуктор, това е
автобус с ученици, излязъл от пътя и паднал в река,
самолетът с държавни глави, които след грапав допир със
земята стават бивши и потапят цели нации в траур,
това е срутен мост по време на задръстване, това са

сгромолясващи се сгради, това са двете кули на Световния
търговски – твоите крака в ръцете ми и огнените ми
докосвания, тръпките по твоя гръб са служителите тичащи
панически по стълбище, задънено в експлозии,
погледите, които докато съм в теб ти хвърлям, са
бизнесмени, които в страх от стотния етаж се мятат,
пожарникарите не могат да се борят с пламъците ти,
защото ти сама не искаш да прекъснеш разпадащия
си оргазъм и бързо, изведнъж се свличаш на земята,

затрупвайки зяпачи, минувачи и току що измъкнали се
от пожара ридаещи роднини върху чаршафите изгладен
с валяци асфалт, които сме сме намокрили със страсти,
а преди да се разпаднеш и от развалините ти да се издигне
димът от запалена цигара, аз съм се разбил във теб като
няколко самолета, пътниците им са изстреляни в утробата ти,
те са несбъднатите ни деца, и сега, когато свършихме,
целият свят трепери в развалини, cnn е пълен с белезите
от играта ни, с опустошенията от пърхането на телата ни

с разрушени градове, села, с цепнатини в земята, с пожари,
със за оцелели лагери, със затрупани трупове, със сгради,
превърнали се в останки, с останки от останки, с въпроси-
те защо и как, е как защо, любовта отеква, двама влюбени
един над друг, проникващи се, разклатено легло в София и
ето ти земетресение в Хаити, клатещ се диван в Пловдив и
ето ти земетресение в Мексико, Китай, а пъшкането им – ураган,
удрящ с всичка сила Америка, а стенанията им – гръмотевици,
пораждащи бури в морето, в които моряците стават удавници,

а капките пот, които се стичат от тях – наводнения, телата им
топли причиняват пожари, и какво му е жестокото на този
принцип, какво не е добро, ви питам, какво не ви харесва в
любовта им, в любовта ни, това, че в леглото сме унищожителни
стихии, защото няма по бял траур от този, породен от любовта,
това, че светът се сгромолясва, но нали тъкмо любовта крепи го
да не се разпадне, това, че има жертви и нещастия, но само дайте
ми стотина пъти любов кат тази и сами ще видите какво ще стане,
кое, смъртта, кажете ми, нима има смърт от любов или любов

от смърт, но това не е гатанка, не е съвременна апория, това е
моментен дзен, това е сатори, това е да знаеш нещо без да
знаеш откъде го знаеш и как си го научил, това е тоталното
познание, това е, че има само любов и живот, че няма смърт,
че смъртта е животът умножен по любовта, смъртта е безкрайност,
и щом тя произлиза от любовта и живота, те също са безкрайност,
но не е ли това крайно, не е ли екстремизъм, не плачат ли жертвите,
не се ли обръщат труповете в гробовете си, не копнеят ли за отмъщение,
не са ли будни още призраците им, не чуваш ли отново виковете им,

те спят спокойно и вече не искат, не питат, не се терзаят,
защото няма по-дълбок сън от този, породен от любовта

ние също спим и прегръдката ни е етерично масло от покой
но покоят ще избухне в нови трусове любов, наша или чужда

и ако както сме заспали, таванът се стовари и под тежестта издъхнем,
няма ли да е щастие да срещнем смърт от труса на нечия любов

неделя, юли 25, 2010

елементарни частици

Третата книга на Мишел Уелбек, която прочетох преди десет минути, е също толкова добра колкото първите две ("Възможност за остров" и "Платформата"). Сега забелязвам, че ги чета в обратен хронологически ред, защото от трите романа "Елементарни частици" е най-старият. Темите, около които се движи се повтарят и с намигване няма да ги назовавам. Уелбек е от авторите, избрали една конкретна посока, в която се движат. Това прави писането му някак по-плътно.

Най-лошото на романа е, че не е преведен на български. За тази, които не ползват френски като мен, има два превода на английски.

четвъртък, юли 22, 2010

премиера на романът ми "Животът като липсваща лъжица"

Днес е премиерата на романа ми "Животът като липсваща лъжица".
Пиша това тук чак сега, защото блогът ми се превърна в място,
в което главно публикувам нещата си, без да пиша за себе си.

Всеки, който види това, е поканен да дойде, ако желае.
Но всъщност нямам никаква идея кой преглежда този блог.




Добре дошли на официалното начало на една книга, чиито живот със сигурност няма да свърши бързо. Романът е ориентиран не само към представителите на младото поколение, а към всички с актуалността на темите си за наркотиците, отношенията между родители и деца, приятелството и това как думите на другите могат да променят твоя личен свят.

Разказвачът е студент по Българска филогия, който навлиза по необичаен начин в света на наркотиците и с лекота смесва уличния жаргон с високата проза и от време на време си позволява да намеква за литературните си предпочитания. Една абсурдна история, която звучи изненадващо реалистично в абсурдния свят, в който живеем: България в началото на 21 век.

Един роман, който безкомпромисно иронизира представата за наркотиците на поколението, израстнало по времето на социализма и най-вече нелепото смесване на леките и тежките наркотици, на марихуаната с хероин. Въпросът обаче не е дали тази представа е добра или лоша, а до какво може да доведе тя.

Очакваме ви в Арт киноклуб на открито VIVACOM ART SCENA до паметника „1300 години България” в градинката на НДК на 22.07.2010г. (четвъртък), от 19.00 часа

сряда, юли 14, 2010

найлоновите торбички на зимата ти (+текст и превод на Джонатан Дън)

Най-хубавото нещо на Созополския семинар по творческо писане, в който взех участие тази година, бяха новите познанства с невероятни "хора на литературата". Един от тях е Джонатан Дън, поет и преводач, но преди всичко един от най-позитивните хора, които съм виждал.

След като се върнахме от Созопол Ники Бойков предложи в един имейл всеки да напише по нещо, вдъхновено от изкарването там. Аз пратих "найлоновите торбички на зимата ти", вдъхновено от една реплика на Кристин Димитрова по пътя обратно.

По-късно Милена Делева от "Фондация Елизабет Костова" предложи тази наша кореспонденция да послужи за основа на пубикация в блога на сайта www.contemporarybulgarianwriters.com (който е едно прекрасно начинание).

Ето и постинга на Джонатан с моето стихотворение (първият беше с неговото собствено можеш да видиш на http://www.contemporarybulgarianwriters.com/5-blog/poems-from-the-2010-sozopol-fiction-seminar/ )

Another poem inspired by the Sozopol Fiction Seminar, this time by Ivan Dimitrov, one of the Bulgarian fellows. Ivan is a multi-talented young Bulgarian author, who has published a novel, Животът като липсваща лъжица (Life as a Missing Spoon, Altera 2010), and a book of short stories, Местни чужденци (Local Foreigners, Ars 2010). He also has a very curious eye as a photographer. Some of his photographs can be seen on the following blog. Catch up with his writing here.
My only query with this poem was how to translate “найлонови торбички” – nylon bags, meaning plastic bags. I tried to dress it up and add some meaning – carrier bags – but Dick Arndt, a US cultural diplomat who also attended the 2010 Seminar, kindly informed me he didn’t know what they were! So here goes…


найлоновите торбички на зимата ти

ти попита как те искам
като есен, пролет или лято
като зима, казах
ти ненавиждаш зимите
пролетта е толкова цветна
и изпълнена с ухания
лятото е жълто и червено
есента покрива полетата
с окапали листа
и само през зимата полетата
са студ, покрит с найлонови
торбички
(торбичките са там
и в другите сезони
но са добре прикрити)
вместо да се криеш
предпочитам да се взирам
в найлоновите торбички
на зимата ти


the plastic bags of your winter

you asked how I want you
like autumn, spring or summer
like winter, I said
you loathe winter
spring is so colourful
so full of smells
summer is yellow and red
autumn covers the fields
with fallen leaves
only in winter are the fields
cold, covered with plastic
bags
(the bags are there
in other seasons as well
but hidden away)
instead of you hiding
I prefer to stare
into the plastic bags
of your winter

понеделник, юни 21, 2010

българия

(пречистващо упражнение преди писане за писатели, живеещи в държава,
която не иска да има култура)



1.

единственото, което искам да правя
е да пиша, да седна да работя върху
някой разказ, поема, защо не върху роман
да потъна в думите, да ги влача с устрем
по белите виртуални листа
преди да ги принтирам и да ги нашаря
с мастилото на синята си химикалка
да пиша и чета, да чета за да пиша
аз проектирам своя живот в полето на литературата
една нищожна част от вселената на думите
не искам да налагам моя свят на другите
но светът на другите се татуира върху мен
и това е проблемът, това е поводът
това движи пръстите ми върху клавиатурата
в мократа софийска нощ
това, че

единственото, което искам да правя
е да пиша, това и правех този следобед
поне първите десет минути преди
един от съквартирантите ми да се прибере
метър и осемдесет на седемдесет килограма
чиста актьорска плът
а онова вътре няма измерване
прибира се носейки думи
изкарващи ме от транса на клавиатурата
думи на огорчение, разочарование
на болестно вцепенение преди пристъп на нерви
думи на колапс и епилептичен припадък
за какво се случва в театъра му
за какво се случва в театрите ни
за това как на никой отгоре не му дреме
за театъра, как той вече не е ценност
а проклятие, тежест и излишни разходи
как нещата са унизителни
талкова унизителни, че не в Германия
Франция, Италия, Щатите
ами в Албания актьорските заплати
са по високи, ако на на мен ми го кажеха
така щеше да ме боли, че нямаше
да имам сили да играя
защото за да играеш сърцето
трябва да е здраво, не пробито от безразличие
а ако го видех с очите си
щях да стана строител

исках да пиша, само това исках
но след думите на моя приятел-актьор
почувствах се лошо, не можех
да стоя на място, излязох на въздух
оставих четвърт изписан лист
истинско престъпление спрямо дневната доза писане
излязох, повъртях се, поисках да се видя с някой
обадих се на сестра ми, тя не беше на работа
отидох в тях, седнахме над две чаши кафе
поприказвахме за обичайните работи
след това тя започна да излива
тя работи в университета, а там в момента е хаос
и там намалиха парите както навсякъде
но университетите не са навсякъде
за съжаление за някои хора са навсякъде

за някои хора отгоре, за някои долу
само чрез университета хората долу
могат да отидат горе
как управлението на университета
съвсем не знае какви ги върши
как цялата система е мухлясала и обвита в смрад
никой не я е чистил в последните двайсет години
как не ректорът, а секретарките имат реалната власт
каквото и да направиш, нуждаеш се от подпис
от секретарка, как и там, както навсякъде другаде
взимат пари от едно място за друго
и така и двете места страдат
за това как за да си върши работата
трябва постоянно да прескача препятствия
как в университета като нещо не е наред
вдигат скандали, но винаги свършват дотам
а постоянно вдигат скандали
как новият ректор досега не е свършил нищо ново
даже неща отпреди не прави
изобщо няма воля за каквото и да е било
и естествено няма как да го махнат
ректори не се махат толкова лесно
а и кой да седне на мястото им
как никой от управляващите университета
не мисли логично, как миналата зима
температурата в сградите е била 30 градуса
а идващата зима може да се наложи да затворят
за месец-два, за да спестят пари от отопление
и онези отгоре на университета
също както онези които са яхнали българия
не правят нищо друго освен да режат
от плътта на университета, претендирайки
че режат разходи, защото всеки мисли за себе си
вместо за това как да оправи нещата
и че като се опита да ги оправи
той и на себе си ще помогне в някаква степен

избягах от сестра ми
главата ме заболя и трябваше да изчезна оттам
не защото не я обичам, но въобще не искам
да знам какво става в университета, нали единственото
което искам да правя е да пиша, да се опитам да разплета
нишките на сюжетите, които се въртят в главата ми
но когато в главата ми се въртят театри и университети
прекалено се ядосвам и няма как да седна да пиша
и както случайно си ходих по улицата
срещнах един познат, който работи в издателство
седнахме да пием по бира, той почерпи
нямаше как да не заговорим за книги
но като заговориш за книги няма как
да не стигнеш до това какво става с българските книги
и тогава пак се стигна до ония отгоре
които вместо да помагат на българската книга
по време на криза, решили, че тя е излишен разход
и спряли парите на библиотеките за купуване на нови заглавия
и идеята да се намали дедесето на книгите била безумие
администрацията толкова била мухлясала
че дори да го намалели, тя нямало да се справи физически
за това как за да има българска литература
тя трябва да излезе вън от българия, най-добре на английски
тяхното издателство написало проект
за превеждането и издаването на 10 български автора
на година в Америка
как им трябвали по-малко от 100 000 лева
и никой не иска да им ги даде
как медиите хич не искали да му дадат възможност
да разкаже тази история на повече хора
и за положението на пазара на книги в момента
как той всеки момент може да рухне
на онези отгоре седят и гледат тъпо

след този разговор това, което остана в главата ми
беше, че да се занимаваш с книги в българия е мръсен бизнес
долен бизнес, по-добре да се занимаваш с хазарт
да продаваш алкохол, цигари
хората продължават да играят покер
да пият и пушат и във време на криза
но си купуват по-малко книги
и къде е смисълът, се питах, и нямаше как да не ми хрумне
че смисълът е да има подобни балъци
за да си човек в българия, трябва да си балък
а за да си издател, писател, актьор, режисьор, професор
трябва да си наистина голям балък
добре, че хората продължават да са балъци

една приятелка ми звънна
учи в НАТФИЗ, сега завършва, беше ме помолила
да й помогна със сценария за дипломния филм
щяхме да се видим за да си говорим
и когато дойде, след среща с комисията в университета
гласът й беше оглушителен, нямало как да й дадат пари
както всяка минала година за дипломен филм
уж щели да й дадат доста по-малко, но и това не изглеждало
много възможно и въобще не знаели какво ще правят
като за последните три години бюджетът на НАТФИЗ
е съкратен от десет милиона на два
и управлението въобще не знаело какво да прави
били им казали, че ако протестират ще ги затворят
и те щели да се опитат да просъществуват още
някоя и друга година, за да видят дали нещата
няма да тръгнат на по-добре, но какво по-добре
викам, защо не затворят, защо не говорят
а тя казва, че и част от парите от европейски проекти
проекти, спечелени от НАТФИЗ, потъвали
министерството на културата
и как учебната програма щяла да бъде намалена
таксите увеличени и поради липса на средства
ще имат три месеца зимна ваканция
но на мен вече ми кипва и искам просто да затворят
да затворят НАТФИЗ, университета и театрите
защо не ги затворят, защо наблюдават бавната си смърт
а не затворят, да си дадат година-две почивка
да видим дали на някой няма да му светне нещо
дали на някой няма да му залипсват
и ако на никой не му залипсват, да се махат в чужбина
и да оставят българия на поп фолка
и без това българия е поп фолк
тя дори не е поп фолк, тя е просто чалга
но никой няма да затвори нищо
защото хората мислят за семействата си
а понякога трябва да станеш, да се изплюеш
където трябва и да обърнеш гръб

сетих се, че не съм виждал баща си от известно време
той сигурно ми беше сърдит заради една книга, която написах
но трябваше да му се обадя, нали ми е баща
направихме си среща, видяхме се, хапнахме
той ме попита как съм, аз го излъгах и отговорих
че съм добре, че се справям с парите
пиша, работя (аз работя по-малко, за да мога да пиша
някакъв болен идеалист съм засега
подозирам, че в някой момент
и на мен ще ми писне и ще стана работяга)
на свой ред аз го попитах как е
и той започна своята тирада
баща ми е лекар и в момента работи на две места
за да може да се справя някак
на нормалната му работа
на държавната работа
не са му давали заплата от два месеца
по-точно дават му основната заплата
но не всички пари, които е заработил
чакай, питам го, какво става
и той разправя как от година на година
ги закопават, нещата ту се оправят, ту стават по-зле
как на никой не му пука за лекарите
как медицинските сестри са свръхзле
как медицинските сестри постоянно намаляват
малко от тях са идеалистки
а дори и идеалистите понякога не издържат
не само защото парите, които получават са смешни
а защото отгоре открито им казват, че са смешни
че им е все едно за медицинските сестри
с това, че им дават смешни пари
и че хората открито мислят
че тези, които работят като медицински сестри
са луди за връзване
но същите луди за връзване
някой ден ще се грижат за тях
баща ми е много щастлив, че не съм станал лекар
той и дядо ми са лекари, но често не искат да са такива
по-добре, казва, какъвто и да си, само не лекар
и добре, че има втората работа
работи от сутрин до вечер
но поне с две работи успява да си докарва
една нормална заплата

вече въобще не исках да пиша, исках само да се напия
отидох в един бар и до мен седна оперна певица
тя винаги е усмихната и като ми каза колко взима
идеше ми да ревна, но нали имам други доходи, казва
да, но тогава излиза, че почти цялото изкуство в българия е хоби
когато трябва да изкарваш парите си чрез друга дейност
изкуството е занимание за свободното време
или мъчително бавна гладна смърт
повечето избират първото и това е човешко
в крайна сметка защо ти е да умираш от глад
за да правиш нещо стойностно като хората
и без това не спират да плюят по теб
и с писането е същото и с театъра и с художниците
и с всичко, с археологията и с музеите и с цялата култура
цялата култура е някакво скапано хоби
защото отгоре си мислят, че българия е
розово масло, сирене, ракия и вино
а изкуството е това, което прави
българия България

2.
единственото, което искам да правя
е да пиша, да седна и да човъркам идеите си
но вече не става и ето ме седнал пред компютъра
изливащ не думи, а стомашните сокове на реалността
върху белия лист на екрана, който яко смърди
и ми е все тая, че някой поет ще каже, това не е поема
това не е поема и никога няма да бъде
това е прекалено замърсено с действителност
за да е изкуство, то цялото вони
но тази воня трябва да отиде някъде, за да не влезе
в разказите, романите, поемите ми, трябва да я канализирам някъде
това не е опит за поезия, това е очистителна практика
преди създаване на поезия, това е като да се изплюеш
при зъболекаря, да се изпикаеш преди лягане, да измиеш
ръцете си преди ядене, това е като да изжулиш тялото си
с хавлиена кърпа, наквасена със студена вода преди
да правиш асани сутрин, това е да издухаш сополите от носа си
преди да седнеш да медитираш и да правиш упражнения по
дишане, да се изкъпеш след като една седмица си бил
закован на леглото от болест, това е необходимост, не поезия

това не е поезия, това е необходимост от изричане
това е онова състояние, в което така си се препълнил
с отчаяние и гняв, че те сами потичат и не ги спираш
потоците не бива да бъдат спирани, иначе се заблатяват
и тъкмо това е, че толкова хора са се заблатили, трупали са
в себе си, а в българия има какво да се насъбере, защото
в определен момент всеки се оказва сам срещу всички
а трупащите се страхуват от изливането
защото изреченото е два пъти по-истинско
и когато мислиш, че нещата са зле, това е два пъти по-лесно
от това да кажеш, че са зле и затова хората са толкова нервни
защото всеки е сам с ада си, с съществуването си на
писател, актьор, доктор, ватман, таксиметров шофьор
учител, само да не говорим за учителите
че тях така ги зарязаха по време на ония протести
когато всички трябваше да скочат с тях
защото очите са затворени пред ада на другия
защото не разбират, че когато другият ад стане
по-малко ад, твоят ад също става по-малко ад
а българия е над всички адове
опитвайки се да се бори с големия ад
и това положение е най-големия ад от всичките
това е тоталния ад, това е апокалиптична картина
това е по-трагично от старогръцка пиеса, по-
меланхолично от всички блусове на земята
това е голямо „а” последвано от голямо „д”

повтарям, българия е над всичко и всички
българия е над своите деца, тя е лоша майка
отиваща до службата докато бебето плаче
неповито, с напълнени и мокри памперси
българия е над своите деца, тя ги оставя в люлките
на живота им без да ги залюлее, без да ги поглежда дори
българия е над своите старци и старици, над
старшините си, тя бавно доизсмуква живота им
в опит да ги довърши, тя ги чувства като кир по кожата
и се опитва да ги изстърже оттам с грапавото си безразличие
българия е над революционерите си, макар и постоянно
да говори за тях, тя говори за онези, които са умрели
за да бъде тя свободна, за да може отново да диша
но от тези думи е останала една-единствена смътна
представа, останал е техния подвиг, но посланието
посланието отдавна го няма и мъртвите революционери
са двойно по-мъртви в гробовете си, те дори са умъртвявани
повече с времето, през което българия се е впила в тях
като кърлеж, изсмуквайки образите им в опит да подхрани
своята патриотична идентичност, бяло зелено червено
Левски, Ботев, Раковски, Бенковски, Каблешков
всички те са не само мъртви, те са превърнати в пионки
в кукли, те са неми и в устите им са слагани чужди реплики
а техните с години са заличавани, българия със тях храни
изпъчените си в посока минало гърди, онази отдавнашна
величественост, която всява гордост сред клетките й
има ли кой да ви подаде ръка, на всички вас, погълнати
от българия, спуснали се през хранопровода й, смлени
в корема й, влезли в това чуждо тяло, за което сте дали живота си
само с това, което тя е преценила като полезно
превърнати в козметика и болкоуспокояващи хапчета
а другото от вас е отишло в тоалетната й
има ли кой да възстанови истинските ви лица
българия е над всичко, тя не се интересува от истинските ви
лица, тя се интересува от своето лице
българия е над всичко, българия е над културата
тя е над писателите си, тя взима мъртвите писатели и ги величае
конструира образа си чрез тях, а онези, които още не са мъртви
се опитва да умъртви чрез безразличието си
тя е над театъра, тя не влиза в театъра, освен когато
театърът не е по телевизията за да покаже, че е там
и за да всички я видят там, о, българия
българия е над музиката, тя обича да й свирят
но не пуска банкноти в шапките на оркестъра си
тя изсипва там стотинки, остатъците от пищната вечеря
защото не е ли музиката призвание и забавление
не е ли истинското заплащане на всички тези оркестранти
самият акт на свирене, не е ли това просто игра
не са ли те просто деца, щом не могат да си намерят
истинска работа, да станат банкери, чиновници
касиери, адвокати, адвокати, адвокати
не могат ли да бъдат като всички
не е ли тяхното поведение форма на високомерие
и вероятно оттам й е хрумнало, че тяхната работа е хоби
и се е погрижила те да имат нужда от втора работа
или да са приятно гладни, та дано им дойде акъла
тя се грижи актьорите да работят тройно като актьори
или да работят като бармани и дубльори, ако имат късмет
писателите да работят по осем до десет до дванайсет часа
като редактори или сценаристи и после да са толкова
изморени че да пишат едва-едва, все по-малко
българия е над всичко, тя е над киното си
тя го гледа с удоволствие, радва му се, киното е близо
до народа, тя има своите любими български филми
но стане ли дума за това да помогне в създаването им
тя повдига рамене и намалява субсидиите
българските филми са като цялата останала култура
излишен разход, а всъщност и доброто българско кино
никога не е правено с пари, учете се от историята
казва тя и си тръгва, българия, от киносалона
а от екрана стрелят в гърба й и в последните години
толкова много стреляха от екраните по нея
защото как да не се опиташ да застреляш това животно
което претендира, че е човек, о българия

българия, ти си над всичко, ти си над науката
над университетите, ти никога не казваш открито
че те ти пречат, но действията казват всичко
казват, че теб те мързи да има университети
прекалено голямо количество мисъл трябва да изхабиш
за управлението им, прекалено много пари, които ще се
върнат прекалено късно, нищо че става дума за това
да образоваш децата си, о българия, най-добре
да оставиш университетите и училищата бавно да умрат
от глад, да ги оставиш да мухлясат до такава степен
че след това да блеснеш с находчивото си решение
за ги изтриеш от лицето си и всички да ти ръкопляскат, о българия
българия, за какво са ти овчари, когато в последните години
се опитваш да произвеждаш главно добитък, а имаш верни
кучета, за какво са ти хора с мозък в главата като този мозък
винаги води или до бягство от теб или до съпротива
за какво са ти тогава, за какво ли, отговори си
българия, ти си над здравеопазването, ти си над
болниците, над линейките, над моргите
ти стоиш над тях, защото всички влизат в болници
и знаеш, че те гледат, но вместо да направиш нещо
размахваш усилено с ръце
колкото да вдигнеш прах и да симулираш движение
българия, ти си над мъртъвците си, ти гледаш на всеки умрял
като на една грижа по-малко, на блажено отдъхване
един живот по-малко, една пенсия по-малко
един живот по-малко, една заплата по-малко
но един живот по-малко, една България по-малко
българия, ти си над всичко, ти си над Европа
над земята, ти си балон, който щастливо се носи из въздуха
ти си една PR-проекция, един виртуален образ лишен от съдържание
затова и няма българия, защото българия е над всичко
тя е над всеки един гражданин от народа си, над всички

3.

единственственото, което исках да правя
беше да пиша, но как да пиша
с всичките ми роднини и приятели:
лекари, пенсионери, студенти, музиканти
актьори, режисьори, осветители, книжари
хора от неправителствени организации
чиито живот също стана по-тежък след като
и на тях им постлаха хартиени бананови кори по пътя
преподаватели от университета, критици
един критик, който водеше една от малкото
страници за рецензии на книги в българските медии
на който му казаха, че няма място за критика на книги
в българските медии, а има място за интервюта
с известни личности, за шопинг страници
за кратки, некритични статии-реклами, за дизайнерски
тоалетни, истинско чудо на техниката
за каквото и да е, само не за книги
защото това е излишен разход
а и скулптори, компютърни специалисти
озеленители, портиери, пазачи, куриери
разбиващи служебните коли по надупчения български асфалт
журналисти, опитващи се да се борят със своите медии
понякога успяващи, понякога изхвърчащи
и още много, много хора и професии
които всички прескачат препятствията
опитващи се да ги спънат, наречени българия
а хората на културата се блъскат в стени
и понякога не разбирам
защо го правят
защо го правите

защо не опразните театрите, редакциите, киносалоните
защо не опразните университетите и училищата
защо не оставите българия без култура
като тя и без това не я иска
оставете я да води плоския си живот
и по-добре станете градинари и селяни
така ще живеете по-спокойно
защо не си дадете почивка
само две години и ще видите колко по-лек е живота
когато не си блъскаш главата всеки ден
защо не покажете среден пръст на българия
след като тя толкова време ви го размахва
защо не възприемете всичко това като един арт проект
наречен гняв и омраза
защо не излезете да марширувате, да виете и хапете
по улиците, все пак на уличните кучета обръщат
повече внимание, отколкото на хората на изкуството
защо не замълчите, като и без това никой не иска да ви чуе

защото имате какво да кажете, защото сте културни
защото сте добре възпитани, защото няма смисъл
защото никой не ви чува и никой не иска да ви чуе
защото когато викаш сам ехото може да те убие
защото ви е страх, защото българия е над всичко
българия е над семействата ви, над жените ви
мъжете ви, децата ви, приятелите ви
защото хората на изкуството
са хора на изкуството
защото искат да се занимават с изкуство
на всяка цена
защото така трябва да бъде
защото това е пътя на твореца
но защо трябва да бъдете български творци
не можете ли да бъдете просто творци
какво от това, че живеете в българия
вие живеете в българия, но когато стане дума за вас
българия я няма, българия не съществува
защото на всички им е омръзнало от
неосъществени революции и изгубени борби
на никой не му се скача повече
на никой не му се окупират университети
не му се хвърлят камъни по парламента
не му се държат афектирани речи
не му се марширува с тълпите
на никой не му се струва възможно някой ден
българия да стане България
защото разликата между двете българии
се крие в отношението към културата
а българия няма култура
и културата няма българия

това е еднакво лошо и за двете

но вас ви има
и ви няма
в същото време
и това поне е някакво начало
но за да ви има
трябва да си представите
че ви има
затова бъдете

събота, юни 12, 2010

Последно сатори в Париж

„И никога не би могъл да й разкаже
какво е правил през тези петдесет години,
докато го е нямало.”
Георги Господинов, „Божури и незабравки”

Когато дръмейнбейсът ще е стара градска песен,
лицата ни ще са от бръчки, не от пори,
шкембетата ще са от векове провиснали,
гласовете ни ще стържат само спомени.
Поемите ще са изписани,
а книгите – издадени и с прах завити.
Когато писането във тефтери ще е старомодно
ще се видим.

Аз отново ще съм беден, без стотинки,
без коли, хладилници и искане,
пенсията изобщо няма да ми стига:
то на кой ли стига, че да стига за писатели.
Когато ще живея без да пиша
за друг освен за себе си,
ще съм облечен в кръпки
и на мястото на шапка ще развявам гордо
косите си окапали.
Когато ще съм се изтъркал
ще се видим.

Ще седя на пейка, а пред мен ще зее шапка
в устата си ще съм захапал дидж, ще свиря,
в ръцете ми ще има електрическа китара,
а кракът ще е на фуса на педала.
Когато със перце ще драскам диви скречове,
ще вкарвам акустичен електронен ритъм,
никой няма да ме забелязва.
Когато плувам в анонимност
ще се видим.

Когато аз съм старчето без зъби,
нафталинен господин ще бъда,
ти – съсухрено, изпито
седемдесет годишно хипи или
искряща в старостта си рейвърка, при второто
косите ти ще бъдат електриково зелени.
Когато сме разпаднати и скърцащи,
от грапави години победени
ще се видим.

Ще спреш, ще ме послушаш, ще посегнеш
в портмонето си да бръкнеш, ще се сетиш,
че липсата е твое притежание. Ще опиташ
да заплачеш, но ще си изсъхнала отдавна.
Ще се отърсиш бързо от тъгата си и на устата
сбръчкана усмивка ще изтлее.
Когато ти, понечвайки да седнеш, изведнъж се сетиш,
че преди години си ме виждала, тогава
ще се видим.

В миналото за секунди сме се гледали без думи,
сред водки, джойнтове, тютюни,
сред пиянски погледи насечени, сред будно спящи,
но никой с никого не е говорил, щото... Трескаво
сме се страхували. Накрая сме се разделили,
без да се познаваме, вързали съдбите си за други.
Когато другите кремирани са
ще се видим.

Когато ще се сепнеш и веднага на крака ще станеш,
аз ще продължа да свиря, ти ще затанцуваш,
когато сме самотни заедно, на старостта във чумата
и толкова сме ретро, толкова невписващи се,
че дори хлапетата започнат да се кискат,
ще се смеят майките с колички, продавачките
във магазини, когато бизнесмените във кикот зинат,
когато сме щастливи във нещастието си, само двама.
И като залез грейнем. Как ще видим!
Колко силно сме си липсвали.

вторник, юни 08, 2010

найлоновите торбички на зимата ти

ти попита как те искам
като есен, пролет или лято
като зима, казах

ти ненавиждаш зимите
пролетта е толкова цветна
и изпълнена с ухания
лятото е жълто и червено
есента покрива полетата
с окапали листа

и само през зимата полетата
са студ, покрит с найлонови
торбички
(торбичките са там
и в другите сезони
но са добре прикрити)

вместо да се криеш
предпочитам да се взирам
в найлоновите торбички
на зимата ти

неделя, май 09, 2010

книжарница в София

какво да ти кажа, Алън Гинзбърг
в тази книжарница, потънала в хартия
сред навеждащите се, изправящи се хора
разлистващи книги
сред усмихващите се продавачки
сред лежерното шопинг техно
сред флаерите с покани за премиери
една от тях, Алън Гинзбърг
беше за теб
ти нададе своя вой преди толкова време
не спря да виеш, така ти харесваше
и още виеш, заключен в тези страници

какво да ти кажа, алън гинзбърг
сред вледенените думи, слепнали в книги
сред поетите, прозаиците, критиците
всички с порядъчни души и снимки
къде изчезнаха брадатите, халюциниращи
алкохолизирани, викащи, бунтуващи се
медитиращи, скачащи, танцуващи
с гласове пискливи като тромпети
с индийски дрехи, рядко в костюми
бълнуващите революции, с най-ценни
посуди, свеждащи се до една паница
с вдигнати палци по магистрали
криволичещи по оста на изток-запад
винаги със раници, будисти с
разпадащи се сандали, искрени убийци
на жените си, припадащи по джаз купони
скитници?

какво да ти кажа, Алън Гинзбърг
тях няма ги и теб сега те няма
в несвойствена компания почиваш
върху рафтовете
изведнъж от твойта книга надава се
стенание и буквите от страниците
с мъка дишайки протягат се
Уолт Уитман
къде е Уолт Уитман
той бе отвлечен и сега го няма
Керуак – два рафта над теб
утешава те приятелски
в книжарницата всички се усмихват
писатели от страници надничат
в бъдещето, застинали във вечността
и само вие двамата сте тъжни в красотата си
и плачете, а аз ви гледам и мълча

неделя, май 02, 2010

излязох да си купя колан
върнах се с две книги с поезия
после пак ще питат
защо ми падат
гащите

петък, април 30, 2010

събота, април 10, 2010

праскова, не слива


сутринта ти казах, че си слива,
но всъщност беше праскова,
мъхчетата по кожата, заобленостите,
особено оранжевото и червеното
и вдлъбнатостта, разделяща страните ти,
праскова със мириса си, лепкавия
сок, изпиващ мислите ми, с
повърхността, превръщаща се
лесно в ръкохватка,
праскова, не слива.

сутринта ти казах, че си слива,
бях ядосан, щях да счупя
зъби във костилката ти

вторник, март 23, 2010

РАЗДЯЛА ОТ ПРЪВ ПОГЛЕД (пиеса)

Действащи лица:

БОЯН – опитва се да откаже хероина. Облечен е по домашно.
КОСТА – актьор

ПЪРВА ЖЕНА
ВТОРА ЖЕНА



Действието се развива в апартамента на Коста. Стая с минималистично обзавеждане – матрак на земята, стар компютър на малко шкафче, книги на купчинки и един стол. По пода са разхвърляни книги, използвани чинии и чаши, късчета хартия, огризки от ябълки. На земята има лампа. Около леглото се въргалят спален чувал и шалте. Най-вдясно е балконът. Стаята се намира леко вляво, а не в центъра на сцената, за да до балкона остане свободно пространство.


Когато завесите се вдигат, цари тъмнина.


Осветлението се включва. БОЯН седи на пода във видимо неадекватно състояние. За около минута той гледа в една точка отнесено, после пролазва до едната от купчинките книги.

БОЯН (взима една тънка книга в ръка): Книги... Задръстил е главата си с книги, с чужди думи, с измислени диалози. И толкова се е вживял, че ги има за истински.
Боян се изправя с книгата в ръка.
БОЯН (смее се истерично и докато говори подмята тънката книжка в ръцете си): Има ги за истински, представи си! За истински! Има за истински думите, най-вече когато са изписани, но думите не са истински. Точно така. Думите... Думите... Думите са тези, които лъжат. Те са най-големите лъжци. Обичат да те подвеждат. Разкарват те за носа накъдето си искат само и само за да им се довериш, да си помислиш, че ти си водачът и те вървят зад теб и те следват като вярно псе. Но през цялото време те чакат и когато се оголиш, в първия момент когато се оголиш... Прас! Заковават те на място. Хората си мислят, че думите са техни слуги. Всъщност самите те са слуги на думите.
Сяда отново, но веднага се изправя с книгата в ръце.
БОЯН (натъртено чете откъс от книгата): Характерът е такова свойство, което показва предпочитанието, какво човек предпочита или избягва. Затова няма характер в речите, в които не личи или изобщо отсъства въпросът, какво предпочита или избягва говорещият. Мисълта пък е това, чрез което се посочва, че нещо е или не е, или чрез което изобщо се твърди нещо.
(спира да чете)
Думите в книгите обичат да се усукват. Когато се усучат достатъчно, те задушават.
(продължава да чете)
Четвърта от въпросните части е езикът. Според мене езикът, както се каза по-напред, е изразяването на мисълта чрез думи, което има еднакво значение и при стихотворната, и при прозаичната реч.
Боян запокитва книгата в стената и сяда.
БОЯН: При Мишо нямаше толкова книги. Не, че не четеше. Взимаше книги от библиотеката и редовно ги връщаше. Но не притежаваше книги, само книгите на баба му. Това са, обичаше да казва, на баба ми книгите. Тя ми ги завеща заедно с апартамента. Трудно е да се каже кое с кое върви: книгите с апартамента или апартаментът с книгите. Баба ми четеше много и нищо чудно, твърдеше той, да, нищо чудно нейн истински апартамент, особено в последните двайсет години от живота й, когато дядо ми беше починал, да са били именно книгите, не тази панелена кутийка. Това че баба ми е мъртва, казваше, не прави книгите мои. Независимо през колко ръце минават, книгите не сменят притежателя си. Те завинаги остават притежание на първия си собственик. Това е като любов от пръв поглед.
Иззад сцената се чува отваряне на врата и трополене. Боян замръзва.
Осветлението изгася.
Осветлението се включва. Над Боян се е надвесил Коста. Боян
пие чаша чай все едно нищо не се е случило. Коста е изнервен. По време на диалога гласът на Боян е равен и апатичен.

КОСТА: Бояне...
БОЯН (захвърля чашата чай, скача и прегръща Коста): Радвам се да те видя, Коста. Вече си мислех, че няма да се върнеш и ще ме оставиш заключен.
КОСТА: Че няма да се върна?! Няма да се върна в моя собствен дом!?
БОЯН: Звучи смешно, нали?
КОСТА: Да!
БОЯН: Да, ама нали вися тук сам по цял ден. Без телевизор, на компютъра, обграден от всички тези... книги. Трябва, нали разбираш, трябва да си създавам колебания. Ще се върнеш ли или няма да се върнеш? Ще донесеш ли храна? В какво настроение ще бъдеш? И така нататък.
Коста оглежда стаята. Не остава доволен от видяното.
БОЯН: Когато си затворник, малките колебания са голяма тръпка в живота.
КОСТА (не го слуша): Връщам се от втората си работа, не от работа, а от втората работа! Налага се да бачкам на две места и когато се прибирам, когато се прибирам... Имам нужда от почивка, от спокойствие. Не от... Какъв хаос?! Прибирам се и ме очаква хаос. (на себе си) И ме очакваш ти.
Коста крачи нервно из стаята.
КОСТА (ядосано): Живееш вкъщи от месец, правя ти услуга. Помагам, защото си закъсал, не ти искам никакви пари и няма да ти поискам, разбираш ли? Хич не се и опитвам да те дразня, ако така си мислиш. Разбираемо е да нямаш пари в твоето положение, Бояне. Разбираемо е никой да не иска да те прибере. Имал си кофти периоди, крал си, завличал си приятели, докато не ти е останал никой. И от мен си крал, но ми е все тая. Всички са страхливци. Страх ги е, че ще те вкарат в апартамента си, а ти в един момент ще си биеш шута, взимайки със себе си каквото можеш.
БОЯН: А Мишо?
КОСТА: Мишо?
БОЯН: Да, Мишо. Мишо, ето това е приятел. Винаги ще ти помогне, ще ти влезе в положението. И няма да задава въпроси.
КОСТА: Мишо си отиде. Отиде си! Взе си нещата и замина в Австралия при техните. Толкова време не го направи – те бяха там, той беше тук, скайпът беше между тях, но накрая се предаде и си тръгна.
Пауза.
БОЯН: Той не се предаде, просто си тръгна. Тръгна си без да се предава. Предаването няма нищо общо с тръгването.
КОСТА: Да кажем тогава, че му омръзна.
БОЯН (апатично): Сигурно. Щом казваш .
КОСТА: Чуй се как говориш.
БОЯН: Как? Говоря напълно нормално. Прицелвам се с поглед, отварям устни и пропускам звуците през тях. Добър стрелец съм.
КОСТА: Чуй се, де! Като говориш, не се чуваш.
БОЯН: Не мога. Кажи ми?
КОСТА: Безизразен си, апатичен. В гласа ти няма живот, колкото и да се преструваш.
БОЯН: Все ми е тая.
КОСТА: Все ти е тая!? Сигурно и кочината, дето си направил, трябва да докаже, че ти е все тая. Можеше да пуснеш поне една прахосмукачка, ебати!
Коста обикаля изпитателно стаята. Боян се държи все едно нищо не е станало.
КОСТА: Всичко е в хартийки и трохи от препечени филийки, които хрущят под чехлите. По пода се въргалят мръсни чорапи (с израз на погнуса вдига един мръсен чорап). Зарил си матрака с цял куп твои дрехи. Не е сложно да подредиш, да приведеш къщата в приличен вид, дори да не ти харесва. Ей така, да направиш нещо за мен. Да избършеш прахта. Да измиеш чиниите, с които си зарил цялата мивка.
БОЯН (небрежно): Моля те, говори малко по-тихо. Не забелязваш ли, че крещиш, Коста. Държиш се като типичен актьор.
КОСТА: Може би, но ти се държиш като пълен гъз, Бояне. Много добре знаеш, че цяла сутрин съм на репетиции, следобеда отивам на работа в магазина, оттам на представление. Прибирам се в десет часа. В десет часа, а утре пак съм на репетиции, пак съм в магазина, е, представление няма да имам, но ще работя допълнително в магазина и вечерта ще се виждам с Мария, с която напоследък, особено откакто си вкъщи, изобщо не се виждам често.
БОЯН: За това, че нямаш време, сам си си виновен. Така ти харесва. А Мария, Мария наистина е страхотна, копеле, и трябва да й обръщаш повече внимание, че ще вземе да ти избяга. Жените обичат да бягат, дори от рая бягат. Това е в кръвта им.
КОСТА: А мъжете? Какво правят мъжете?
БОЯН: Как какво? Бягат след жените.
КОСТА: Знаеш ли, Никола, все ми е тая, че нямам свободно време. И да имам, нямам за какво да го губя. Но да ти чистя в свободното си време? Ще си чистиш сам! Виждам, че си свикнал да живееш в хаос, но сега си в моята къща и ще се съобразяваш с моите правила. Не мога да живея в кочина. Хайде сега, започвай да чистиш.
Коста се е надвесил над Боян.
БОЯН (смее се): Няма. Чуваш ли, няма.
Коста хваща Боян за ръкава и го разтърсва.
КОСТА: Ставай!!!
БОЯН: Остави ме на мира! Не те слушам и никога няма да те слушам. Да не си ми баща? Аз и баща си не слушах. Напоследък не ми харесваш. Любимото ти занимание е да порицаваш. Сто процента в театъра винаги ти дават ролите на порицатели. Роден си за порицател.
КОСТА: Тогава изчезвай! Чуваш ли, изчезвай!
БОЯН: Изчезвай, изчезвай... А ако съм изчезнал вече, а? Ако съм изчезнал? (избухва в смях)
Осветлението се изключва.
Пауза.
Осветлението се включва.
Двамата са на предишните си позиции. Коста се приближава рязко към Боян.

КОСТА (разтревожен): Чакай малко, дай да ти видя очите! Не се дърпай, само един поглед. В този сумрак нищо не мога да видя. Защо не си светнал лампата? Забравих, не обичаш светлината, направо я мразиш, през деня пердетата винаги са спуснати, а вечерта единствените светлинки в стаята са малката нощна лампа и екрана на компютъра. Но сега ще светна, за да погледна.
Коста светва лампата на пода и се връща при Боян.
КОСТА: Дай да видя. Не ми изглеждаш добре. Да не си...?
Мълчание.
КОСТА: Идиот, тъпо копеле, нещастник, гнус ме е от теб, наистина ме е гнус. Само ми кажи! Друсал ли си? Друсал ли си се днес?
БОЯН: Дали съм се друсал? Не можеш ли сам да познаеш? Живеем заедно цял месец, би трябвало веднага щом ме видиш, щом погледнеш в очите ми, да кажеш друсал ли съм или не. Бъди по-наблюдателен! Актьорите не наблюдават ли различните типове поведение, за да могат да ги възпроизвеждат по-точно? Е, ти никога не си разбирал от наркотици, с изключение на трева, разбира се. Но съм загрижен за теб. Как ще играеш надрусан, ако някой ден ти се наложи? Ето, ще си навия ръкавите и на двете ръце, а ти трябва да гледаш за мъничка дупка от убождане. (избухва в неконтролируем смях) Но дупката може и да не е на ръката, не е задължително да е на ръката. Може да е на крака, или другаде. Мога да я скрия от теб като едното нищо. Лесен си за мамене, прекалено доверчив си.
КОСТА: Казвай, друсал ли си се?!
БОЯН: Познай, моля те. Няма да е интересно да ти кажа в прав текст.
КОСТА: Друсал си, копеле такова! Друсал си... Чист беше почти четири седмици, нали те държа заключен в шибания си апартамент, за да не се изкушаваш. За да и двамата знаем, че няма опасност. Излизаш само с мен, извеждам те като кученце. Когато се наприпкаш, те прибирам, храня те, давам ти да пиеш алкохол.
Кратко мълчание.
КОСТА: Друсал си две години, не толкова дълго, но за да се откажеш, ти трябва воля, пич. Изчакал първия момент, когато го оставя за повече време и веднага решил да действа... И как го направи? Беше си скътал хероин за кофти моменти или успя да се свържеш с някой дилър?
БОЯН: Има ли значение? Станалото-станало, друсан съм и точка.
КОСТА (ядосано): Как да няма?! Много ясно, че има значение, защото независимо от това как си намерил дрога, това няма да се повтори. Ти самият ме предупреди да внимавам, каза, че ще се опиташ да ме излъжеш. Пък аз мислех, че щом сме минали абстиненцията, няма проблеми... Моя грешка. Най-тъпото е, че си в такова състояние, че вината директно отива при мен. Толкова си слаб, че не можеш да поемаш отговорност за нищо, дори за себе си. Оттук нататък ще те следя повече, копеленце такова, всеки път преди да излизам ще те преравям.
БОЯН: Не си наблюдателен, Коста и няма как да го направиш като хората. Вчера, когато Тихо ни беше на гости, нито един от вас двамата не забеляза как отидох в банята с неговия джиесем. Гледах да съм максимално бърз, чух се с един дилър, разбрахме се да дойде днес късно сутринта. Исках да съм сигурен, че вече си излязъл. Той се появи. Аз пъхнах парите под вратата, той – хероина. И всички са доволни. Всички без теб, де.
КОСТА: Но в това, в друсането де, няма смисъл. Ти самият го каза. Толкова си го повтарял.
БОЯН: Когато казваш нещо, Коста, си в правото си да се отречеш от думите.
КОСТА: Ти си глупак, не искам да говоря с теб.
БОЯН: Не искаш да говориш. А да се посмеем? Не прави тъжни физиономии. На три започваме да се смеем така, че всички да ни чуят. Едно... Две... (Боян се обръща и тръгва към кухненският бокс) Къде тръгна? Три!
Боян се избухва в смях.
КОСТА (сам на себе си): Не е истина. Да се пази толкова време и после ей така, с един замах да провали всичко. Защо ми трябваше да го държа заключен, щом и така успя да си намери хероин? Не, не... Трябва нещо да... Но не мога... Ако сега се върне в тях, той пак ще... Продължаваме, продължаваме каквото и да става.
БОЯН (смее се): Продължаваме ли? Да продължаваме тогава (той размахва в ръката си малко херметично затварящо се пликче). Да ти приготвя ли една дозичка?
Коста мълчи.
БОЯН: Само една, да имаш представа срещу какво се борим. Трябва да познаваш противника, не са ли ти казвали?
КОСТА (протята ръка към Боян): Дай ми пакетчето!
БОЯН: Ти пък, ще си го разделим като добри приятели, по братски. Не го взимай цялото за себе си. Не бъди егоист! Всеки ще получи по половинка и ще прави с нея каквото си иска.
КОСТА: Дай пакетчето, Бояне!
БОЯН: Не е честно да ми го взимаш. Аз за последен път... За последен път се... Но повече, няма повече... Няма...
КОСТА: Какво си го стиснал? Ако е било за последен път ми го дай!
БОЯН: То си е мое.
КОСТА: Добре.
Коста скача върху Боян, двамата падат на пода, боричкат се.
КОСТА: Ще го...
БОЯН: Не, ти...
КОСТА: Пускай!
БОЯН: Не дърпай така... Ще скъсаш пакетчето.
КОСТА: Ако не искаш да го скъсам, пускай. Пускай, ти казвам!
БОЯН: Какво ще го правиш? Не ти трябва.
КОСТА: Как какво? Какво може да направи човек като мен с пакетче хероин?
БОЯН: Не толкова силно.
Боричкането свършва. Коста тържествуващ скача от земята, вдигайки пакетчето с хероин в ръката си.
БОЯН: Върни ми го!
Коста се запътва към пространството зад сцената, което е скрито от погледите ни. Боян го следва, опитва се да измъкне пакетчето от ръцете му, но Коста умело отблъсква опитите му.
КОСТА (преди двамата да се скрият от погледите на зрителите): Да ти го върна!? След целия този цирк? Ти наред ли си?
Двамата изчезват отзад, чува се отваряне на врата.
БОЯН: Не, не там!
Разнася се звук от пусната тоалетна и двамата бързо се връщат на старото място в мълчание. Те сядат на пода и се гледат мълчаливо.
БОЯН: Току що пусна 50 лева в тоалетната.
КОСТА: И повече съм пускал, по един или друг начин.
БОЯН: Материалът си струваше.
КОСТА: Не, не си струваше!
БОЯН: Но ти не знаеш.
КОСТА: Не знам, но разбирам.
БОЯН: Ами ако сега започна да изхвърлям нещата ти през балкона. Как ще се почувстваш?
КОСТА: Изхвърляй. Единствените предмети, на които държа са падали от по-голяма височина, когато се разделяхме със Зоя. Няма такава жена, темперамент, красота, поведение. Е, по едно време темпераментът ми дойде в повече и й казвам, че не издържам, разделяме се и толкова. И тя полудява. Какво ли не каза, какво ли не хвърли – аз само стоя и гледам, не мога да я обуздая. На нея й трябва не мъж да я гали, а да й държи здраво юздите, да я пази от лудостта.
БОЯН: И мен трябва някой да ме обуздава, но теб очевидно не те бива за тази работа. Сигурно затова сте се разделили.
КОСТА: Теб, Бояне, трябва някой да те счупи от бой. Да те рита, докато не ти избие идиотщината от главата. Ама много да те рита, с часове...
БОЯН: На това ли му викат оздравителен бой?
КОСТА: Ако спреш да друсаш – да. Продължиш ли, е просто бой.
БОЯН: Жалко.
КОСТА: Били ли са те?
БОЯН: Неведнъж.
КОСТА: Заслужава ли си? Имам предвид... за едното друсане.
БОЯН: Всички се друсат по свой си начин Коста. И е смешно, когато се правят на шокирани от хероина. Хероинът е нищо. Има естествени дроги, такива дроги, които са в главата ти. Какво могат да ти причинят и представа си нямаш! Знаеш ли, друсането е нещо индивидуално, то изразява вътрешния свят на човека. Друсането е откровено, до болка откровено. Откровено като поезия. Друсането е дълбаене в себе си, а всяко дълбаене в себе си е и разпадане. Затова отричат друсането. То е опасно, опасно е. Опасно, щото губиш себе си, за да спечелиш себе си... Завинаги!
КОСТА: Добре, тогава друсай се. Друсай се със светлина, със смях, с каквото искаш се друсай. Само да не е хероин, защото той те убива.
БОЯН: Ти също се друсаш, Коста. Даже често прекаляваш. Да ти кажа ли с какво се друсаш?
КОСТА: Аз знам.
БОЯН: Друсаш се с театър, копеле. Продължаваш да играеш, въпреки че реално печелиш от другата работа, от това че си управител в оня магазин. Оплакваш се, че взимаш по триста лева на месец по програмата Талия, което и обидно не е, а не знам какво. А играеш в пет постановки! Пет. Не броя шестата, в която си на хонорар. А ти продължаваш, защото ти се играе. Стига толкова ти се е играло? Какъв е смисълът? Разбирам да имаше пари и актьорството да ти беше хоби, ама ти си спукваш гъза от работа само за да имаш възможност да играеш, защото с тези триста лева наема и тока не можеш да си платиш. Зарежи Талия, копеле. Зарежи театъра. Хората, които се занимават с изкуство са идеалисти, а трябва да са егоистични копеленца, които държат на своето докрай. Ако не получаваш достатъчно, отиваш другаде, където държат на теб. Ако не те задържат, махаш се генерално и точка. Идеалното положение ще е в България да не останат хора на изкуството. Това най-ясно ще изразява душевното състояние на българския народ. Като всеки идеал и този е труден за изпълнение, но надеждата крепи човека.
КОСТА: Не разбираш нищо от изкуство.
БОЯН: А трябва ли?
КОСТА: Изкуство е да даваш.
БОЯН: За да даваш е нужно и да взимаш понякога.
КОСТА: Отклоняваш разговора, опитваш се да избягаш, не ти се говори за теб самия, а ти си човека с проблема. Ти си този, който се друса и иска да откаже хероина.
БОЯН: Всеки си мъкне своите проблеми, Коста. Аз съм лесен. Една спринцовка и няколко грама материал. Колко му е? С толкова багаж и до морето пеш мога да стигна. Но ти си помъкнал това животно, театъра, и никъде не можеш да мръднеш.
КОСТА: Кажи ми защо се надруса?
Боян мълчи.
КОСТА: Опитвам се да си го представя.... Дойде тук с идеята да не се друсаш, помоли ме, разбрахме се и така нататък. Единствената ти работа беше да не друсаш. Да седиш вкъщи по цял ден и да не друсаш. А ти се издъни!
БОЯН: Какво да ти кажа? Отвращение, копеле. Понякога съм изпълнен с отвращение до такава степен, че единственото, което ми помага, е да се надрусам.
КОСТА: Това звучи плоско и прекалено пънкарско за теб.
БОЯН: Какъв ти пънк, копеле? Това е борба със съществуването.
КОСТА: Сега пък стана екзистенционалист...
БОЯН: Екзистенционалистите, Коста, са нереализирани наркомани. Не съм ги чел сериозно, общо-взето съм преглеждал някакви книги, но го знам със сигурност. Нереализирани наркомани... Вземи погнусата на Сартр, например. Ти какво си мислиш? Че тя, погнусата, изчезва веднага, щом инжектираш хероина във вената, няма по-лесна формула от тази. Но те, екзистенционалистите, така и не са го разбрали тоя номер. Или не са искали да го разберат. Наркотиците са бягство, вероятно са си мислели, не решение. Но бягството е и решение... И решение... Решение, което може да продължи с години.
КОСТА: Бягството към саморазрухата ли е решение, а?
БОЯН: Саморазрухата не е нещо лощо, това е изтъркана идея. Саморазрухата е откровеност, копеле. Саморазруха е когато признаеш, че образът ти в огледалото, мургавото лице, слабото тяло, гъстата кестенява коса, са временни. Мургавото лице ще се изсуши и ще се сбръчка. Тялото ще надебелее. Част от косата ще опада. Ще станеш грозен, адски грозен. И единственият начин да преживееш своето бъдещо отражение в огледалото, единственият, чуваш ли, ще е да станеш много нещастен.
КОСТА: Зададох ти въпрос, Бояне! Но ти постоянно обръщаш разговора към друго.
БОЯН: Той се обиди! Недей така, скъпи. Приемаш го прекалено лично. Не мога да си следя мисълта, камо ли твоята. Какъв беше въпросът?
КОСТА: Защо се надруса, копеленце наркоманско? Това те попитах.
БОЯН: Мисля, че имам сериозен проблем с града, Коста. Как да ти го обясня? Градът е надрусващо място, атмосферата му те подтиква да... Не... Ти не си друсал и не си го усещал. Добре, ето така става... Нали се опитвам да се откажа от девет месеца. И... И първо живях на село, в къщата на един приятел. Изкарах там четири месеца. Четири месеца на село са супер много време, може би година градско време, поне за мен. И през цялото време мисълта за херца дори не ми мина през главата. Може би така беше най-добре за мен, но не издържах и се върнах в града. Когато си израсъл в града, не можеш да избягаш от него. Гравитацията, която се образува при раждането, рано или късно те връща. В града се надрусах на два пъти, не без угризения. Чувствах се адски виновен и адски тъпо, но това не ми попречи да се надрусам по инерция. Тогава си казах, виж, пич, нищо не правиш така и заминах на море. Бях на море за още два месеца. Връщах се вкъщи на три пъти, но замалко, да не се изкушавам. После нямаше как да стоя повече, реших да си търся работа, върнах се... И се надрусах... Работа така и не намерих. Като видях, че пак ще започна, ти звъннах и оттам нататък е ясно.
КОСТА: Не мога да преценя кога ме лъжеш и кога – не. Но дори да говориш истината факт е, че и така, със заточение, не се получава щом отново се надруса.
БОЯН: Знаеш ли какво, утре заминавам. Сам ще се преборя с хероина или ще пукна. Сам каза, че прехвърлям отговорността върху другите, може би е време да остана сам.
КОСТА: Сам?
БОЯН: Сам, да. Сам!
КОСТА: И къде ще отидеш?
БОЯН: Не знам. Не успях на село, не мога и в града, сигурно ще се кача в планината.
КОСТА: В планината?!
БОЯН: Да, в планината. Ще се хвана да работя в някоя хижа, ще остана месеци. През лятото ще готвя супи за гостите, ще пера и гладя чаршафи, ще изкачвам планински върхове. С месеци няма да виждам приятели.
КОСТА: Вече нямаш приятели.
БОЯН: Бях забравил. Е, това прави всичко по-лесно.
КОСТА: В планината... Забрави. Сам не си в състояние да... Изобщо как си го представяш?
БОЯН: Такива като теб ме докараха дотук, Коста. Неверници! Подкрепи ме, кажи ми, че вярваш в мен, че мога да се изправя сам срещу херцата. Излъжи ме ако трябва. Да, излъжи ме. Непременно трябва да ме излъжеш! Чуваш ли?
КОСТА: Не обичам да лъжа.
БОЯН: Трябва да се научиш, понякога е крайно необходимо.
КОСТА: Когато трябва да даваш фалшив кураж на приятелите си ли?
БОЯН: Примерно.
Пауза.
БОЯН: Искам да се надрусам за последно, този път наистина. Започва да ме пуска, а така се бях нагърмял.
КОСТА: Колко е часът?
БОЯН: Един и десет.
КОСТА: Заведението не предлага хероин толкова късно.
БОЯН: Дилърите никога не спят.
КОСТА: Но на мен ми е крайно време да си лягам.
БОЯН: Лека, тогава.
КОСТА: Утре ще излизам към обяд и ще говорим сутринта. Става ли така?
БОЯН: Или ще говорим, или ще мълчим. Май няма какво друго да правим.
КОСТА: Добре, ти ще мълчиш, а аз ще говоря.
БОЯН: Или двамата ще говорим един през друг.
КОСТА: Лягам.
БОЯН: Окей.
КОСТА: Но преди това ще те излъжа. Казвам ти лека нощ, а няма да е лека.
БОЯН: Лека.
Коста оправя леглото, бързо струпва дрехите на стола, пъха се под завивките. Затваря очи, но не заспива. Отваря ги отново и гледа в тавана отегчено. После се измъква от завивките, става, придърпва лампата, взима една книга от купчинката с книги до леглото и се зачита. През това време Боян отива до кухненския бокс и донася пакетчета чай и кана с топла вода. Пуска едно пакетче чай в чашата и внимателно го залива с вода. Когато Коста започва да чете, той сяда на компютъра. Пръстите му тракат по клавиатурата няколко секунди. Той става, намира отнякъде пакет с обикновени вафли и задълбочено започва да чете нещо от монитора, да пие чай и да хруска една вафла.
Осветлението се изключва.
Осветлението се включва.

Коста спи. Боян се е легнал на пода и се върти в пристъп. Той става, тършува из стаята, търси хероин, въпреки че знае, че няма. После отново пада на пода. Взима книга в ръка, но я хвърля. Изтичва до кухненския бокс и се връща оттам с чиния с ябълка и малко ножче в ръка. Оставя чинията на пода, вдига само ябълката. Посяга да отхапе от нея, но в последния момент се отказва и я оставя да се изплъзне от ръката му. Когато ябълката пада на земята, той я настъпва с крак. Поглежда към спящия Коста и в пристъп на лудост хваща малкия нож и се запътва към Коста. Спира се. Поглежда ножа в ръката си, после към Коста. После към ножа и пак към Коста. Сяда на земята.
Осветлението се изключва.
Осветлението се включва.

Боян е на себе си. В този момент трябва да разберем, че досега той е бил съвсем друг човек. Боян става от пода, отива до компютъра, после до кухнята. Изведнъж спира. Все едно за пръв път забелязва спящия Коста. Гледа го известно време, след това се връща пред компютъра.
Осветлението се изключва.
Осветлението се включва.
Боян все още е зад компютъра. В леглото Коста започва да се върти.

КОСТА (унесено на сън): Остави ме Стан. Остави ме. Пусни ме.
Коста се бори насън.
БОЯН (става от компютъра): Интересно, досега не е бълнувал.
КОСТА: Защо ме държиш, Стан. Твърде силно стискаш. Казах ти, трябва да продължа напред, а ти си се вкопчил в мен, както самият аз се бях вкопчил в теб преди време. Нали затова са приятелите. Но в един момент започнахме да си пречим.
Боян се приближава до леглото на Коста.
БОЯН: Какво ти става, Коста! Събуди се!
Коста не се събужда.
КОСТА: Стан, прекалено дълго бяхме заедно. Не се опитвам да избягам от теб. Това не е бягство. И за двама ни е добре, Стан. Не ревнувай. Няма други, след теб не може да има други. Ти ми беше първият, Стан! Искам да остана сам със себе си. А дори да има други някой ден, те ще стъпват на теб.
Боян разтърсва Коста, но Коста не се събужда. Боян се върти из стаята.
КОСТА (продължава да бълнува, но сега гласът му е по-обработен, тъй като бълнува откъси от пиеси, в които е играл): Трябва да се видите с него.
БОЯН: Прекалено е!
КОСТА: Не, казва той, трябва да я питаш дали иска да ме види. Затова съм тук, да ви питам дали ще го приемете.
БОЯН: Никога не съм виждал... Той сомнамбул ли е? Сомнамбул ли е човек, който бълнува или за да си сомнамбул, трябва да вършиш разни неща. Говоренето не е ли нещо? Не е ли по-трудно да говориш насън, отколкото да се движиш?
КОСТА: Откъде да знам кой е? Знам само, че не иска дума да обели, не иска да се впуска в никакви разговори, само повтаря – излезе ли, излезе ли – това и нищо друго.
Боян нервно трака по клавиатурата.
КОСТА: Изобщо не знам какво да мисля... Мисля, че откачам.
БОЯН: Ти ли? Ти ли откачаш. Ами аз? А, Коста, аз?
КОСТА: Дъх не ми дава да си поема. Само лежи там. В мрака, в тъмното. С часове.
Боян скача на крака. До този момент е седял на земята пред компютъра.
БОЯН: Не, не. Трябва да го събудя заради него и заради самия себе си.
Боян пристъпва бавно към леглото все едно се страхува от нещо, но Коста е притихнал. Боян се надвесва над него.
БОЯН: Спря. Виж ти, спря. Само мен е чакал мръсникът!
Боян стои на място все едно очаква във всеки момент Коста да продължи да бълнува, но това не се случва. Облекчен, той се запътва обратно към компютъра и сяда.
КОСТА: Клепачите ти. Ние движим нашите нагоре и надолу. Наричаме го мигане. Това е като малка завеса, която се спуска и ни дава почивка. Всичко става черно; очите ти се навлажняват. Представи си колко успокоително, колко освежаващо е. Четири хиляди кратки почивки на час. Четири хиляди кратки отдиха – само си представи!... Значи това е идеята. Ще живеем без клепачи.
Боян се затичва към Коста, хваща го с две ръце и го разтриса продължително. Коста малко по малко се събужда.
КОСТА: Какво?... Какво?... Какво правиш, Бояне?
БОЯН: Аз ли? Аз ли какво правя? Ти бълнуваше!
КОСТА: Лъжеш, никога не съм бълнувал!
БОЯН: Откъде знаеш щом го правиш докато спиш!
КОСТА: Все някой щеше да ми е казал. Някоя, с която съм спал или някой, който е спал в същата стая.
БОЯН: Няма значение дали си го правил преди или ти е за пръв път. Сега бълнува! Ето, казах ти го!
КОСТА: И ти реши да ме събудиш?
БОЯН: Ами откъде да знам... Откъде да знам... Искам да кажа, не знам дали бълнуването може да бъде опасно.
КОСТА: Опасно?
БОЯН: И малко се уплаших. Беше наистина странно.
КОСТА: Това било! Уплашил си се.
БОЯН (илюстрира думите си с действия като се мята по пода): Въртеше се ей така и първо говореше за някой си Стан, който те тормозеше. Пусни ме, викаше, пусни ме. Аз искам да си ходя. После ставаше дума за някаква откачалка, която лежи в тъмното и накрая за клепачи.
КОСТА: За клепачи?
БОЯН: Да, точно така. За клепачи...
Боян се изправя от пода и сяда на леглото до Коста.
БОЯН (загрижено): Добре ли си, Коста? Има ли нещо? Може би беше егоистично от моя страна. Имам предвид, натресох ти се тук с моите проблеми, без дори да те попитам имаш ли свои.
Коста става от леглото.
КОСТА: Храня се добре. Не съм боледувал от две години. Даже мисля, че ставам по-добър в театъра. Има ли нещо по-добро от това?
БОЯН: Не знам, ти си човекът, който бълнуваше преди малко.
КОСТА: Може би има само едно...
Мълчание.
БОЯН: Какво?... Кажи. На мен всичко можеш да кажеш. Нали знаеш, че на мен всичко можеш да кажеш?
КОСТА: То е свързано с театъра.
БОЯН: При теб всичко е свързано с театъра.
КОСТА: Точно това е. Всичко е свързано с театъра. Дори в магазина... Работя в магазина с ясната представа, че го правя за театъра. Правя го, за да мога да си позволя да играя. А когато играеш... Това е, което исках да ти кажа. Когато играеш, Бояне, всичко започва да ти прилича на игра. Това не е постоянно състояние, би било лудост, ако беше така. По-скоро идва на проблясъци. Правиш нещо и в следващия момент те цапва мисълта: не се ли намирам на сцената? Да, може би аз седя в любимото си кафене на Раковска, но не съм ли едновременно и на сцената? Подобни проблясъци са особено опасни на публични места, където винаги се намира някой, който да те разпознае. (умишлено фалшиво) Костадин Димов, Вие ли сте? Така се радвам! Не мога да Ви сбъркам с друг. В „Стаята”, как само играехте в „Стаята”! А в „При закрити врати”! Просто нямам думи! Подобни реплики потвърждават усещането, че се намираш на сцена. А това усещане е изключително реално и това е най-страшното. Когато ти казвам, намирам се на сцена, ти вероятно си представяш поведението на актьора. Мислиш си как животът за актьора е сцена и подобни глупости.
БОЯН: Да. Тъкмо това си помислих.
Коста обхожда с поглед стаята.
КОСТА: Но аз имам предвид едно наистина реалистично усещане. По дяволите. Виж къде се намираме. Огледай се много внимателно. Не ти ли се струва фалшиво?
БОЯН: Фалшиво? Какво искаш да кажеш с фалшиво? Всичко тук е от истинско по-истинско, с изключение може би на книгите. Те никога не са истински.
Коста продължава да се оглежда.
КОСТА: Виж каква оскъдна сценография!
БОЯН: Сценография ли? Това е твоят апартамент. Намираме се в твоя апартамент!
КОСТА (отива до ръба на сцената и се вторачва в публиката): Почти виждам публиката. Залата е неголяма. Седалките са големи и червени. Цялото внимание е насочено към нас. Особено сега, когато разбрахме за съществуването им!
БОЯН: Там има стена! Зяпнал си стената!
КОСТА: Естествено, че е стена! Нали сме влезли в роля!
БОЯН: Стена е! Стена!
Коста гледа предизвикателно към публиката.
КОСТА: Ей, вие там! Доставяме ли ви удоволствие! Поне това искаме да разберем. Доставяме ли ви удоволствие, шибани воайори такива! А ако ние ви изкараме тук и започнеме да ви зяпаме? На седалките е удобно, о-о-о, удобно е на седалките. Ама друго е да си тук! Вие...
Боян хваща Коста и го задърпва към леглото.
Осветлението изгасва.
Осветлението се включва.
Сутрин е. Коста се събужда и се оглежда. Боян седи зад компютъра.

КОСТА: Добро утро.
БОЯН: Добро утро. Как си? Уплаших се за теб вчера. Ти веднага заспа, а аз си казах, ето, това момче е на крачка от лудостта, дали не трябва да направиш нещо за него?
КОСТА: Добре съм, не се притеснявай. В перфектна кондиция съм. Бях малко преуморен, това е всичко.
БОЯН: Преуморен? Изглеждаше наистина сериозно. Особено когато крещеше на стената. Копеле, имаш късмет, че съседите не викнаха полиция.
КОСТА: Че защо им е да викат полиция?
БОЯН: Ако някой ме събудеше с крясъци в три и четиресет сутринта, щях да викна полиция. Непременно щях да викна полиция!
КОСТА: А ти? Лягал ли си изобщо?
БОЯН: Дремнах два-три часа. Достатъчни са ми. Вчера сам каза, че нищо не правя. Беше прав, мързелувам по цели дни. Не се нуждая от сън.
КОСТА: За вчера... Аз такова... Не исках да те обидя. Сигурно си се почувствал кофти. Още в театъра се бях изнервил и си го изкарах на теб.
БОЯН: Сам съм си виновен, че се надрусах, копеле. Вчера след като си легна, херцата ме пусна и съвестта ми заработи. Какви неща си наговорих преди да те събудя, нямаш идея. Херцата изтласква съвестта дълбоко, не я чуваш, забравяш за съществуването й даже. Нейното връщане е като удар по носа – първо не чувстваш болка, а носът ти кърви. Щом носът спре да кърви, идва болката.
КОСТА: Онова пакетче беше целият хероин, нали? Не скрил част от него някъде?
БОЯН: Пакетчетата бяха две. Второто отиде в кенефа към два и половина сутринта. Бях на ръба, но... но... се отказах.
КОСТА: Сигурен ли си?
БОЯН: Днес можеш да ми вярваш.
Мълчание.
БОЯН: Кафе?
КОСТА: Да, мерси.
БОЯН: Сега ще препека филийки. Гладен си нали?
КОСТА: Да.
Коста понечва да стане, но Боян го спира с ръка.
БОЯН: Стой тук. Аз ще донеса всичко.
Коста се облича. През това време Боян донася покривка, разпъва я и я слага на пода. После носи чиния с прясно препечени филийки, масло и сладко и кашкавал. Донася две чаши и кана с кафе.
БОЯН: Исках да ти направя закуска в знак на благодарност за това, че ме понасяш. Не съм лесен съквартирант и го... разбирам.
КОСТА: Нямаше нужда. Аз също не съм добър съквартирант.
БОЯН: Но си вкъщи. Различно е.
КОСТА: Може би не е толкова различно. Когато си лош съквартирант и живееш сам със себе си е доста изнервящо!
Боян сяда на земята пред покривката. Коста също.
БОЯН (налива кафе в чашите): Вчера си мислех за това, което каза.
КОСТА: За кое?
БОЯН: Че трябва да измислим нещо. Не можем да разчитаме само на това, че не мога да излизам никъде. Това не действа.
КОСТА: И?
Докато разговарят двамата ядат препечени филийки.
БОЯН: Преди да легна се чудех какво да направим. Трябва да се зарибя да правя нещо. Това ми се струва най-разумно. Нуждая се от дейност, която да отвлича вниманието ми...
КОСТА: От някакво хоби?
БОЯН: Хоби!? Хоби. Не мога да я понасям тази дума. Хоби!
КОСТА: Просто някаква дума. Добре, щом не искаш да я чуваш: нуждаеш се от нещо, което да гълта по 3-4 часа на ден, че и повече.
БОЯН: Прекалено несериозен съм, не мога. Хвана ли да върша нещо не издържам и седмица и го сменям с друго.
КОСТА: Прави по няколко неща наведнъж. Така по-бавно ще ти омръзнат.
БОЯН (отпива кафе): Опитвал съм какво ли не, копеле, и не става. Мразя се за тази непостоянност, а не се мразя само когато съм надрусан.
КОСТА: И какво ще правим? Няма да откажеш хероина? Натам вървят нещата, така ли?
БОЯН: Накрая го измислих!
Няколко секунди мълчание.
БОЯН: За да откажа дрогата, трябва да се влюбя!
КОСТА: Да се влюбиш!?
БОЯН: Да се влюбя, да мисля само за НЕЯ. Да се питам как да я заговоря, какво да й кажа, дали да я целуна или да изчакам подходящия момент, знаейки, че подходящ момент никога не идва, че всичко зависи от мен, от решителността ми. И да живея седмици с тези мисли в главата си, дори вече да сме заедно, защото съм изтъкан от нерешителност и съмнения. В такъв случай няма как да мисля за хероин, нали...
КОСТА: Окей, да кажем, че това е начинът. И как точно планираш да се влюбиш, като седиш по цял ден затворен тук. Да не предлагаш да те развеждам и да оглеждаш женски, докато си харесаш? Звучи ми доста кучешко.
БОЯН (отхапва от препечената филия, клатейки глава): Не, не...
КОСТА: Или запознанство по интернет? Недей, прекалено е декадентско. Ти си свестен тип, не си търси жена по интернет.
БОЯН: В никакъв случай. Мислех си за нещо по-така.
КОСТА: По-така?
БОЯН: За любовно писмо...
КОСТА: Какво писмо!?
БОЯН: Ще напиша любовно писмо до всички момичета... До всички, чуваш ли, а ти ще го ксерокопираш и ще го разпространиш, където ти скимне. Важно е обаче да стигне до колкото е възможно повече момичета.
КОСТА: И какво? Ще оставиш адрес, телефон, имейл и ще се надяваш?
БОЯН: Не, ще посоча отсечка от улица и време – всеки ден между пет и седем в продължение на две седмици. Така между другото ще имам задача за деня и поне за две седмици няма да друсам. Можеш ли да се надрусаш, когато знаеш, че всеки момент можеш да срещнеш жената на живота си?
КОСТА: Никоя няма да се навие. Едно е да си контактувате по телефон или по мейли, друго е да се вдигне и да дойде на твоето импровизирано... прослушване.
БОЯН: Вдигане дотук? Ние сме в центъра, Коста. Мисли го по-скоро като малко отклонение от обичайния маршрут. Като излизане от релсите на всекидневието. Като преживяване, което без съмнение си струва. Стъпваш внимателно по тротоара и знаеш, че там някъде някой те наблюдава. Опитваш се да разбереш кой е, но по балконите са наизлезли много хора. Лято е. Дебели потни мъже пушат и зяпат. Жени простират. Дори плешивия слаб мъж с мустаците от петия етаж хвърля прането на простора и се надвесва от балкона, за да позяпа малко. Това е предизвикателство, защото ако написалият писмото не се разкрие, всичко е догадка.
Коста спира да дъвче филията. Замисля се. По устата му плъзва усмивка.
КОСТА: Разбирам.
БОЯН: Това е идеята. Дори само заради цялата несигурност някой ще се навие.
КОСТА: Да. Именно заради несигурността.
Осветлението се изключва.
Осветлението се включва.
Боян държи в ръката си писмото. Сам в стаята е.

БОЯН: Отначало не знаех как да започна, какво да кажа. Всичко беше толкова неясно. До онзи момент не бях писал истинско писмо. Опитът ми с писмата се изчерпваше до няколкото писма, които като малък съм пращал на баба и дядо и картичките до нашите от морето. Но това не бяха писма. Истинското писмо е любовното писмо. Писмо, изплетено от чувства, което се колебае между любовта и раздялата. Което се чака дълго, понякога с месеци и после също толкова дълго се препрочита. Писмо на практика вечно, защото независимо след колко години се върнеш към него, когато любовта е изгаснала или изгоряла, то те връща към онзи момент, пази въглен от старата любов. Въглен, който никой не може да ти отнеме. Въглен безвремие.
Коста влиза в стаята и сяда на пода.
БОЯН (поглежда го): Защо не съм писал любовни писма досега ли? Толкова ли съм студен и безчувствен?! Обичал съм да, и как съм обичал! Но сякаш никога не е имало нужда. Изразявал съм любовта си с прегръдки, целувки и жестове, но те са преходни. Написаното остава след края, даже след новото начало, след безброй нови начала. Любовните писма са умиращ жанр като писането на хартия. Хората предпочитат да тракат на клавиатури и да съчиняват свръхкратки смс-и. Тракането по клавиатура и писането на смс-и са неангажиращи, затова и думите, които излизат от този кратък контакт на пръстите с пластмасовите бутони, са неангажиращи. Писането на хартия изисква внимание, специално отношение. Почеркът е непостоянен, наклонът и дребните орнаменти се менят с настроенията и крайният резултат се ражда разкъсван от тези настроения. Затова хартиените писма са нещо ценно.Тракането на клавиатурата ражда едно разсеяно писане. На клавиатура не могат да се пишат любовни писма, поне не истински. Клавиатурата сама предполага вместо любовно писмо да пуснеш няколко усмивки или линк към красиво порно. Красиво порно има, но е рядко срещано и няма нищо общо с любовните писма.
Коста се изправя.
Коста (към Боян): Една приятелка работеше в библиотека към университета за социални науки. Освен книги те събираха стари списания и парчета индивидуална история под всякаква форма. Портиерът на сградата имаше навик да обикаля по тавани. Това го влечеше. Когато чуеше, че в някой таван правят почистване, отиваше и се заравяше в прахта в търсене на ценни неща. От време на време им носеше находки, най-вече стари списания, тъй като вече знаеше, че в библиотеката се интересуват от стари списания. Един ден обаче се появи със синя пластмасова торбичка пълна с писма. Около трийсетина писма, изписани с красив почерк с писец, ако съдим от неравномерността на линиите, които избледняваха през няколко думи. Любовни писма... Любовни писма от една жена към друга жена от трийсетте години. Писма, документиращи половин любов. Нямаше как да разберем дали са всичките, а и половината кореспонденция липсваше. Писмата бяха написани от едната жена и по определени пасажи можеше да се разбере, че другата, получателката, е била объркана, несигурна и се е дърпала. Бяха живели в различни градове. Писмата бяха писани в рамките на две години. Към средата на кореспонденцията се появяваше мистериозна целувка и цели шест писма бяха посветени на нея, а към края се чувстваше безнадеждност. Някои от писмата бяха апликирани с цветя. Писането на любовни писма е изящно изкуство. Едно от най-изящните.
БОЯН (посочва с глава Коста): Писмата престояли в библиотеката десетина дни. Видял ги само веднъж, прочел ги за около половин час, прекалено бързо. Мислел, че ще останат в библиотеката, но портиерът си ги прибрал обратно. Той искал да ги продаде, но в онзи момент библиотеката не могла да си позволи тази покупка. А имат ли цена любовните писма? Имат ли цена човешките истории? В един свят, в който любовните писма още се ценят по силата на навика, а хората ги мързи да пишат, свят може би не толкова далечен, ще отворят магазини, в които ще се продават любовни писма. Но с истински любовни писма! Тоест магазините ще предлагат стари писма за рециклиране. Отиваш като в месарница, изправяш се пред дебелата фигура на мустакат и потен мъж с нож за хартия в ръка, намираш с поглед стоката, внимателно я оглеждаш. Когато се ориентираш, ритуалът започва. Пет реда от това тук, само началото ми отрежете, нататък не става. Петнайсет реда от онова, другото, не, не, по-вдясно. Да, точно онова в средата е най хубаво. Краят на онова, третото. Последните седем реда. Авторът го бива в обобщенията. На едно място ли да ви ги сложа? Да, мерси. За тук или за вкъщи. За тук, за тук, казваш, вадиш химикалка и бял лист и започваш да преписваш, нали поне на пръв поглед не трябва да личи, че е снаждано. И в бъдеще цената на тези писма ще става все по-висока, защото населението на Земята ще се увеличава, а вече никой няма да пише любовни писма.
Коста става и излиза от стаята.
БОЯН: Написах любовното писмо до непознатата с помощта на Коста. Нали е актьор, а актьорите се ориентират в любовта. Налага им се да я изживяват повече от другите и оттам научават някой и друг трик. Понякога преиграват, но това е неизбежно. По-добре да преиграеш, отколкото да не играеш изобщо.
Осветлението се изключва.
Осветлението се включва.
Коста и Боян са в стаята, в която цари все същия хаос. Мобилният телефон на Коста звъни.

КОСТА: Долу!? Какво правиш долу? Качи се... Не искаш? Защо? Сърдита си? Идвам да те взема. Не мога да те оставя долу.
БОЯН: Мария?
КОСТА: Да.
Коста излиза.
БОЯН (на себе си): Май пак ще се карат. Не разбирам защо хората трябва да са заедно, когато постоянно се карат. Те сами си решават, де. Вероятно се нуждаят от малко екшън, но точно такъв ли? Не могат ли да отидат да скочат с бънджи, да си направят пиъринг или по една татуировка. Вместо това се карат през няколко дни, цупят се. Така доказват на себе си и на другите, че се обичат.
Коста се връща сам.
БОЯН: Защо си сам? Къде отиде Мария, не е ли с теб?
КОСТА: Тръгна си.
БОЯН: Тръгна си? Как така си тръгна?
КОСТА: Каза, че ме оставя на теб.
БОЯН: На мен?!
КОСТА: Покрай тази история с писмото, което писахме цяла вечер, съвсем забравих за срещата с нея. Тя чакала, чакала, и била сигурна, че съм забравил, затова дошла дотук да ми каже, че се разделяме.
БОЯН: Това с разделянето не е сериозно, нали?
КОСТА: Отдавна усещах, че ще се случи. В последните седмици, месеци даже, чувствах някакво напрежение. Спорехме за почти всяка дума, изпитвахме удоволствие в това да се караме.
БОЯН: Не се ли карате откакто сте заедно?
КОСТА: Винаги сме се карали, но не по този начин. Последните караници бяха особени, прекалено злобни и хапливи.
БОЯН: Сега се чувствам виновен заради писмото. Все едно сте се разделили заради мен...
КОСТА: Търсехме си повод и това, че забравих за срещата, беше чиста формалност.
БОЯН: Както го казваш, било е ясно, че ще се разделите.
КОСТА: От няколко седмици.
БОЯН: Защо не се разделихте досега? Защо продължавахте да бъдете заедно, въпреки че знаехте, че ще се разделите?
КОСТА: Труден въпрос. Предполагам, че е по-лесно да си с някой по инерция, отколкото да си сам. Въпреки че... Не знам... Напоследък имах чувството, че двамата се чувстваме самотни дори когато сме заедно. Едно е да се чувстваш самотен, когато си сам. Далеч по-кофти е да се чувстваш самотен, когато си с приятелката си.
БОЯН: И сега пак си сам?
КОСТА: Чувствам се добре, а мислех, че ще съм тъжен.
БОЯН: В следващите дни ще се почувстваш.
КОСТА: Две години и накрая пак сам. С никоя не съм бил две години. В най-добрия случай съм изкарвал година и половина.
БОЯН: Поне си ги имал тия две години. Много хора и това си нямат.
КОСТА: Сигурно, но не ми пука за другите. Поне за повечето от тях, де.
Двамата са замислени и мълчат известно време.
КОСТА: И? Какво правим с писмото? Как ще процедираме?
БОЯН: Как така как да процедираме? Нали го имаме. Оттам нататък всичко е ясно.
КОСТА: Изобщо не е ясно. Как ще го размножим? На компютър ли ще го наберем или ще го преснимаме на ксерокс? Или ще го преписваш?
БОЯН: Ако го наберем на компютър, няма да има лично отношение. С ксерокса е почти същото.
Коста намира отнякъде бели листа хартия, дава ги на Боян. Боян търси подходящо място, когато го намира, сяда и започва да преписва.
Осветлението се излючва.
Осветлението се включва.

БОЯН: Преписах писмото двайсетина пъти, когато решихме все пак да направим няколко ксерокопия. Коста ми показа преснимани любовни писма от една това стихосбирка. Не изглеждаха зле. Всичко зависи от това как ги преснимаш. Ако знаеш какво искаш, нещата стават по-добре. Това не важи само за писмата.
Коста му показва писмата. Ако държим да сме съвсем автентични, можем да използваме стихосбирката на Ирена Георгиева „По цели дни и следобеди”, в чието начало са приложени ксерокопия на любовни писма.
БОЯН: На следващия ден разполагахме със седемдесет писма. Не ми се струваха достатъчно, а и преснимани не ми харесваха съвсем. Така че Коста разнасяше (Коста поставя част от писмата в малка раничка и излиза), а аз продължавах да преписвам. Преписвах, преписвах.
Коста влиза отново в стаята.
БОЯН: Питах го къде оставя писмата. Бяхме се разбрали да няма ограничения и да ги оставя навсякъде. Ходеше по барове, по паркове и ги слагаше на видно място, понякога ги пъхаше тайно в дамски чанти. Разнасяше писма по цял ден. Където и да отиваше, винаги се намираше някое момиче, на което тайно да подхвърли писмо. Тъй като Коста постоянно беше в движение, покрихме голям периметър. Не сме и мислили да заливаме целия град с писма. Максимумът беше по 10-20 писма на ден. След няколко дни раздаване преценихме, че е време да спрем. Време беше да видим дали ще има резултат.
Осветлението се изключва.
Осветлението се включва.
Вечер е. Както винаги Боян стои зад компютъра. Коста се прибира от работа.

КОСТА (събува обувките си): Появи ли се някой?
БОЯН: Знаехме, че почти никой няма да се осмели.
КОСТА: И все пак?
БОЯН: Днес минаха две. Две не е малко, дори ако са две неподходящи.
КОСТА: Как познаваш? Откъде разбираш, че са чели писмото. Че те не минават оттук, а ти не си фантазираш?
БОЯН: Едната носеше писмото в ръка, преписвал съм го толкова пъти, че и от шестия етаж ще го позная.
Осветлението в стаята силно намалява. В същото време на свободното място пред балкона излиза ПЪРВА ЖЕНА. Тя е осветена от лъч светлина.
ПЪРВА ЖЕНА: Марина намерила писмото, докато ме чакала. Имахме среща на Попа, щяхме да ходим да гледаме новия филм на Уди Алън. Тя не посмяла да го отвори, но подранила, имала време и накрая не се сдържала. Видяло й се смешно. Аз, вика, си имам приятел, а да ходя да гледам някакъв наркоман и хвърли писмото на земята. Аз го вдигнах и го прибрах. Имам си приятел, но от любопитство, така... Приятелят ми никога не ми е писал любовни писма. Не че не го обичам и не съм доволна от връзката ни, но никога не ни е писал. Е, няколко пъти го помолих да ми праща картички. Още си спомням, когато беше на командировка в Берлин. Изпрати ми картичка с Алекдандерплатц, а отзад пишеше: „Целувам те от кулата”. Не е лош човек, даже е много красив и е такава душичка, но просто не го бива в писането. Сигурна съм, че ако можеше, щеше да ме обсипва с любовни писма. А онова писмо беше толкова хубаво, че ми се поиска да го видя. Беше като на игра. Знаех, че не е моят тип, че другата година ще се женим с Емо. Че нищо не може да се случи. Но беше написал хубаво писмо и на мен ми се стори, че не съм го прочела докрай. Стори ми се, че ще го прочета докрай само ако го видя.
Лъчът светлина изгасва и жената си отива. Осветлението в стаята отново е нормално.
КОСТА: Сигурен ли си, че беше твоето писмо.
БОЯН: Нашето писмо. Да, то беше.
КОСТА: И какво? Каза ли нещо?
БОЯН: Мина бавно, като на ревю. Ходеше и се оглеждаше. Стори ми се изкуствена, някак превзета. Сякаш самата не знаеше защо е дошла. Затова се скрих, не исках да ме открие.
КОСТА: А тя?
БОЯН: Повъртя се и си тръгна. Какво да прави? Да чака някакъв перко, който е написал писмо до всички жени, до които то стигне да се обади от някъде?
КОСТА: А втората? С нея какво?
БОЯН: Не носеше писмо, но бях сигурен, че е чела писмото. И тя се оглеждаше, беше ниска и слаба, с приятно лице, но тръпката липсваше. А и веднага искаше да си говорим. Любовта от пръв поглед е нещо безмълвно.
Осветлението в стаята отново намалява. Пред балкона се появява ВТОРА ЖЕНА. Тя е осветена от лъч светлина.
ВТОРА ЖЕНА: Наскоро скъсах с приятеля си, бяхме заедно шест години. Още ми е трудно да си представя, че сме разделени и когато съм в леглото се протягам да го стигна. Опарвам ръката си на студените чаршафи. Него го няма и няма да се върне. А на когото и да кажа за раздялата ни, твърди, че сме били перфектната двойка и че е мислел, че ще се оженим и ще си имаме деца. Но перфектни двойки няма, както няма и перфектни хора. От две седмици съм потънала в раздялата, опитвам се да изплувам и все не мога. Един ден бъркам в чантата си за да извадя портмонето, купувах си цигари, и откривам писмото. Някой тайно го пъхнал кой знае кога. Може да е стояло така от два дни, поне доколкото виждам от датата. Прочитам го на един дъх. После го препрочитам. Ето някой, който се чувства сам като мен. Някой, който се нуждае от внимание. Не знам дали в момента съм готова за нова връзка, но искам да го видя, да го погледна, да поговорим. Надявам се да ме разбере, както и аз него.
Лъчът светлина изгася и ВТОРА ЖЕНА си отива. Осветлението в стаята е както преди.
КОСТА: Никога няма да се влюбиш, Бояне. Никога!
БОЯН: И да не се влюбя поне ще знам, че съм опитал.
Коста сяда на пода.
БОЯН: Ден след ден излизам на балкона между пет и седем, знаейки, че днес може да мине ТЯ. Честно казано не знам каква е ТЯ, никога не съм имал идеал за жена, но знам, че като я видя, ще я позная. Има дни, в които не се появява никой, но аз стоя на своя пост. Това е единственото ми занимание и няма да се отказвам от него. Минават различни момичета: красиви, грозни, невзрачни, избухливи, мълчаливи, прекалено отворени... Няма защо да изброявам. За две седмици минават 11 момичета, но никоя не е ТЯ. Вече не раздаваме писма, решили сме да чакаме още няколко дни и ако нищо не се случи, да измислим друго. Малко по малко започваме да проумявам, че не можеш да планираш да се влюбиш – любовта е непостоянна.
Боян сяда. Коста се изправя.
КОСТА: Една вечер, малко преди седем, с писмо в ръка се появило момче, което веднага познало, че авторът на писмото е той. Той го попитал какво търси тук, а то отвърнало, че обича Боян. Попитало го дали е сигурен, че търси точно момиче. Може би се били търсели взаимно? „Не”, отвърнал Боян, „Съжалявам, но търся момиче, не теб”. Момчето се колебаело и Боян забелязал как пликът в ръката му трепери. Когато разбрало, че няма шанс, то бавно си тръгнало и Боян облекчен се прибрал в апартамента. Вече било седем.
БОЯН: Не го очаквах. Не че имам нещо против гейовете, но в писмото ясно съм казал, че чакам своето момиче. Как може да си помисли да дойде? В следващия момент решавам, че това е някаква шега на Коста. (към Коста) Ти го направи, нали? Ти си дал писмото на някой свой приятел актьор, който се е гримирал и е дошъл да си направите шегичка с мен.
КОСТА: Няма шега. Вътре в себе си знаеш, че няма никаква шега. Че това беше истина.
БОЯН: С всеки следващ ден тя продължава да ми липсва. Празнотата остава, впила се е в мен, опитвам се да я изтърся от себе си, но не се получава. С какво да я запълня? И какво ще правя, ако не се влюбя? Ще продрусам ли отново? Нямам идея, не си правя планове за бъдещето, само чакам. Нямам търпение и чакам.
Пауза.
БОЯН: Коста все по-често ме взима на подбив. Според него не е толкова трудно да се влюбиш от пръв поглед. Откакто се раздели с Мария, води различни момичета вкъщи. Вече доведе цели пет. Все му е тая, на другия ден момичето ще изчезне и той ще го замени с друго. Това, неговото, не е любов. То е привличане, флирт, секс, но не и любов. А за да откажеш дрогата, трябва да намериш жена, която да те докосне, направо да ти вземе акъла. Не която и да е. А жената, виж, жената трябва да е луда, това е ясно. Всяка жена трябва да е по-луда от мъжа си. Ако мъжът е луд, трябва да е два пъти по-луда от него, а ако той не е луд, дори повече – най-малко три пъти. Женската лудост не е като мъжката. Тя излиза на повърхността когато й скимне, понякога мълчи с години. Добре, значи, чакам лудата жена, която ще обърне света с вътрешностите навън. Но тези неща не стават бързо. Кофти, защото имам краен срок. Обичам крайните срокове. Те ускоряват събитията и им придават смисъл. Светът е нищо без Апокалипсиса. Апокалипсисът прави света.
Пауза.
БОЯН: Няма я. Вероятно сега е далече, ходи по други тротоари на други улици, отвисоко я обграждат други блокове с други хора. А аз съм тук и времето изтича. И ми идва да беснея.
Осветлението се изключва.
Осветлението се включва.
Боян е на Балкона. По време на финалния монолог Коста липсва, стаята е в тъмнина, осветен е само Боян, а лъчът от светлина, който преди това е осветявал другите две жени се движи по празното пространство между балкона и края на сцената.

БОЯН: В момента, в който я виждам, знам, че е тя. Ходи бързо и целеустремено, веднага ти става ясно, че има крайна посока. Нима идва при мен? Аз ли съм нейната последна спирка? Хващам я с поглед от четиридесетина метра и не я пускам. Дърветата са орязани наскоро и не я скриват в движението й. На пръв поглед тя не се отличава от тълпата, облечена е нормално. Бих казал даже, че е неглиже – носи джинси, блуза и кецове. И прическата й е една разхвърляна. Не бих я нарекъл особено красива, но не е и грозна. Тя е от онези жени с нечовешко излъчване, което доминира над физическите им черти. От онези жени, които са само излъчване, нежно и ефирно, носещо се по въздуха. От жените, които повечето мъже не намират, защото никога не търсят.
Пауза.
БОЯН (надвесва се от балкона): На десетина метра от балкона джиесемът й иззвънява, тя спира и говори по него. Сигурен съм, че обича да спира, че спира, когато пие вода, когато си отхапва сандвич, когато внезапно й дойде някаква мисъл. Докато говори се оглежда. Погледът й се мята по тротоара, по улицата, по стените на блоковете, после скача от балкон на балкон, докато стига до мен. Въпреки голямото разстояние се гледаме право в очите в продължение на десетина секунди, не повече. Време, в което вниквам в нея и я изучавам. Отдавна съм влюбен.
Пауза.
БОЯН: Разговорът свършва, тя прибира телефона в джоба си и продължава. Точно под балкона спира. Как да я заговоря? Директно да я питам какво й е харесало в писмото? Не, писмото вече няма смисъл. Писмото изпълни целта си – докара я тук. Отсега нататък няма писмо. Да я питам за името?... Или за телефона? Да я помоля да се качи при мен? В такива моменти има едно-единствено правило. Трябва да кажеш нещо, задължително трябва да говориш, не бива да мълчиш. За двете секунди, в които обмислям как да я заговоря, тя ме поглежда отново. Поглежда ме и си тръгва. Опитвам се да я спра, извиквам по нея, но тя не се спира. Може да слуша музика и да не виждам малките слушалки в ушите й. Тя си тръгва. Как да я спра? Как?
Пауза.
БОЯН (развълнувано, леко бързо, докато говори се държи за перилото на балкона и се клати): Изведнъж разбирам, че тя не е чела писмото. Че единствената жена, която е трябвало да го прочете, не го е прочела. То не е стигнало до нея, а тя си отива и няма как да я върна! Може би няма да се видим никога повече. Може би сме се разминали само веднъж и сме изпуснали шанса си. Не (гласът му става спокоен). Това не може да е краят. Защо тя мина точно оттук? Дали не живее в някой от съседните блокове? Или работи наоколо? Или е ходила да види най-добрата си приятелка? Двете са пили кафе, обсъждали са каквото там обсъждат жените в подобни случаи и са се разделили до следващата среща. Всичко, да, всичко зависи от това как е решила да мине точно оттук. Дали е било случайност или не... Защото от днес ще я чакам да мине отново.
Осветлението се изключва много бавно. Боян стои замръзнал на балкона.

Завесата пада.