Follow by Email

понеделник, август 31, 2009

Атракция

Онзи август бяхме на палатки на Иракли. На онова Иракли отпреди десетина години, което още се числеше към ъндърграунд местата и което умря след редицата протести, целящи неговото опазване. На второто вече не ходя, защото се страхувам, че остарявам. На 36 години съм, но е тъжно да възприемаш едно място като онова, което се е изпарило заедно с дните и няма да се върне никога повече. И все пак разказването на една история или по-точно нейното изговаряне, преживяването на случилото се отново и отново не е ли една добра възможност да възкреся отново старите дни?

И тъй като човекът има лошия навик да се хваща за всяка сламка, докато се бори с течението на времето, в мен се заражда надежда. Надежда, че ако думите ми достигнат дори до няколко човека, Иракли ще се превърне за тях в това, което беше за мен преди време. Тогава райският плаж ще съществува отново в едно колективно съзнание и ще стигаме дотам с картата на общите си спомени. Човекът се хваща за всяка сламка, докато се бори с течението на времето, без да прецени дали тя ще издържи тежестта му – това го прави перфектния удавник.

В нашия лагер бяхме аз и Ася и Алекс и Ели. Днес тези двойки са се превърнали в четири единици, но това е без значение. Най-малкото защото тогава бяхме толкова млади, голи и влюбени. Ежедневието ни беше монотонно, но монотонно по онзи стар митологичен начин, когато повторението не доскучава, а задава ритъм на съществуването. Цялата монотонност изчезна в края на един следобед, в началото на който аз и Ася потеглихме към кръчмата, за да обядваме.

Промъкнахме се бавно покрай биваците и народа на плажа, изпращайки махания с ръце и думи към познатите лица: момчетата от Самоков, които пристигнаха преди два дни с микробус директно от гайдарското надсвирване в Гела, софийските муцуни, опечените лица на бургазлиите и варненците – една безкрайна купчина от хора, която се увеличаваше с всеки изминал ден.

В кръчмата поръчахме таратор, мусака, шопска салата и две мастики. На масата ни седнаха двете момчета, току-що пристигнали на стоп от Варна. Бяха пътували за първи път по този начин и, още в еуфория, търсеха някой си Петър, който им беше казал, че Иракли влиза в графата на задължителните места по Черноморието.

-Не го знам, но се разходете из биваците, все някой ще го знае. я

На момчетата още не им се ставаше, а слънцето удряше право в главите. Биваците останаха за по-късно.

Казвахме си наздраве, когато на паркинга пред бунгалата шумно се изсипаха пет големи джипа. От тях изскочи група туристи, която шофьорите събраха в кръг. Говориха им около пет минути, завършвайки с едно по-високо:

-Плажът е ваш.

След тази реплика, единствената, която успяхме да чуем, туристите шумно се запътиха към плажа. В онези дни рядко можеше да видиш голяма група от туристи на Иракли – това си беше жива атракция.

Двама от шофьорите седнаха близо до нас и от тях успяхме да дочуем, че туристите са от Слънчев бряг и са ги докарали на сафари на Иракли. Сафари на дивия плаж при дивите глигани, които понякога грухтят сутрин около палатката ти, търсейки остатъци от храна и при откачените млади хора, между които има доста нудисти.

-Какво ще кажеш за това, моя малка туземке? – подметнах на Ася весело.

Когато бях в настроение водех с нея шеговити разговори, или по-скоро се опитвах. Това понякога я изнервяше.

-Какво да кажа, дивако? Преселихме се месец при другите диваци, но цивилизацията ни откри.

- Чашата с мастика ми се вижда прекалено цивилизована за теб – казах аз и посегнах към стъклената чашка.

Ася ме изпревари, вдигна чашата и отпи от нея.

-О, мастиката е сред онези черти на цивилизацията, които ми допадат. Може би защото е толкова варварска.

-Толкова са смешни! Видяхте ли ги? – прекъсна ни Фани, момиче от съседния лагер, и седна на масата ни с чаша мента. -Ей сега идвах насам, а те се шляят из плажа със зяпнали усти все едно не са виждали голи хора.

-Може и да не са виждали...

Час по-късно седяхме на същото място, когато туристите се върнаха, накачиха се на джиповете и си тръгнаха.

Малко след тях Алекс и Ели донесоха със себе си една от най-необичайните истории, които някога съм чувал.

След като ние сме се запътили към кръчмата, Ели поплувала малко, а Алекс продължил да се излежава в хамака. По някое време двамата решили да идват към нас, но забелязали, че дървата за огъня почти са свършили и решили първо да отидат да съберат. Влезли в гората и там, под сянката на дърветата, Алекс инстинктивно награбил Ели. Може би му било омръзнало да правят секс в палатката, или действал на автопилот, по силата на желанието. И без това в гората нямало кой да ги види. Нямало какво толкова да събличат – Ели се разкарваше цял ден по прашки, а Алекс – по бермуди. Голи и потни, те се чукали десетина минути, когато Алекс почувствал, че някой ги наблюдава.

Измежду дърветата надничал плешив мъж с рижа коса, мустаци и внушително бирено коремче. Видимо бил на около петдесет години. Не си и правил труда да се крие. Даже напротив! Още малко и щял да дойде да им стисне ръцете, толкова широка била усмивката му. Като отявен непукист, Алекс го погледнал лошо, опитвайки се да му намекне да се разкара и да ги остави на спокойствие, но и дума не можело да става да развали момента и да остави Ели, за да се разправя с воайора. Изглежда нямало и нужда – скоро плешивият мъж се обърнал и си тръгнал.

Пет минути по-късно обаче плешивият отново надникнал измежду дърветата. Този път водел със себе си двама мъже на средна възраст, очевидно негови приятели.

-И какво стана? Изгони ли ги? Не реагира ли по някакъв начин?

-Не стана нужда. Както вече казах, плешивият ни посочи, другите му кимнаха, зазяпаха се за двайсетина секунди и после изчезнаха.

-Туристите са странна порода, всичко за тях, дори интимните човешки взаимоотношения, се превръща в атракция – заключи Ели.

Въпреки че това, което каза Ели, ми се струва вярно и до днес не мога да разбера кое беше атракцията: туристите или ние.

петък, август 21, 2009

Смъртоносна почивка

Един текст, публикуван в Една седмица в София. Това е нередактираната версия.

Ако още си в София и се колебаеш дали да отпрашиш към морето, помисли си добре. Като заклет столичанин си наясно с опасностите, които дебнат невинния гражданин на всеки ъгъл: откачените шофьори, побоищата в Студентски град, футболните агитки и прочие. Наясно ли си обаче какво може да ти се случи на морето? Предлагаме ти няколко смъртоносни сценария.

Удавянето е най-баналният начин да умреш на морето. Спасителите на много места са под всякаква критика и най-вероятно докато ти отчаяно махаш с ръце, те ще се опитват да свалят някоя пищна блондинка по монокини. И все пак ако видиш червен флаг, в никакъв случай не влизай да се къпеш. Бъди особено бдителен на неохраняемите плажове. Пичовете, които се пекат по цял ден може да ти се виждат здравеняци, но нямаш никаква представа колко д

обре плуват и дали биха могли да те извадят, ако течението те завлече нанякъде. Никога няма да забравим как гардовете от дискотека Хелп (вероятно това са викали и жертвите) в Несебър пребиха до смърт шведски турист преди две години. Гардовете твърдят, че просто ако някой им се хвърли, се защитават. Затова в близост до тях не прави резки движения. В никакъв случай не се опитвай да ги докоснеш с ръка, не крещи силно, за да не си помислят нещо погрешно. Всъщност най-добре избягвай всякакъв контакт с тях. Ако в компанията ти има чужденец, подхвърляй високо по някоя българска дума, когато минаваш покрай тях. За гардовете по морето чужденците са това, което е червеният цвят за биковете.

Пиенето рядко убива само по себе си. Тази година обаче осемнайсет годишен немски турист в „Слънчев бряг” се натряскал, гонил се с приятели в коридорите на хотела и преминал през стъклото на една врата. Част от стъклото се забило в гръкляна му и малко по-късно той починал от обилната кръвозагуба. Това, ще кажеш, може да ти се случи навсякъде. Донякъде си прав, но не забравяй, че по принцип в София си умерен с алкохола, но когато се озовеш на морето, ти се отваря глътка и си способен да надхвърлиш себе си.

Подозираш, че ако мируваш на плажа и не мърдаш много-много, ще си в безопасност, но дълбоко се лъжеш. Изведнъж се появяват облаци, разразява се буря и те удря мълния. Обзет си от вълна скептицизъм, но това е само защото досега не си разбрал, че в средата на юли това се случи с една млада жена на „Слънчев бряг”.

Настанил си се в лъскав хотел и отиваш на обяд в хотелския ресторант. За късмет (поне в конкретния случай) не ставаш жертва на хранително отравяне, но решаваш да изпиеш чаша вино. Сервитьорката, фолк мадама от някое близко село, ти предлага червено и бяло вино. Ти поръчваш чаша каберне. Тя гледа недоумяващо и отговаря, че предлагат само червено и бяло вино. Мозъкът ти се пръсва от справедливо възмущение.

Е, всичко това се отнася за големите курорти. Ако се чупиш на някой закътан плаж, няма какво чак толкова да ти се случи, нали? Спокойно, преди няколко седмици едно момче беше застреляно на Иракли. Причината? Опънало си палатката до откачен военен, който настоявал, че мястото си е негово. Военният твърдо негодувал срещу нежелания съсед, толкова твърдо, че го прострелял в гърдите. Затова като отидеш на подобен плаж ставаш параноичен, започваш да се оглеждаш панически: във всеки джоб може да има нож, във всяка палатка – пистолет. За съжаление това не е соц лозунг и оръжията няма да бъдат употребени в борбата срещу империализма, а най-вероятно срещу теб. Животът е несправедлив, смъртта също.

Отбягваш Иракли и се настаняваш на плаж, на който има пет човека на кръст. Пристъпваш внимателно в морето и когато водата стигне до кръста ти, спираш. Тази дълбочина е напълно безобидна. Излягаш се във водата в продължение на пет минути. Междувременно към теб се приближава медуза. Няма как да знаеш, че това е Physalia physalis, чието опарване може да доведе до спиране на сърцето. Днес е твоят ден и се отърваваш със силно опарване. Дали ще имаш този късмет и следващия път? Не, не искаш да стъпваш на никакви плажове.

Запътваш се към Камен бряг, където плаж няма, но има море. Смееш се истерично – успял си да избягаш от скритите капани по морето и след седмица ще се върнеш жив и здрав в София. Вечерта, леко подпийнал, се разхождаш с широка усмивка и без да искаш се запътваш към морето. Последвалото свободно падане от високо и нежния допир със скалите долу най-накрая успява да те довърши. И това ако не е добра новина – никакво море за теб повече!

P.S. След като прочиташ тази статия се отказваш от всякакво море. Два дни по-късно те обзема носталгия, запътваш се към банята, където изсипваш три лъжици сол в един голям леген. Повдигайки легена, за да си направиш плаж на балкона, разсипваш малко вода, подхлъзваш се и си удряш главата в мивката. Лежиш на пода, потънал в черни мисли. Шит, копеле, покрай приказките за морето съвсем забрави, че банята е най-опасното място у дома.