Follow by Email

събота, декември 26, 2009

в коледната вечер
се разпъваме с кръстосани погледи
угасяме свещи с мълчание
навън вали дъжд, топло е
само в стаята вали сняг

сряда, декември 09, 2009

"Вой" най-сетне и на български

книгата е дело на колибри
преводач е владимир левчев
не знам дали той е най-удачният
преводач
поне аз не го намирам
близък до гинзбърг

за щастие книгата ще е двуезична
ще е по-лесно достъпна до българския читател
който вероятно ще я подмине
няма да я забележи
ще пропусне един от бисерите на ренесанса на сан франциско,
прозвучал за пръв път на четенето в шеста галерия
поезия почти не се продава
добрата - още по-малко

книгата ще бъде на пазара след 14 декември

сряда, декември 02, 2009

в едно от ровенията в интернет
откривам постинг на милена фучеджиева
за Уелбек
тя се отвращава
иска да прочете двете му преведени книги
за да приключи с него
не проумява
че може да се пише хубаво за грозни неща
както може да се пише грозно за хубави неща
няма значение
всеки с мнението си


“когато любовта е проста,
когато всичко те вълнува -
във времето навярно съществува
възможността за остров."
Любовта е отсъствие

сряда, ноември 25, 2009

саморазрухата е откровеност

саморазрухата е откровеност
саморазруха е когато признаеш
че образът ти в огледалото
мургавото лице
слабото тяло
гъстата
кестенява
коса
са временни
мургавото лице ще се изсуши
и ще се сбръчка
тялото ще надебелее
част от косата ще опада
ще станеш грозен
адски грозен

единственият начин да преживееш
своя бъдещ облик в огледалото
е да станеш много нещастен

вторник, ноември 10, 2009

Балкански коне с концерт?

Някой ми подхвърля информацията, че Балкански коне ще имат концерт в Sofia Live Club. "Събрали са се за концерт?!", питам. Виждам се как за пръв път посещавам въпросния клуб на това историческо събитие. Ентусиазмът ми се изпарява, когато проверявам в интернет. Ще свирят други Балкански коне, не старите. Идеята е проектът да се възроди, но с други изпълнители.

Не че имам нещо против: "Ники Иванов от ОМ, хърватинът Марко Рамляк (обявен за най-добрия млад цигулар на Обединена Европа), индийският перкусионист Рамеш Шотам (записвал в над 100 диска) и Краси Желязков".

понеделник, октомври 12, 2009

3,14 - Продължение

Минути преди да изляза от вкъщи, забелязвам, че в ЛитКлуб са публикували моята глава от читателския роман "3,14". Надявам се още хора да се включат в това начинание, и не само писатели.

Ето го и линка (отново неработещ и нуждаещ се от копи-пействане):

http://litclub.bg/library/3.14.html

неделя, октомври 11, 2009

3,14

Преди няколко дни в ЛитКлуб Денис Коробко постави началото на опит за роман, който да се пише от различни хора. Ограничението е текстът да бъде около 1000 знака. До момента текстовете обаче, или поне тези след първия, циклят на едно място. Не се опитват по никакъв начин да раздвижат действието, а повтарят това, което Денис Коробко е започнал. Или поне на мен така ми се струва.

Всъщност ето го и романа досега, но трябва да се копи-пейстне, защото поради някаква причина не мога да го сложа като линк.

http://litclub.bg/library/3.14.html

Провокиран от тъпченето на едно място днес, за около десет минути между извършването на различни задачи, реших да се опитам да тласна романа в по-деградантскта посока или изобщо да го тласна накъдето и да е, за да видя дали колегите писатели ще се събудят.

Изпратих моята кратка глава, но не съм сигурен дали Емилиян Николов ще я пусне. Хубавото е, че като имаш блог това няма значение. Затова пускам откъса и тук.

VI.

-Много си зациклил, пич, наистина – укорява ме Данката.

Ако вярвам на някого, то това е Данката. Скъсва се от бачкане като барман и като редактор на книги и всяка минута му е свръхценна. Затова не говори празни приказки.

-Откакто сме се видели, не спираш да разправяш за 3,14 и за някакви цитати, които трябва, забележи това, съвсем произволно да направляват живота ти, поне когато ги разбираш. Бълнувал си за числото Пи пред някакво невинно момиче, което си тръгнало, за да не те слуша!? Сигурен съм, че е било красиво. Всяко момиче е красиво по своя си начин, ама ти даже и не си се опитал да го разбереш това. Окръжността в твоя случай означава, че си зациклил, пич, и това е, щото няма какво да правиш. А на Клара нито това и е телефона, нито ще й звъннеш, щото ако посмееш да й звъннеш, лично ще те пребия. Момичето си има приятел, а нашият тръгнал да й звъни като някакъв тийнейджър! Виж, троскота беше някакъв треволяк. Затова дай да отидем при Наката и да се напушим. И без това е неделя, а навън едно такова слънце свети.

Нямаше как да не се съглася. Двамата станахме от кафето, където се бяхме видяли случайно, и тръгнахме.

понеделник, август 31, 2009

Атракция

Онзи август бяхме на палатки на Иракли. На онова Иракли отпреди десетина години, което още се числеше към ъндърграунд местата и което умря след редицата протести, целящи неговото опазване. На второто вече не ходя, защото се страхувам, че остарявам. На 36 години съм, но е тъжно да възприемаш едно място като онова, което се е изпарило заедно с дните и няма да се върне никога повече. И все пак разказването на една история или по-точно нейното изговаряне, преживяването на случилото се отново и отново не е ли една добра възможност да възкреся отново старите дни?

И тъй като човекът има лошия навик да се хваща за всяка сламка, докато се бори с течението на времето, в мен се заражда надежда. Надежда, че ако думите ми достигнат дори до няколко човека, Иракли ще се превърне за тях в това, което беше за мен преди време. Тогава райският плаж ще съществува отново в едно колективно съзнание и ще стигаме дотам с картата на общите си спомени. Човекът се хваща за всяка сламка, докато се бори с течението на времето, без да прецени дали тя ще издържи тежестта му – това го прави перфектния удавник.

В нашия лагер бяхме аз и Ася и Алекс и Ели. Днес тези двойки са се превърнали в четири единици, но това е без значение. Най-малкото защото тогава бяхме толкова млади, голи и влюбени. Ежедневието ни беше монотонно, но монотонно по онзи стар митологичен начин, когато повторението не доскучава, а задава ритъм на съществуването. Цялата монотонност изчезна в края на един следобед, в началото на който аз и Ася потеглихме към кръчмата, за да обядваме.

Промъкнахме се бавно покрай биваците и народа на плажа, изпращайки махания с ръце и думи към познатите лица: момчетата от Самоков, които пристигнаха преди два дни с микробус директно от гайдарското надсвирване в Гела, софийските муцуни, опечените лица на бургазлиите и варненците – една безкрайна купчина от хора, която се увеличаваше с всеки изминал ден.

В кръчмата поръчахме таратор, мусака, шопска салата и две мастики. На масата ни седнаха двете момчета, току-що пристигнали на стоп от Варна. Бяха пътували за първи път по този начин и, още в еуфория, търсеха някой си Петър, който им беше казал, че Иракли влиза в графата на задължителните места по Черноморието.

-Не го знам, но се разходете из биваците, все някой ще го знае. я

На момчетата още не им се ставаше, а слънцето удряше право в главите. Биваците останаха за по-късно.

Казвахме си наздраве, когато на паркинга пред бунгалата шумно се изсипаха пет големи джипа. От тях изскочи група туристи, която шофьорите събраха в кръг. Говориха им около пет минути, завършвайки с едно по-високо:

-Плажът е ваш.

След тази реплика, единствената, която успяхме да чуем, туристите шумно се запътиха към плажа. В онези дни рядко можеше да видиш голяма група от туристи на Иракли – това си беше жива атракция.

Двама от шофьорите седнаха близо до нас и от тях успяхме да дочуем, че туристите са от Слънчев бряг и са ги докарали на сафари на Иракли. Сафари на дивия плаж при дивите глигани, които понякога грухтят сутрин около палатката ти, търсейки остатъци от храна и при откачените млади хора, между които има доста нудисти.

-Какво ще кажеш за това, моя малка туземке? – подметнах на Ася весело.

Когато бях в настроение водех с нея шеговити разговори, или по-скоро се опитвах. Това понякога я изнервяше.

-Какво да кажа, дивако? Преселихме се месец при другите диваци, но цивилизацията ни откри.

- Чашата с мастика ми се вижда прекалено цивилизована за теб – казах аз и посегнах към стъклената чашка.

Ася ме изпревари, вдигна чашата и отпи от нея.

-О, мастиката е сред онези черти на цивилизацията, които ми допадат. Може би защото е толкова варварска.

-Толкова са смешни! Видяхте ли ги? – прекъсна ни Фани, момиче от съседния лагер, и седна на масата ни с чаша мента. -Ей сега идвах насам, а те се шляят из плажа със зяпнали усти все едно не са виждали голи хора.

-Може и да не са виждали...

Час по-късно седяхме на същото място, когато туристите се върнаха, накачиха се на джиповете и си тръгнаха.

Малко след тях Алекс и Ели донесоха със себе си една от най-необичайните истории, които някога съм чувал.

След като ние сме се запътили към кръчмата, Ели поплувала малко, а Алекс продължил да се излежава в хамака. По някое време двамата решили да идват към нас, но забелязали, че дървата за огъня почти са свършили и решили първо да отидат да съберат. Влезли в гората и там, под сянката на дърветата, Алекс инстинктивно награбил Ели. Може би му било омръзнало да правят секс в палатката, или действал на автопилот, по силата на желанието. И без това в гората нямало кой да ги види. Нямало какво толкова да събличат – Ели се разкарваше цял ден по прашки, а Алекс – по бермуди. Голи и потни, те се чукали десетина минути, когато Алекс почувствал, че някой ги наблюдава.

Измежду дърветата надничал плешив мъж с рижа коса, мустаци и внушително бирено коремче. Видимо бил на около петдесет години. Не си и правил труда да се крие. Даже напротив! Още малко и щял да дойде да им стисне ръцете, толкова широка била усмивката му. Като отявен непукист, Алекс го погледнал лошо, опитвайки се да му намекне да се разкара и да ги остави на спокойствие, но и дума не можело да става да развали момента и да остави Ели, за да се разправя с воайора. Изглежда нямало и нужда – скоро плешивият мъж се обърнал и си тръгнал.

Пет минути по-късно обаче плешивият отново надникнал измежду дърветата. Този път водел със себе си двама мъже на средна възраст, очевидно негови приятели.

-И какво стана? Изгони ли ги? Не реагира ли по някакъв начин?

-Не стана нужда. Както вече казах, плешивият ни посочи, другите му кимнаха, зазяпаха се за двайсетина секунди и после изчезнаха.

-Туристите са странна порода, всичко за тях, дори интимните човешки взаимоотношения, се превръща в атракция – заключи Ели.

Въпреки че това, което каза Ели, ми се струва вярно и до днес не мога да разбера кое беше атракцията: туристите или ние.

петък, август 21, 2009

Смъртоносна почивка

Един текст, публикуван в Една седмица в София. Това е нередактираната версия.

Ако още си в София и се колебаеш дали да отпрашиш към морето, помисли си добре. Като заклет столичанин си наясно с опасностите, които дебнат невинния гражданин на всеки ъгъл: откачените шофьори, побоищата в Студентски град, футболните агитки и прочие. Наясно ли си обаче какво може да ти се случи на морето? Предлагаме ти няколко смъртоносни сценария.

Удавянето е най-баналният начин да умреш на морето. Спасителите на много места са под всякаква критика и най-вероятно докато ти отчаяно махаш с ръце, те ще се опитват да свалят някоя пищна блондинка по монокини. И все пак ако видиш червен флаг, в никакъв случай не влизай да се къпеш. Бъди особено бдителен на неохраняемите плажове. Пичовете, които се пекат по цял ден може да ти се виждат здравеняци, но нямаш никаква представа колко д

обре плуват и дали биха могли да те извадят, ако течението те завлече нанякъде. Никога няма да забравим как гардовете от дискотека Хелп (вероятно това са викали и жертвите) в Несебър пребиха до смърт шведски турист преди две години. Гардовете твърдят, че просто ако някой им се хвърли, се защитават. Затова в близост до тях не прави резки движения. В никакъв случай не се опитвай да ги докоснеш с ръка, не крещи силно, за да не си помислят нещо погрешно. Всъщност най-добре избягвай всякакъв контакт с тях. Ако в компанията ти има чужденец, подхвърляй високо по някоя българска дума, когато минаваш покрай тях. За гардовете по морето чужденците са това, което е червеният цвят за биковете.

Пиенето рядко убива само по себе си. Тази година обаче осемнайсет годишен немски турист в „Слънчев бряг” се натряскал, гонил се с приятели в коридорите на хотела и преминал през стъклото на една врата. Част от стъклото се забило в гръкляна му и малко по-късно той починал от обилната кръвозагуба. Това, ще кажеш, може да ти се случи навсякъде. Донякъде си прав, но не забравяй, че по принцип в София си умерен с алкохола, но когато се озовеш на морето, ти се отваря глътка и си способен да надхвърлиш себе си.

Подозираш, че ако мируваш на плажа и не мърдаш много-много, ще си в безопасност, но дълбоко се лъжеш. Изведнъж се появяват облаци, разразява се буря и те удря мълния. Обзет си от вълна скептицизъм, но това е само защото досега не си разбрал, че в средата на юли това се случи с една млада жена на „Слънчев бряг”.

Настанил си се в лъскав хотел и отиваш на обяд в хотелския ресторант. За късмет (поне в конкретния случай) не ставаш жертва на хранително отравяне, но решаваш да изпиеш чаша вино. Сервитьорката, фолк мадама от някое близко село, ти предлага червено и бяло вино. Ти поръчваш чаша каберне. Тя гледа недоумяващо и отговаря, че предлагат само червено и бяло вино. Мозъкът ти се пръсва от справедливо възмущение.

Е, всичко това се отнася за големите курорти. Ако се чупиш на някой закътан плаж, няма какво чак толкова да ти се случи, нали? Спокойно, преди няколко седмици едно момче беше застреляно на Иракли. Причината? Опънало си палатката до откачен военен, който настоявал, че мястото си е негово. Военният твърдо негодувал срещу нежелания съсед, толкова твърдо, че го прострелял в гърдите. Затова като отидеш на подобен плаж ставаш параноичен, започваш да се оглеждаш панически: във всеки джоб може да има нож, във всяка палатка – пистолет. За съжаление това не е соц лозунг и оръжията няма да бъдат употребени в борбата срещу империализма, а най-вероятно срещу теб. Животът е несправедлив, смъртта също.

Отбягваш Иракли и се настаняваш на плаж, на който има пет човека на кръст. Пристъпваш внимателно в морето и когато водата стигне до кръста ти, спираш. Тази дълбочина е напълно безобидна. Излягаш се във водата в продължение на пет минути. Междувременно към теб се приближава медуза. Няма как да знаеш, че това е Physalia physalis, чието опарване може да доведе до спиране на сърцето. Днес е твоят ден и се отърваваш със силно опарване. Дали ще имаш този късмет и следващия път? Не, не искаш да стъпваш на никакви плажове.

Запътваш се към Камен бряг, където плаж няма, но има море. Смееш се истерично – успял си да избягаш от скритите капани по морето и след седмица ще се върнеш жив и здрав в София. Вечерта, леко подпийнал, се разхождаш с широка усмивка и без да искаш се запътваш към морето. Последвалото свободно падане от високо и нежния допир със скалите долу най-накрая успява да те довърши. И това ако не е добра новина – никакво море за теб повече!

P.S. След като прочиташ тази статия се отказваш от всякакво море. Два дни по-късно те обзема носталгия, запътваш се към банята, където изсипваш три лъжици сол в един голям леген. Повдигайки легена, за да си направиш плаж на балкона, разсипваш малко вода, подхлъзваш се и си удряш главата в мивката. Лежиш на пода, потънал в черни мисли. Шит, копеле, покрай приказките за морето съвсем забрави, че банята е най-опасното място у дома.

петък, юли 03, 2009

Смъртта на копирайтъра

Изглежда някой се беше заблудил, защото Косьо не беше направил лошо на никого, поне доколкото самият той знаеше. Изглежда няма как по разумен начин да обясним побоя, довел до неговата смърт на двайсет и девети юли, 200... година. Тази смърт щеше да бъде наречена от пресата зверска, абсурдна и безсмислена. Щеше да се превърне в един от символите на нашето време. Други щяха да заклатят глави и да допълнят, че вече не се чувстват в безопасност, не и след онова убийство, извършено посред бял ден на Попа. Но нека оставим хората да говорят, те и без това през повечето време друго не правят, и да видим какво се случи в действителност.

Косьо, слаб и висок, облечен в къси панталонки и хавайска риза, подрани за срещата на Попа с негов съученик, с когото не се бяха виждали от месеци, и чакаше вече двайсетина минути. От време на време той поглеждаше часовника на ръката си само за да установи, че времето се точи адски бавно. За двайсет и петте си години той се радваше на добра реализация като копирайтър. Работеше в тази сфера от две години и докато чакаше, нахвърляше идеи за новия проект, който му бяха възложили – козметика за мъже, хлъзгава работа. Конкретно, ставаше дума за крем за лице, така не бива да ни учудва, че Косьо беше вглъбен донемай си къде. Мъжете и козметиката са части от един пъзел, който се сглобява доста трудно.

Косьо беше вглъбен, а на пейката зад него група от тийнейджъри вдигаше врява. Две малки деца се пръскаха с вода от вечно преливащата чешма под погледите на майките си. Мнозина също като Косьо чакаха някой си. Един незабележим следобед, бихме казали, ако не се беше случило следното.

-Ти ли бе? – изкрещя един висок здравеняк, може би около метър и деветдесет, в дънки Diesel и бяла, прилепнала блуза, която караше мускулите му да се открояват и директно се нахвърли върху Косьо заедно с приятеля си – набит темерут с черна тениска и дънки Левис.

Най-чудно за Косьо беше, че го нападнаха посред бял ден, и то на оживено място като Попа. Попа, както винаги, гъмжеше от хора. Трамваите стоварваха нови попълнения през пет-десет минути, а по Булевард Левски и Патриарх Евтимий се точеше задръстване, което насищаше атмосферата с бибипкания и псувни.

Двамата усърдно започнаха да обработват Косьо с ритници, след като той не успя да издържи на едно от първите по-здрави крушета на здравеняците и се простря на земята. Сред юмруците и ритниците Косьо се опита да каже, че това е грешка, но те изхилиха и продължиха със занятието си. Минувачите гледаха сцената с нескрит интерес.

-Нищо не съм направил? Защо ме биете? – стенеше Косьо от земята.

-Така ще кажеш! – ядосано рече високия здравеняк, плю на земята и изрита Косьо в кокалчето на крака.

Косьо изкрещя от болка.

Личеше си, че на двамата не им е за първи път. Откакто лежеше на земята, ритниците им се сипеха точно в корема и в главата, като при това внимателно преценяваха движенията на тялото му.

-Помощ! – изкрещя Косьо с надеждата, че някой минувач ще му се притече на помощ. –Помощ!

-Хайде само да не викаме – рече ниския темерут и изрита ожесточено Косьо в устата. От нея рукна кръв.

Всъщност кръвта течеше отвсякъде – от носа, от главата и от устата на Косьо. Дрехите му бяха пропити с кръв, целите червени и раздрани, въпреки че бяха минали едва пет минути от началото на побоя.

Един мъж на средна възраст, който зяпаше сцената от самото й начало, се престраши и приближи.

-Защо го биете? – поинтересува се той.

-Дължи ни пари! – отсече високия здравеняк.

-Лъжат! – опита се да се защити Косьо.

-Че иначе за какво ще го бием?! – зачуди се високия здравеняк.

-Именно? Защо?! – рече Косьо.

В разговора се включи ниският темерут.

-Виж, за теб може 1000 лева да не са пари, но за нас са. Всичко щеше да е наред, ако не се криеше и ни беше казал кога ще ни ги върнеш.

-Не знам за какви пари говориш – изстена Косьо.

-Личи си, че лъже – рече мъжът.

– Само така! Давайте, момчета! Колкото пъти са ми дължали пари и все бавят връщането с месеци. Може би боят ще оправи нещата.

-Да се хванем ли на бас? – усмихна се ниският темерут, наведе се и вдигна Косьо и го хвърли на земята отново.

Главата на Косьо се удари в плочките.

-Аз не лъжа, те лъжат. Не ги слушайте, викнете полиция – опита се да се защити той с истеричен от въздействието на андреналина глас.

-Полицията няма да им върне парите, момче – каза мъжът и се отдръпна настрана.

От този момент който и минувач да проявеше интерес към боя, мъжът на средна възраст го информираше, че Косьо дължи пари на един от двамата и го уверяваше, че те, естествено, са прави. Но повечето минувачите въобще не питаха, просто гледаха побоят с интерес.

Една стара жена, която продаваше на щанд за книги наблизо, дойде, за да се оплаче, че вдигат прекалено голям шум.

-Няма как иначе – повдигна рамене и се усмихна високият здравеняк. – Тези работи стават така.

Жената се примири и се върна на сергията си леко ядосана. Не й стигаше друго, ами трябваше да слуша техните крясъци.

Косьо още се държеше. Цяло чудо, че все още беше съзнание. Вече не чувстваше болка, но малко по малко потъваше в мъглата.

-Какво правите тук? Лични карти за справка.

Двама полицаи се надвесиха над Косьо.

-Дължи ни пари – рекоха двамата, отдъхнаха си малко, защото се бяха изморили да налагат Косьо и подадоха личните си карти.

-Дължи ви пари? А сумата в какъв размер е?

-Значителна, значителна!

Полицаите прегледаха личните карти на двамата и им ги върнаха. Тогава единият полицай побутна Косьо.

-Господине, а вашата лична карта.

Изнемощял от боя, Косьо едва сега забеляза полицаите и заопипва трескаво из джобовете си. Картата я нямаше.

-Сигурно е паднала някъде с портмонето - опита се да обясни той.

– А аз никакви пари не дължа, тези двамата ги видях за първи път, когато ме нападнаха преди малко. Моля ви, направете нещо, нали сте органи на реда?

-Ти кой ще обиждаш, бе? Органи на реда ли каза? – засегна се полицаят. – И кажи ми сега какво да те правя без лична карта?

-Съжалявам, не исках да Ви обидя. А за картата – огледайте се, трябва да е някъде наоколо.

-Ти се огледай – рече троснато полицаят.

– И по-добре не лъжи. Познаваме хората по физиономиите, това ни е част от работата. Имаш съмнителна мутра и сто процента дължиш пари на тези двамата. Затова си опичай акъла, чуваш ли?

След тези думи полицаите се прибраха в патрулката си и отпрашиха в посока НДК. Здравеняците веднага продължиха със заниманието си, а трамваят изтърси още хора, които директно навлязоха като зрители на бойното поле.

Минувачите гледаха с интерес и Косьо почувства, че помощ няма да дойде отникъде. Той забеляза и съученика си, който плахо се криеше зад един от минувачите, следейки как побоят продължава.
-Младене – опита се да извика Косьо. – Младене, обясни им, че никакви пари не им дължа и че е станала някаква ужасна грешка.

-Познаваме ли се? – попита Младен и се ската още повече зад гърба на минувача пред него.

След малко Младен си замина.

-И лъже, че познава разни хора – заклатиха глави минувачите.

В същото време ниският темерут вдигна Косьо като внимаваше да не се изцапа с кръв, а високият здравеняк извади нож.

Косьо изпита небивал ужас.

-Защо... – искаше да попита, но острата пареща болка от ножа в корема пресече въпроса му.

Искаше му се да повърне, но не можеше. Минувачите гледаха с интерес. Високият здравеняк извади ножа, ръгна го още веднъж и после двамата се изпариха, оставяйки Косьо да лежи на плочките пред паметника на Попа. Малко поточе кръв се заспуска по цепнатините между плочките.

-Добре, че дължи пари е ясно. Но не е ли по-добре да е жив, за да може да ги върне – каза един от зяпачите.

Другите се съгласиха и някой извика линейка. Кръвта на Косьо образува локва. Хората, които минаваха оттук, внимаваха да не стъпат в нея, за да не се изцапат. Те заобикаляха локвата набързо, хвърляйки по един поглед на Косьо и продължаваха по пътя си.

Линейката се появи след около половин час, проби път през задръстването и паркира наблизо. Отвътре изхвърча дебела лекарка.

-Какво става тук? Това ли е наръганият? – посочи тя Косьо.

Косьо не я забеляза, той плуваше в мъглата.

Минувачите й обясниха накратко за какво става въпрос. Не пропуснаха да кажат, че Косьо дължи пари и че всичко е било напълно заслужено, както и че полицията вече е минала. Допълниха, че наръганият лъже.

-Ясно – рече лекарката, - обаче имаме проблем. Нямаме санитари и без чужда помощ не можем да го качим в линейката. Хайде някой от вас да ни помогне с пренасянето, после ние го поемаме. Помогналият само ще трябва да даде имената си, за да даде показания, ако наръганият умре.

Щом чуха, че трябва да дават имената си, минувачите отстъпиха панически назад. Косьо отдавна не възприемаше какво се случва около него. Погледът му отнесено кръжеше наоколо, но напълно автоматично. Хем беше в съзнание, хем - не.

-Дори да го пренесем, – зашушука един от минувачите на съседа си. – дори да го закарат в болницата, погледнете го – той вече е пътник. Няма да го приемат, защото рискуват да почине в болницата. Когато трябваше да караме баща ми, много беше зле, но се оправи (да чукам на дърво), чакахме четири часа, докато се престрашат да го приемат. Ако някой умре, разваля статистиката, но не това е най-страшното! На всичко отгоре болницата трябва да носи отговорност за смъртта му. Не, не – този е пътник.

Никой не помогна да качат Косьо в линейката и тя си тръгна.

Все още беше отвратителна жега. Колите се гипсираха в задръстването, трамваите бълваха хора, минувачи пълзяха по тротоарите, а продавачките в магазините дремеха на хладно. Малко след смъртта на Косьо, минувачите загубиха интерес и се разпръснаха.

неделя, юни 21, 2009

Животът ни е поп-фолк

Качваме се на втория етаж на Гьоте Институт, за да посетим новата изложба на Аделина Попнеделева „Градски мотиви”, която е част от Минифестивала за социалистическото минало "Отвъд омразата, отвъд носталгията".” Първоначално впечатление: снимки на графити, свързани по някакъв начин със соц миналото. Нищо особено, но в този момент забелязваме четирите телевизора и решаваме да хвърлим едно око на видеото. Чудесна идея, тъй като видеото Fresh е ядрото на изложбата и представя целия кич и цинизъм на нашето време. Филмчето представлява четиригодишното (проследено чрез четири интервюта в периода 2005-2009) развитие на българин, чиито девиз е „Да се видя в очите на другите.” Видеото е пълно с бисери от сорта на: „Мисля, че ще стана по-хубав с още два ланеца” (смях), „Искам цял живот да се занимавам с далавери” и „Дънките ме кефят, щото на тях пише Diesel”. Да прибавим към това и амбициозни, вероятно вече осъществени, проекти за палто от питон и материализирани мечти за скъпа кола с лесно запомнящ се номер, заради която да могат да те поздравят с „Тигре, тигре” в БИАД. Да, животът ни е поп-фолк, а понякога (защо ли?) София ни се струва най-голямото село. Добре, че е Анелия Попнеделева, за да ни го припомни.

събота, май 30, 2009

IN UTERO

Затвори се в новия си дом по собствено желание. Реши да го начука на целия свят и да изчезне. Да остане насаме в кутийката си. Да проумее, че всеки апартамент може да бъде утроба. Пролетният вятър издуваше полата й като платно на кораб. -Пази се-е-е! Чудно как успя да чуе вика при положение, че от слушалките на плейъра й стенеше Бьорк. Въпреки това Йоана се сепна и замръзна на място. Точно навреме, пред краката й се строполиха въже и найлонова торба с покупки, в която се пръснаха кутия с прясно мляко и пакет овесени ядки. Бялата течност плъзна по плочките на тротоара и замалко да изцапа ниските й червени, фейски обувки, но тя предпазливо и бързо отстъпи назад. От балкона на втория етаж се подаде чорлавата чернокоса глава на момче към края на двайсетте, кафяви очи, набола брада и бяла тениска с щампа – ръка с сключени палец и показалец и с дебела точка в пространството между тях, образувайки така формата на око. Другите пръсти са разперени, а отдолу се мъдри надписът: Your Eye? -Добре ли си? – надвеси се от балкона той и се усмихна с усилие. -Нищо ми няма, но беше на косъм. -Никога не съм си представял, че торбите с покупките могат да се откачат от куката на въжето. Наистина много съжалявам. Йоана тъкмо щеше да повтори, че всичко е окей и да не е притеснява, поне до момента, в който не нацели някой невинен минувач по главата, но в този момент от магазина изхвърча продавачът с ретро-визия – дънки, дънкова риза, рошави мустаци и дълга, разпиляна коса, започнала сериозно да оплешивява над челото. След краткия спринт продавачът не можеше да си поеме дъх. Момчето отгоре го успокои и му каза, че не се е случило нищо сериозно. -Ех, Антоне, Антоне. А ако беше наранил момичето? Толкова ли е трудно да слезеш и да си напазаруваш, бе, мама му стара? И ти си един... Антон го увери, че иска да си продължат постарому – да закача торбите с продукти на въжето и куката, просто ще внимават повече и не, определено няма да слиза. Продавачът се съгласи, но при условие да внимават повече. Като рече това, той се обърна към момичето, огледа го и щом се увери, че наистина нищо му няма, се шмугна в магазина, измъкна оттам метла и започна да чисти бъркотията. -Хей, ти – извика Йоана нагоре. – Защо не слизаш до магазина? -Такива са правилата. Никакви контакти, никакво излизане. Сега трябва да се прибирам. Чао – отвърна той и се скри някъде. -Колко невъзпитано! – промърмори Йоана. Отдели се от обичайната си среда. Прикрий добре следите си. Забрави за телефоните. Контактувай колкото се може по-малко с външния свят. Това е пътят към себе си. Единственото разрешено удоволствие е интернет, но не прекалявай с него. Йоана не можеше да определи със сигурност дали той се е прибрал вътре или се е притаил под перваза на балкона. Продавачът вече насмиташе разпилелите се овесени ядки от тротоара. Локвичката мляко стоеше непокътната и към нея се приближиха три котки – и трите черни. -Знаех си, че веднага ще дотърчите, хитреци такива – гальовно им говореше той. -Вие усещате тези неща, защото прехраната ви изцяло зависи от случайността. Затова и следвате случайността по петите. Йоана гледаше как котките плахо опитват млякото, но умът й беше зает с друго. -Защо издърпва покупките си с въже през балкона, а не слиза до магазина? Какви са тези правила? И защо се скри толкова бързо? Продавачът се разсмя. -Май обичаш да задаваш въпроси. Интересно, каква ли е твоята професия? Хората с творчески професии обичат да задават въпроси, а аз, обратно, съм продавач и отдавна съм свикнал да отговарям, затова ще ти кажа какво знам. Откакто Антон се нанесе тук преди няколко месеца, той не е излизал от апартамента. Седи вътре по цял ден. Твърди, че работи по няколко часа, а през останалата част на деня се занимава със себе си. Не иска да вижда никого отблизо и избягва преките контакти с други хора. Ако го потърсиш на вратата му, ще усетиш неговото присъствие от другата страна, ще знаеш, че е там, но той няма да ти отвори. Ще те остави да чакаш, докато ти омръзне и си тръгнеш. Когато идват инкасатори, за да отчитат тока и водата, той плъзва под вратата бележка, на която пише, че ще отвори след две минути, а те да си свършат работата и да си вървят. След това отключва външната врата, затваря се в една от другите стаи и така инкасаторът безпрепятствено влиза, измерва каквото трябва и си заминава. Освен когато пазарува, което в неговия случай означава, че всеки петък безмълвно пуска въжето с куката, необходимите пари и списък с продукти, а после го изтегля, все така безмълвен, можеш да го видиш при хубаво време. Тогава излиза на балкона, наблюдава минувачите и небето и когато му омръзне, потъва обратно вътре. Често се питам дали не се чувства самотен, но излежда самотата не му пречи, иначе отдавна да е прекратил този необичаен режим. Говори сравнително рядко, но разприказва ли се, понякога няма спиране. На два-три пъти сме откарвали по няколко часа в разговори, аз – отдолу, той - отгоре. Затова и претендирам, че го познавам донякъде, доколкото изобщо можеш да познаваш подобен човек. Йоана слушаше внимателно думите на Стоян и от време на време поглеждаше нагоре към прозорците, зад които Антон вероятно наблюдаваше техния разговор. Продавачът свърши с почистването на улицата и й каза, че трябва да се връща в магазина. -Не мога да стоя тук цял ден, винаги трябва да има човек зад щанда, помни ми думите, винаги, – рече той и допълни, - И не става дума само за магазините! Преди да си тръгне, Йоана го попита къде точно се пада апартамента на Антон, после проследи с поглед как той се провира между щайгите с плодове и зеленчуци и потъва в магазина. -Интересен човек, всъщност интересни хора – каза си тя на глас и се запъти към входа. На балкона все така нямаше признаци на живот. Скрий се дълбоко. Така дълбоко, че сам да не се откриеш. Тогава вероятно ще си спомниш отново, че животът е търсене. Звънецът до масивната дървена врата не работеше и Йоана тропаше с ръка по повърхността й от бял бор, облечен с лак. Никакъв отговор. -Знам, че си вътре, човече. За малко да ме уцелиш с торбите, които изтегляш на въже, защото си се отцепил от света като някакъв отшелник. На някои хора това може да им се струва неразбираемо и прекалено, но на мен – не. Свръх интересен си ми и искам да се запознаем. Може поне ти да си истински! А и вече те видях и наистина няма смисъл да се криеш повече. Можеше да се закълне, че усеща неговото присъствие зад вратата. -Хайде, де. Не е интересно. Не се плаши. Не искам да те изкарвам навън, но те моля да ме пуснеш вътре. Или не ме пускай, нека си говорим през вратата, ако така ще ти е по-спокойно? Нито звук. Поне да чуеше нещо вътре за изтрополи. -Знаеш ли, ядоса ме, защото идвам като приятел. Пределно ясно ми е от какво искаш да избягаш и аз не към част от него. Но съм инат и няма да се предам. Когато останеш сам, ще свикнеш с тишината, която никога не е пълна. Изучавай чуждите стъпки и вдишвания. Всичко, което не е изговорено, е ключ към същността. Йоана седнала на стълбите и зачакала. Стояла така с часове, чела книга, говорила по телефона, мълчала и наблюдавала вратата в опити да отгатне какво ли минава през главата на Антон. Няколко пъти покрай нея минали съседи, които я изгледали подозрително, но тя вече знаела, че няма да се откаже. Постепенно всички дейности и омръзнали и забила поглед във вратата, мислела си, че ако я гледа достатъчно дълго, погледът й ще премине през нея. Гледала във вратата и така неусетно дошла вечерта. Във входа настъпил сумрак. И тогава нещо се случило... От другата страна се чуло тихо потропване и Йоана запалила лампата. Под вратата сея плъзнал лист хартия, на който било написано: Преди половин година отидох при шефа с молба за дълъг отпуск, но той не ми го даде и напуснах. Намерих си работа, която да мога да върша по интернет. Всичките ми приятели и роднини си мислят, че съм занимал поне за година. Не гледам телевизия и единствената ми връзка с външния свят са компютърът и балконът. Те ми стигат. Чувствам се страхотно, не мога да ти опиша хармонията, която намерих. Под тези редове, със същия крив и несиметричен почерк, бил надраскан имейл и Йоана най-сетне можела да си тръгне. Зад вратата царяла все същата дъбока тишина.

четвъртък, май 14, 2009

Светата троица от квартал „Надежда”

Страниците от „Под игото” се гърчат в малкото импровизирано огнище, а тънките клонки не просто не искат да се запалят. Кофти, защото е ебати клинча. Кой да очаква, че в средата на май ще задуха такъв студен вятър? Всъщност по-добре да карам по същество, вместо да зациклям с несъдържателни описания. Трима сме – аз, Митко и Ради. В даскало ни наричат Светата троица, щото винаги се чупим заедно от даскало и отпрашваме към по-атрактивни дестинации – боулинг, компютри, градинки, хек, голям купон ви казвам. С две думи поддържаме имиджа на лоши момчета. Яко, нали? Веднъж Ради се наяжда с някакви хапчета, които съвсем го отпускат и се налага да го мъкнем с Митко. Действието се развива в двора на училище, съучениците гледат тъпо. На всичко отгоре се разминаваме с цифра учители, които любопитстват какво става. -Не е добре, нещо му е лошо – викаме и продължаваме да го влачим. Голям адреналин, краката ни са омекнали. Заформят се драми, предлагат ни пари за такси... Да го закараме в Пирогов! Как ли пък не? На даскалите само Пирогов им е в главите. Онзи път като изпих бутилка червено вино и драйфах в час по математика, даскалката пак се шашна. „Кръв!”, вика. И после отново – хвани си такси до Пирогов. Обаче няма шанс да се замъкна дотам пиян като куче. Да правиш простотии нонстоп може да изглежда лесно, но за тая работа се иска акъл, целенасочена конструктивна мисъл. Всеки следващ път трябва да измисляш нещо ново, щото да се повтаряш е пълна позьорщина. Трябва да става шоу. За това се нуждаеш от конкуренция. Ние обаче сме забити да не ти казвам къде, а когато си заобиколен от загубеняци, се състезаваш със самия себе си – на финиша едновременно печелиш и губиш. Досега Светата троица само беше печелила и естествено, дойде време за поражение. Всичко започна с дневника. Вчера го задигнахме, супер яко. Даскалите се видели в чудо, класната вдигнала кръвно, директорът избеснял, а през това време ние седим в една градинка на пет минути от тях и се чудим да го подпалим ли или да не го подпалим. Накрая се отказваме. И без това не ни пука какво пише вътре. За какво да го палим? За единия спорт ли? Грешка! Когато си започнал да правиш нещо, свърши го докрай. Върнахме го в Учителската, леко неудобна ситуация, наведени глави, пърхане с мигли. Да, ама тия излязоха пълни неблагодарници и викнаха родителските тела. Тъп филм, щото и на тях им е омръзнало да ни изнасят конски в опити да разбият компанията (взаимно сме си влияели зле, да, бе, да). И каква е поуката, мислите? Просто не трябваше да се опитваме да бъдем добри. Много ясно, че няма смисъл, когато злото веднъж е сторено, но кой да помисли навреме за това? И сега виждаме как краят идва, черен екран, сдух, no fun. От днес се говори, че ще ни изключват и мисля, че този път е вярно. Вече се опитаха да разхвърлят Светата троица по различни класове, но удариха на камък, щото продължихме да движим заедно. Все пак не всеки ден можеш да намериш свежи типчета, с които да имаш приказка и общи интереси (пийваме винце, пушим цигарки, понякога джойнт, слушаме музика, експериментираме със себе си и така нататък, все обичайните неща). Ще ни преместят в различни училища. Може би ще продължим да се виждаме, но се съмнявам, че нещата ще са същите, в момента даскалото е това, което ни свързва. Нищо чудно, че при това положение се чупим от даскало като за последно. Сутринта се виждаме пред жълтата, грозна сграда на училището, споглеждаме се помежду си и отпрашваме към Витоша. Идеята е на Митко, браво на него. Точно от това се нуждаем сега, да се издигнем над проблемите, над нашите, над малоумната София и да им се изхилим за последен път отгоре. По пътя купуваме цигари и вино, успяваме от третия опит. Супер много мразя някакви продавачи да се правят на интересни – не сме били пълнолетни. Има ли смисъл от подобни реплики, когато все ще намерим откъде да си купим? После се добираме до Драгалевци и се натоварваме на открития лифт. Не особено умна постъпка, защото, както вече казах, е кучи студ. Когато слизаме от лифта, тракаме със зъби и сме готови да запалим огън на първото удобно място. Първото удобно място е една полянка между дърветата с гледка към Кофия, както обичаме да наричаме нашия роден град, завинаги затънал в боклуци. Изваждам тетрадката си от раницата (А4, 80 страници, широки редове). Ще използваме листата като подпалки. През това време Ради и Митко събират съчки. Когато идват и понечвам да откъсна лист от тетрадката, Ради ме спира и с кикот ми подава „Под игото”. Не доумявам. Вярно, че в момента дъвчем романа в часовете по литература, но ние не сме от най-примерните и не разбирам как книгата изобщо се е озовала тук. Няма значение, не задавам излишни въпроси. Изкарваме си яда върху романа, разкъсваме го бавно с наслада и хвърляме листата в огнището. Подреждаме съчките и възпламеняваме с помощта на запалка (50 стотинки, прозрачна, зелена), но огънят не ще да тръгне. -Ей това е, копеле... Най-любимата книга на българите, а с нея и един огън не можеш да запалиш! Представяш ли си? – боботи Ради. -Пълна скръб – подавам му бутилката и той отпива здраво. -Какво ли ще се случи, когато се върнем долу, а? – подхваща Митко. -Каквото и да се случи, няма да е свързано с нас, а с нашите, с новите учители, с новите съученици. Имам чувството, че нас ни няма в картинката, копеле. Като и без това ни няма, може би някой ден трябва да се чупим генерално – казва Ради. -Съгласен. Ще си намерим хубаво местенце в Кофия или по-добре и от нея да се чупим. Ще отпрашим към някой друг град, примерно Варна - предлагам. -Идва лятото и има вариант да тръгнем на стоп - продължава Ради. -Сестрата на един приятел от блока така пътува – само с раницата и с вдигнат палец. Можем цяло лято да обикаляме по морето. През това време нашите ще се притесняват, ще ни издирват, ще ходят в полицията и може би като се приберем през есента, ще проявят повече разбиране и ще ни оставят в старото даскало. -Какво ни трябва? -Малко пари, спални чували, може и палатка. -В нас има палатка – скача на крака Митко. – Стара, износена четириместна брезентова палатка отпреди трийсет години, но ще свърши работа. -Сигурен ли си, че не тече, копеле? – пита Ради. -Много ясно, всяка лято ходим с нашите на къмпинг. Майка ми бучи, иска нова палатка, но баща ми си харесва старата. Мога да уредя и спални чували. Вече сме изгорили половината книга, а огънят още не се е запалил. Дали това не е знак? -Копелета, какво правим тук!? Дайте да се опитаме, няма време, вече е един - казвам. Набързо пресмятаме, че имаме около четири часа да се приберем по домовете, да си съберем багажите и да се чупим, докато нашите се приберат. Ще се срещнем под часовника на Централна гара и ще се качим на влака. Всеки ще вземе колкото пари може, а после ще му мислим. Втурваме се обратно към лифта и оживено нахвърляме планове за лятото – пясък, море, може и по някоя пичка да забършем. На поляната зад нас остават половин разкъсан брой на „Под игото” и незапалено огнище. Не можем да знаем, че ще се видим отново чак след три години и нещо. Тогава няма да имаме нищо общо, само спомени от времето когато сме били тринайсетгодишни пикльовци в края на седми клас.

сряда, април 01, 2009

Спомен за зимата

Тръгването на зимата е като блусът на Тома Марков - жена ти да избяга с най-добрия ти приятел и той да ти липсва...

четвъртък, февруари 19, 2009

Цената на живота (3-D разказ)

още един стар, но леко преработен разказ 1. Неочаквано завръщане Тази вечер кварталната кръчма не беше нищо особено. Както винаги наздравиците се движеха с превишена скорост. Приказките не бяха кой знае колко сладки, нито прекалено солени. Шумотевицата беше на ниво, но и тя беше безинтересна. Друго би било, ако тя секнеше, но и това не се случваше. Белият часовник зад бара отмерваше бавно и тихо времето – още едно доказателство, че нещо не върви. Спомнях си за вечери, в които докато си кажеш две-три приказки, погледнеш и откриеш, че е превалило полунощ или докато се усетиш, надзърнеш навън и видиш, че вече е светло, а хората станали и се размърдали по работа. Във вечери като тази не можеш да направиш нищо друго, освен бързо и систематично да се алкохолизираш и междувременно да се опитваш някак да поддържаш разговора, който, също като спрялото в белия часовник време, хич не върви. Единственият, който е на кеф от цялата работа е Начо – кръчмарят, отбелязващ със задоволство, както пишат във вестниците, ръст на продажбите. На масата бяхме двама – аз и Митко Бомбата, голям здравеняк, който от малък работил по стоежи. Главата му беше едра и ръбата, а когато се усмихнеше се виждаха двата липсващи предни зъби. Преди години кофа, пълна с цимент, го ударила на обекта и той се простил с тях. Той всеки път говореше за обекти, как на обекта това, на обекта онова, на човек му се приискваше до края на неговия живот да му бъде забранен достъпа до всякакви обекти, само за да види дали мозъкът му може да роди и други теми. Нищо чудно този въображаем експеримент да се провалеше съвсем като Бомбата започнеше да разказва за всички обекти, които са му минали през ръцете от самото начало на неговия обектен живот. Това не би учудило никого. -Какво правите, бе момчета? Въпросът ни завари неподготвени, извърнахме се рязко и какво да видим? -Не мога да повярвам. Ей... Че ти се върна, бе. Мислехме, че си се затрил, индиец с индиец. Пред отворената врата се беше изправила обилно загоряла от слънцето, мършава и облечена в размъкнати, чуждестранни дрехи фигура или с други думи Петко Вятъра. След близо три месеца той се беше върнал, нещо, в което някои се съмняваха. Виждате ли, Петко беше спечелил прякора си, защото не можеше да се задържи на едно място. Когато си беше у дома това се изразяваше в непрекъснати пътувания и в невъзможността да се задържи на постоянна работа. Той си падаше и авантюрист, беше ходил няколко пъти в Турция, Гърция и Сърбия, но не си мислете, че там го беше завлякло нещо смислено, някакъв ангажимент, някаква работа. Не, той пътуваше за едното пътуване, казваше, че му харесва, че го правело да се чувства по-щастлив. Така усещал живота си по-смислен. Ей това съвсем не можех да го разбера. Какво означава да чувстваш живота си смислен? Животът, с изключение на детските години, си е чиста проба бъхтене. Когато пораснеш, това бъхтане те удря право в главата, после малко по малко свикваш с него. Така де, нали нямаш избор? С хода на годините бъхтенето се промъква в теб, отначало е една клетка в механизма на твоето тяло, но клетката започва да расте като тумор, който постепенно обхваща цялата ти обвивка, сковава я и не я напуска до смъртта. Да, дори когато се пенсионираш, бъхтенето продължава да бъде неразделна част от теб. Ти се опитваш да компенсираш по някакъв начин бедата, която се е стоварила върху съществуванието ти. Съкращават те, защото си прекалено стар. Отговаряш на предизвикателството, намираш си нова работа, но не се заседяваш задълго и отново те уволняват. Усещаш как всичко отива на майната си. Цял живот си бъхтил като луд, а сега искат да ти отнемат и това. Имаш две възможности. Започваш да се заседяваш пред телевизора, да гледаш глупави сериали, да дементираш, да се разлагаш или се връщаш на село, където посвещаваш останалите си дни на земеделска работа, защото това бъхтене никой не може да ти го отнеме. При все това в бъхтенето няма никакъв смисъл и съвсем определено не те кара да се чувстваш по-щастлив, то е просто навик, с който си свикнал. Но такъв си беше Петко Вятъра, ексцентрик. Пушеше и лула, чакай малко, кой пуши лула днес? И за какво ти е? Какво сладко намираш в силния тютюн, който те заковава здраво на земята? Така де, не се набивай на очи, купи си пакет цигари, пък после си пуши колкото щеш и си гледай кефа. Но едно нещо не можеш да отречеш за Петко Вятъра – в негово присъствие никога не скучаеш. И сега кръчмата потвърди това правило като излезе от дрямката си, живна и го прониза с вниманието си. Петко Вятъра се беше завърнал. Преди три месеца удари петица от тотото. Случи се така, че около десетина човека я улучиха и взе някаква пара. Не че нямаше в какво да вложи парите – външната мазилка на къщата му отдавна се лющеше, цялата фасада изглеждаше като изядена, на бели петна. Оградата му на места отсъстваше, а когато някой повдигнеше въпроса, Вятъра неизменно отговаряше, че няма пари да я оправи, че чака да се замогне. -Остави я ти тази ограда – казваше. – Не ми е до огради сега. Как ще кажеш, че не ти е огради сега, бе? Кой нормален човек би казал това? Че нали в двора ти постоянно нахлуват съседските кучета? Само за миналата година ти изчезнаха пет кокошки и две патици, а ти: „Не ми е до огради сега.” Вътрешността на къщата му също донемай къде плачеше за ремонт, но това беше Вятъра. Какви ти ремонти, братче, пътува му се на човека. То не бяха и едни разговори... Цялото село се изреди да го увещава да постъпи разумно, така де, наш човек е, нормално е да си загрижен за него, да се опиташ да му влееш малко акъл като го гледаш как ще профука парите за едното пътешествие. -Не - упорства – ако ми остане нещо, то ще е за къщата и оградата, но от пътуването няма да се откажа. Видя се, че не можем да го огънем и се успокоихме. Примирихме се, че ще изхарчи парите по възможно най-неразумния начин. И тогава дойде новия удар. -Къде – питам го – ще пътуваш. В Америката, Ню Йорк, Чикаго? Да видиш небостъргачите, дето им викали скай скрапъри, или с други думи, както ми каза преди години, небесен скрап. Да им се чудиш и на американците какви глупави думи измислят, ама на – и те са хора и на тях им се размътва мозъка. Или на Запад – Айфеловата кула, онзи, високият часовник в Лондон и всичките му други там забележителности? -Какъв ти Запад? – дръпва от лулата и бавно изпуска пушека на талази. – Не го ща аз Запада. Искам да видя Изтока. Изтока, та изтока. Да, дори в пътешествията Вятъра си оставаше ексцентрик. -И къде на изток? -Индия – разправя той, а на мене свят ми се завива. -Как? Индия, ли? – не мога да го проумея този човек. – Остави я ти тая Индия, бе човек. Японците и китайците са къде-къде по-напред. Виж, там наистина можеш да видиш нещо, забрави ги тези индийци. Не са стока. Веднъж ми казаха, че яли с ръце. Че кой нормален човек яде манджата си, салата примерно, с ръце, бе? Не, не индийците не струват, казвам ти. Но в крайна сметка ти си решаваш, де. Няма да споря повече Вятъра си беше инат, напук на всички отпътува в Индия, та не се мярна повече от три месеца. Всички продължаваха да мълчат и да го наблюдават. Престраших се, а то и не толкова се престраших, ами нещо ме човърка отвътре, питам: -Е, какво, хареса ли ти тая твоя Индия? Усмивката на Вятъра лъсна като бели гащи. Той развя памучните дрехи, в които беше облечен, приближи се до мене и седна на масата. -Различно е – вика – има да ви разправям. Така и заразправя. И разправяше не само през тази вечер, ами следващите вечери продължи да разправя. След седмица и нещо се секна, но и после, когато се напиеше и му се развържеше езика, все намираше някоя нова история. И въпреки всички истории за необятни планини, свещени реки, разни ми ти храмове и набожен народ, в главата ми се е запечатила най-добре ето тази история, която се случила в 2. Индия, щата Ориса, Джаганат Пури - Жегата беше непоносима и лепкава като мед – разказваше Вятъра. – Бях пътувал няколко часа в претъпкан автобус. Когато се бях качил на него, останах втрещен – намирах се в дядовата ръкавичка. Всички места бяха заети. Отвсякъде ме изгледаха с нескрито любопитство, бях единственият бял в автобуса. Кожата ми беше помургавяла, но все още не можеше да се сравнява с тази на местните. Едвам намерих място на пода, където проснах раницата и седнах върху нея. Нещо отвътре изпука, но в онзи момент то нямаше значение. По-късно открих, че са били очилата за четене, а аз не четях книги, не ми оставаше време. Даже не записвах впечатления в тетрадката, която бях взел със себе си за тази цел. Тя така си и остана, празна, измачкана самотница, вечно чакаща срещата с химикалката, която никога няма да дойде. Пристигнах в Джаганат Пури късно вечерта. Веднага се запътих към хотела, където бях резервирал стая преди дни. Хванах си такси. С шофьора се разбрахме трудно, защото не говореше английски, но накрая той подкара таратайката в правилната посока. Ако си мислите, че вие карате таратайки, трябва да видите онова такси, то трябва да е първообразът на таратайката, на вечната таратайка, таратайката на Платон. Шофьорът караше трескаво, често навлизаше в насрещното платно, избягвайки на косъм колите, които идваха срещу нас. При това дори веднъж не натисна клаксона. Вече имах опит с други индийски таксита, така че я давах по-спокойно, без да се напрягам излишно. Въпреки това на моменти изтръпвах и сграбчвах прокъсаната кожена седалка под мен. Дали тя не беше свидетелство, че и други клиенти са постъпвали по същия начин. Преди няколко дни, в един друг град, за който ще ви разправям някой друг път, пак в едно такси, бях попитал шофьора защо кара като самоубиец. -Умираш в един живот и се раждаш в друг – отвърна той и изпревари бавно движещата се пред нас бричка по такъв начин, че ми се изправиха косите, без да му мигне окото. И този път останах жив. Хотелът беше пълна скръб. Чаршафите някога, много отдавна, са били бели, но сега те бяха просто мръсни, посипани с черните телца на десетки комари и ситни мушици. Имах желание да се изкъпя, да отмия медената пот от себе си, но душът не работеше. Примирих се с положението и се опитах да проспя часовете, оставащи до сутринта, но почти не успях да мигна сред всичкия задух. Сутринта дълго се разхождах из малките улички, преди да харесам ресторантче, където да закуся. Поне храната беше добра, нямаше спор в това. Хигиената обаче не беше на високо равнище, даже никаква я нямаше, но и това беше едно от нещата, с които се бях примирил. В Индия първото нещо, на което се научаваш, е примирението. От тази гледна точка може би разбирам защо индийците са толкова религиозни хора. Въпреки, че няма с какво да се примиряват, те, така да се каже, се раждат направо в примирението и са неразделна част от него. Малките улички бяха прашни, а покрай тях всевъзможни нечистотии плуваха в каналите, разнасяйки из тежкия и без това от задуха въздух непоносима воня, която направо те захапва за носа и не спира и за миг да излива дъха си в него. Улиците не бяха оживени, както тези в останалите индийски градове. Разхождах се няколко часа, отминах красив храм, за които разбрах, че се казва Джаганат, по името на един от техните безброй богове, където имаше голяма група от хора, която мълчеше, все едно чакаше нещо. Тогава до ушите ми достигна далечината шумотевица. Ето, казах си, имало живот в този град. Побързах да се приближа към шумотевицата. Картината, която се разкри пред очите ми беше, с две думи, необичайна. Точеше се дълго шествие от опиянени от мантри поклонници и обикновени хорица – всички изпаднали в религиозен екстаз. Индийците си падат по такива неща. Дай им само да пеят повтарящи се песни, които уж имат начало и край, но после излиза, че краят и началото се сливат, че те не са важни, че не песента има значение, а самото пеене. Първото, което се забелязваше като погледнеш към шествието, беше огромна кола, дървена, с гигантски колела. И какво си мислете, че правеха индийците? Дърпаха я, бяха се впрегнали като волове, стотици хора, теглещи дългите въжета. Мнозина напираха само да се докоснат до колесницата, след което, изглежда щастливи, се отдръпваха и продължаваха да се движат отстрани на шествието с блажени усмивки на лицата си. Върху колесницата се беше разположила кукла в ярки цветове. Воден от любопитство и от липсата на желание да продължа със скитането по пустите улици се включих се към шествието. Първо бях в периферията, където имаше съвсем малко хора, но половин час по-късно, не знам как, тълпата, обграждаща колесницата, ме всмука навътре и започна да ме подмята насам-натам. Опитах да се съпротивлявам и да се измъкна, но бързо се отказах. Нямах сили да се боря срещу цяла тълпа, оставих ги да ме подхвърлят накъдето си искат. Избутваха ме все по-напред и по-напред. Приближавах се към колата, която от близо изглеждаше все по-внушителна и огромна. Вече чувах грохота от допира на колелата в земята и виковете на онези, които теглеха колата. Изведнъж се озовах на първата редица и се уплаших. Тълпата отзад ме буташе, все едно се опитваше да ме запокити под колелата, които застрашително се приближаваха, защото се бях озовал точно пред колата. Не се давах, блъсках се с всичка сила назад, мятах се, устоявах на напъните на навалицата, когато едно тяло се стрелна напред и падна право пред едно от колелата. Кой знае как го бяха бутнали, горкият човечец, защото така и остана да лежи на земята. И какво мислите направиха, за да помогнат на своя, чиито живот беше увиснал на сламка, нищо, ето какво. На това се казва отношение. Да кажеш, че не са го видяли, видяха го. Обърнах се за миг и забелязах как следят падналия с очи, а хич и не помислят да се втурнат да го спасяват. Че то има ли нещо по-ценно на този свят от човешкия живот, мислех си, а те седят така и го наблюдават безучастно. Хвана ме страх. Не можех да оставя горкия човечец да умре, както неговите го бяха оставили. Втурнах се. Колелата бумтяха съвсем наблизо, човекът продължаваше да лежи безжизнено. Рискувах живота си, да се бях подхлъзнал или спънал за момент, щях да бъда смачкан заедно с него. Вдигнах го на две ръце и успях да го извлеча настрани, а колелата изгърмяха покрай нас и се отдалечиха. Човекът все така продължаваше да лежи като труп. Допрях ръка до рамото му и го разтърсих. -Брат – казвам – твоите щяха да те оставят да загинеш. Бива ли така? Онзи се размърда бавно, сякаш се събуждаше от сън и като опули ония ми ти очи. Огледа се бавно, навярно невярващ, че е останал жив и като започна да врещи нещо на индийски. Опитах се да го успокоя, безуспешно. Продължаваше да ми се кара. Вместо да ми стисне ръката, да ми благодари, че му спасих живота, той се кара, чуден човек. След две-три минути изглежда ми се накара достатъчно и се затича, опитвайки се да догони шествието. Такива са те индийците. Не знаят какво е то, цената на живота. 3. Събуждам се в малката стая, ароматизирана от благоухания и се усмихвам на тавана. За пет минути затварям очите си, но не за да заспя отново, а за да се отпусна без мисли в бездействие, което спокойно може да бъде наречено малка сутрешна медитация. Когато ги отварям отново, се чувствам лек като пухче от топола в началото на лятото и, безтегловен, скачам на крака. Отправям се към другата стая, където е олтарът. Сядам на колене на земята, извиквам Кришна със звън и му предлагам благоухания. Щом сготвя, ще му предложа и храна, която ще стане свещена от допира му. Когато съм готов със закуската ще изчистя. От година и половина, или половин година след като станах кришнар, живея тук, в храма и чистя всяка сутрин, защото ашрамът трябва да бъде в изрядно състояние, да отговаря на безупречността на бхактите. Днес ще отделя повече време от обикновено за чистене, ще се опитам да лъсна всяко ъгълче на голямата стая, явяваща се основно помещение, защото вемерта тук ще дойдат много хора. Но ще трябва да побързам. И аз трябва да излизам. И аз трябва да се присъединя към другите, за да по-късно заедно се върнем насам. Преди това ще празнуваме. Днес не е ден като другите. Днес е специален ден. Днес е денят, в който е един от най-свещените индийски празници, Ратха Ятра. Денят, в който шестваме по улиците, раздавайки плодове и сладки на минувачите, опитвайки се да споделим с тях своето щастие. Обикновено след шествието разполагаме с неголяма сцена, този път ще е на НДК, където се пеят мантри и се държат лекции. Някой ден ще присъствам на празненствата в Индия. Ратха Ятра е посветен на бог Джаганат и се чества в града Джаганат Пури от най-дълбока древност. Гледал съм видеозаписи от шествието, възхищавал съм се на огромната колесница. В сравнение с нея нашата е като дребно джудже, но това е нашето джудже и ние си го обичаме. Така ми се ще да видя индийците, тяхната вяра е толкова истинска, толкова неподправена. На Ратха Ятра, на шестването на бог Джаганат, някои хора се хвърлят под колесницата и там намират смъртта си. Смята се, че тази смърт е свещена.

неделя, февруари 08, 2009

В началото бе разказът

В дните около премиерата на „Странният случай с Бенджамин Бътън” почти всеки може да ти каже, че филмът с 13 номинации за Оскар е базиран на разказ на Скот Фицджералд. Нека обаче си припомним и другите филми от тази категория. Не е тайна, че литературата и киното често си сътрудничат. Най-честата практика е екранизирането на романи. Докато при екранизирането на роман във филм неизбежно се получава съперничество между първообраза и крайния резултат, при филмирането на разказите нещата стоят другояче, защото кратката история трябва да бъде доразвита от сценаристите. Историята показва, че в този процес могат да възникнат и... нови романи. Годината е 1968-ма и на голям екран излиза една от най-известните научни фантастики: 2001: Космическа Одисея на Стенли Кубрик. Мнозина свързват филма с едноименната книга на Артър Кларк. И те наистина са свързани! Истината обаче е, че без филма книгата не би съществувала. Воден от желанието си да снима фантастика, Кубрик се свързва с младият, но вече известен писател Артър Кларк през 1964-та с предложението да напише сценарии. Кларк решава да използва за начало на филма разказа си „Стражът”. В него космическа експедиция до Луната открива странен предмет, наречен Монолитът, който внезапно излъчва сигнал към звездите. Режисьорът и писателят работят заедно върху сценария, който завършват през 1965-а. В процеса на писането става ясно, че филмът ще бъде последван от роман. Двамата взимат решение във финалните надписи на филма да пише Кубрик и Кларк, а под заглавието на романа – Кларк и Кубрик. Впоследствие само първото става факт. По-късно Кларк признава, че в интерес на истината романът би трябвало да е на Кларк и Кубрик. Но вероятно Кубрик е останал щастлив от стечението на обстоятелствата, тъй като романът не му допада. Според него книгата разкрива прекалено от сюжета на филма, казва прекалено много неща, които самият той е предпочитал да останат неизказани. С името на Кубрик е свързан и Изкуствен интелект, въпреки че проектът на Кубрик е преодстъпен на Стивън Спилбърг. В началото на фантастиката се мъдри разказ от едва седем страници на Брайън Олдис за майка, чието момче е болно и тя иска да има момче-робот, а то се опитва да я накара да го обикне като истинско дете. Кубрик купува историята, виждайки в нея възможност за съвременна научнофантастична приказка. Сценарият минава през ръцете на оригиналния автор Брайът Олдис, който е уволнен в края на 80-те поради творчески различия. След него Боб Шоу поема задачата едва за 6 седмици, но се отказва, защото не издържа на ритъма на Кубрик. Така задачата е възложена на писателя Йън Уотсън. Той издържа цели девет месеца. Кубрик му описва проекта като „авантюристична роботна версия на Пинокио”. Двамата се хващат сериозно и разработват няколко варианта за развитието на историята. Кубрик обаче не е съвсем доволен от действието, в което „момченцето и мечето се мотаеха насам-натам и детето повтаряше: “Искам да бъда истиско момче!”” и твърди, че се нуждаят от персонаж, който да им помогне. Така се ражда образът на сексробота Джо. Когато чува за идеята, Кубрик не е убеден, че това е решението, но накрая, прочитайки готовите сцени, въздъхва: „Окей, загубихме детския пазар, но какво от това, по дяволите?!” Крайният резултат от тези 9 месеца са кратък роман от 100 страници, който съдържа цялата история. До смъртта си Кубрик така и не успява да се захване с филма, а след смъртта му проектът е прехвърлен на Спилбърг, който сам написва сценария по 100-те страници на Уотсън. Така стигаме до Специален доклад на Спилбълг, който е по разказ на фантаста Филип К. Дик със същото име. В продължение на 6 години във Вашингтон, Колумбия не са извършвани убийства, благодарение на технология, чрез която убийствата се предсказват, а убийците биват залавяни преди извършването на престъплението. Всичко изглежда перфектно, докато шефът на отдела за предотвратяване на престъпления е обвинен в убийство, което ще извърши след 36 часа. Всъщност Филип К. Дик може би е шампионът по филмирани разкази. Първоначално този разказ бил подготвен за продължение на друга адаптация по Филип К. Дик – Зов за завръщане с Арнолд Шварценегер. В този вариант действието се развивало на Марс, а главният герой бил персонажа на Шварценегер. Този проект не видял бял свят и по-късно от сценария били премахнати елементите от Зов за завръщане. В крайна сметка и този вариант отпаднал и през 1997-ма сценарият по разказа бил написан отново, а през 1998- ма към проекта се присъединили Спилбърг и Том Круз. Разкази на Филип К. Дък стоят и зад филмите Писъци (по разказът Втората разновидност) и излезлият през 2007-ма Следващ (Next), който е базиран по-слабо върху разказ на Дик. Култовият Мементо на Кристофър Нолан, в който главният герой, Леонард Шелби, страда от загуба на краткотрайната памет и издирва убиеца на жена си, е адаптиран по разказ на не кой да е, а на брата на режисьора – Джонатан Нолан. Идеята за разказа хрумва на писателя по време на курс по обща психология в Университета Джорджтаун. През юни, 1996-а двамата братя пътуват с кола от Чикаго към Лос Анджелис, когато Джонатан споделя идеята за разказ и, че от нея може да излезе добър филм. Кристофър Нолан е ентусизиран и моли брат си да му изпрати ръкописа. Два месеца по-късно на Кристофър Нолан му хрумва да разкаже историята отзад напред и започва да работи по сценария. В същото време Джонатан пише разказа и двамата братя изпращат един на друг ръкописите си. Крайните резултати са различни, както и имената на главните герои. Но това няма значение, защото през 1997-ма приятелката на Кристофър показва сценария на изпълнителния директор на Newmarket Films, който нарича това „може би най-оригиналния сценарии, който някога съм виждал” и скоро осигурява бюджет от 4,5 млн. долара за неговото заснемане. В основата на един от шедьоврите на американското независимо кино от средата на 90-те - Дим на Уейн Уонг – стои разказът на Пол Остър Коледната история на Оги Рен. Сценарият е написан от самият Пол Остър в типично негов стил – историите на различни обикновени хора, един от които е писател, се преплитат до неузнаваемост. Сюжетът на се върти около магазин за цигари, чиито собственик е Оги Рен и съдбите на клиента му – писателят Пол Бенджамин, който е изгубил жена след престрелка и работещият за малко в магазина Томас Коул, млад афроамериканец, открил наскоро баща си. Филмът свършва именно с историята, която Оги Рен споделя с писателя Пол Бенджамин, за да тя се превърне в разказ на Бенджамин за Ню Йорк Таймс. От българска страна тук трябва да бъде сложен един от най-големите ни филми – „Козият рог” на Методи Андонов по едноименния разказ на Николай Хайтов. Авторът твърди, че е научил историята от монах, изгонен от Кукленския манастир, намиращ се на няколко километра от родното му село Яворово. А в Куклен и днес разказват историята за хайдутката Мария, която била изнасилена от турците и след това полудяла. Преди баща й да умре, той се изповядва в манастира и разказва историята с козия рог. Методи Андонов настоявал да се направи филм по разказа и Хайтов написал сценария.

понеделник, януари 19, 2009

Как се става терорист

Това се случило в един от необикновените дни след 11-ти септември, когато светът параноично се оглеждал за терористи. Венци не изпитвал и грам паранойка, когато към пет часа следобед използвал подлеза на Орлов мост до БНТ, за да тренира фрийрън. Тези акробатични и необичайни занимания се набивали в очите на минувачите, които често повдигали пред него въпроса дали е нормален и не се ли пребива. Нищо ново, рутина... Но изведнъж рутината изчезнала. В подлеза се появил чужденец, дребен, слаб, в шарени дрехи, постлал си кашони, седнал по турски и започнал да медитира. Любопитството на Венци се събудило и той се запознал с чужденеца, с който провели дълъг разговор на английски. Той бил в движение от година и нещо, просто не го свъртало на едно място. Разказвал за последното си далечно пътешествие до Китай и Непал, междувременно правил йога. По едно време застанал на главата си, твърдял, че тази стойка е едно от най-добрите упражнения в йогата. После, разправяйки отново за разни пътувания, събрал камъни от парка, подредил ги един върху друг пред кашоните. Някъде тогава разговорът стигнал до Арабските страни. Чужденецът претендирал, че те са напълно окей място и религиозните фанатици там не са повече от другаде. А езикът, интересувал се Венци, как се оправяш с езика. Чужденецът така и не го бил научил, знаел само отделни фрази, а да пише знаел само едно. Той извадил тебешир, надраскал нещо неразбираемо на камъните, поседял още малко и си тръгнал. Какъв човек, си казал Венци, преди и той да отпраши нанякъде, какъв човек! След няколко дни в ръцете му случайно попаднал вестник с шокираща статия, в която се предвиждали терористични атентати в София. Доказателство за това намерили върху пирамида от камъни в подлеза на Орлов мост, на която с бял тебешир пишело Алах е велик.

вторник, януари 06, 2009

Розова любов

Eдин стар разказ, който претърпя известна редакция.

Любо Лудият беше един от колоритните образи в Мало Бучино - издължил се към небето, същински бор, главата му дребна, декорирана с рехави и криви вежди, че и мургав като млечен шоколад. Викаха му Лудия, защото се държеше винаги като дете. Остарял външно, вече хванал за опашката четиресет и третата година, но все пак – дете. Историята му я знаеше всеки от селото. Майка му била танцьорка с безброй ангажименти. Ходела да танцува по разни официални събития. Заченала без да иска. Никой нямаше представа от кого. И така на белия свят се появил Любо Лудият. Още като недоносено бебе, той трябвало да придружава майка си на нейните безкрайни изяви. Скоро жената се видяла в чудо. Любо плачел и късал нервите й. Когато го оставяла сам в някоя малка стая, започвала да сипва вино в биберона. Бузките на детето поруменявали и то се унасяло в дрямка. Но дали заради изпитото в прекалено ранна възраст вино или поради друга физиологическа причина, Любо не станал особено умен, когато порастнал. В него завинаги останало увлечението по алкохола и любовта към майката. Говореше нечленоразделно и когато беше трезвен. Ако човек не си беше общувал с него преди, той не би разчленил думите, бомбардиращи слушателите. Прекалено голяма, за да бъдат уловени от неопитното и несъвършено човешко ухо. Любо Лудият беше от най-бедните хора в селото. Не се изучи в училище, нямаше и постоянна работа. Викаха го за общ работник, даваха му на ръка по някой лев, а заплащането беше придружавано и от винце или ракия. В тези моменти Любо жадно наблюдаваше ръката, която му подаваше чашата (обикновено водна) и я изпиваше на един дъх по навик. Майка му негодуваше срещу тази форма на заплащане, не обичаше пиянството на сина си. Искаше от хората да разреждат с вода ракията, но имаше ли право. Нали тя беше поставила началото на това влечение. Партито беше в горещ августовски ден и Любо Лудият седеше на една от трите дървени маси пред кръчмата в селото. Пиеше бира, докато по асфалтовия, напечен от слънцето път, минаваха коли, пълзящи бавно по нанагорнището, и пешеходци, пристигнали с автобуса от София. Изкачваха се нагоре до заграденото пространсто. Преди няколко дни пристигнаха работници, които построиха сцена и барчета. Докараха и някаква техника. Поляната, на която щеше да се състои музикалното събитие, беше заградена с ленти. Това се случваше за трети път. С всяка година броят на посетителите ставаше по-голям и по-голям. Тази година още от ранните часове си личеше, че ще присъстват поне двойно повече хора отколкото миналата. А какво беше това събитие? На това нито един от селяните не можеше да отговори. Бяха чували силния бийт, но не можеха да го усетят. Отказваха да го възприемат като музика, защото бяха израстнали с различна представа за музиката. Надписът drum and bass на плакатите, написан на чужд и неразбираем за тях език, им се виждаше като йероглиф. Въпреки това неразбиране и недоумяване какво могат да харесват младежите в тази „какафония”, селяните харесваха оживяването на селцето, което настъпваше с фестивала. Пък и те си бяха малко нещо градски селяни, поне повечето от тях. Намираха се твърде близо до София, за да не се поблазнят от мисълта да работят там. Така и правеха. През главата на Любо Лудият никога не беше преминавала подобна мисъл. Той обичаше селото, а и тук преживяваше някак. Пък и замогването на останалите селяни му осигуряваше клиентела. Вършеше главно черната работа, за която другите нямаха време или желание. Любо проследяваше с поглед пъстрата прежда от тела в шарени дрехи, която се тъчеше пред него, отпиваше често, усмихваше се и не спираше да маха с ръка. Ръцете под шарените одежди махаха в отговор. Поздравяваше ги и те му отвръщаха. - Виенагорешеодитехаха – подсмихна се Любо на момче и момиче, които седнаха да изпият по кафе на съседната маса. Те го изгледаха учудено, но след като повтори и потрети изречението, го разбраха и потвърдиха с кимвания. Завърза се разговор. Посмяха се заедно, оставайки почти час, а после продължиха нагоре. Споменаха, че ще дойдат пак да пийнат по нещо. Любо ги изпрати със звучния си смях и с една от неразбираемите си реплики, а те се обърнаха и му се усмихнаха. След няколко часа, когато вече се беше стъмнило, музиката забуча. Любо все така седеше на масата и тъкмо си мислеше да става, когато момчето и момичето се върнаха. Водеха ново момиче със себе си, слабо и почерняло от слънцето. Тримата седнаха при Любчо. Попинтересуваха се как живее и какво прави в селото, на свой ред разказаха за себе си. Бяха студенти. Момчето и момичето се казваха Ангел и Ани. Тяхната приятелка се казваше Красимира. Следваха в Софийския. Любчо така и не ги попита какво точно учат. Някъде вътре в себе си усещаше, че няма да разбере и да му кажат. По някое време Красимира отиде до тоалетната. Другите продължаваха да говорят с Любчо. Не му се беше случвало да го приемат толкова нормално, без предубеждението, че е селският идиот, както правеха селяните. Не поправяха думите му, не го вземаха на подбив. Опияняваше се от изпълнилата го лекота. В този момент той не беше различен и все едно никога не беше бил... Красимира се върна и седна отново на стола до него. Музиката туптеше бясно като забързаното сърце на подгонено от ловци животно. След като бяха останали бая време на масичката, Ангел и Ани решиха да се връщат нагоре. - Хайде. Може да се видим утре, сутринта. Красимира им съобщи, че ще се качи горе след малко. Лицето й се зачерви, а устните и се отвориха в усмивка. Изчака ги да се скрият, стана от стола, приближи се, наведе се и го прегърна. Любчо не реагира, защото нямаше представа как. Беше гледал такива неща само по телевизията. Не познаваше други ласки освен майчините, а и те бяха получени толкова отдавна... По тялото му се опита да премине нервен тик, но допирът на Красимира го накара да замлъкне в зародиш. - Светът е вълшебен. Обичам те. Обичам всичко – разнесе се упоителният глас на момичето. Любчо остана безмълвен и примрял. Красимира хвана с ръцете си рамената му и с леко докосване го накара да приклекне малко. Беше с около една глава по-ниска от него. Устните й погалиха челото му. Любчо чувстваше, че ще се разпадне на молекулите си, ще се остави на летния вятър и никога повече няма да се върне във физическото си тяло. След минута Красимира го пусна и отново повтори колко го обича. Каза, че той е много красиво същество, но никой не се е опитвал преди да види скритата му красота. Накрая се сбогува с поглед и се затича нагоре към музиката, която изведнъж беше станала тиха и нежна. Любчо Лудият се прибра късно в дома си. Легна сам в леглото си. Усмихвайки се на тавана, едвам успя да заспи в три сутринта. Случваше му се за пръв път, обикновено тежката физическа работа го приспиваше рано. На сутринта отиде в кръчмата на кафе. Някои младежи си тръгваха, други се смъкваха до селото, да си купят храна или да хапнат по супа. Отгоре се зададоха и Ангел и Ани. Полузаспали и уморени, се тръшнаха на същата маса до него. Любчо през цялото време чувстваше тежкото биене на сърцето си. Чаканият въпрос излезе неведнъж от устата му преди да бъде разбран. - Красимира ли? Че тя си тръгна – отговори Ангел. Надеждата винаги е голяма и от нея най-много боли, но той нямаше как да знае това. Разказа им с няколко думи какво се е случило. Думите не бяха бързи, а трудно, едва-едва се виеха из устните му. - Виж... Тя... Тя беше взела нещо снощи – заекваше Ани, докато се опитваше да обясни какво се е случило. Любчо недоумяваше. Обичайният му глас се върна и той изстреля своето неверие неколкократно. Ангел и Ани се спогледаха тежко. Ситуацията беше неловка и тъжна. Тогава Ангел бръкна в джоба си, извади портмонето си и дълго ровичка вътре, докато извади малко розово хапче, което показа на Любчо. - Екстъзи. Хапчето на любовта. Това беше взела. Когато го изпиеш, обичаш целия свят. Хапчето някак се озова в ръцете на Любчо. Той го заразглежда с любопитство, но нищо не успя да проумее. Седмици след края на феста той още го разглеждаше. Беше го оставил зад витрината, на старата секция в спалнята си и често се взираше в него умислено. Даже селяните забелязаха промяната му – по-мълчалив, по-замислен беше станал Любчо. А понякога, насред цялата му унесеност, от сърцето му изникваше дълбока, щастлива усмивка и го обхващаше целият. Онази вечер тя му остави част от розовата си любов.