сряда, април 05, 2017

Симфония


Бели пролетни цветчета
заваляват заедно с дъжда.
Човекът джапа локви
с леките обувки, вдишва,
и извиква: Даааааааааа!

петък, март 31, 2017

Малко коте




На Ясен Василев

Шокиран ли? Много ясно, че бях шокиран. )

Колко години си живеем чудесно с Мария. Цяло щастие е, че се намерихме след всички идиоти, с които сме си губили времето. Че и да се запознаем точно в този дъжд на пейката в парка. Тя да си е загубила телефона, аз да й вляза в положението и като по чудо да го намерим. После да се хилим като деца и да джапаме по локвите. На другия ден вече да се държим за ръце. А след година и нещо да си вземем обща квартира.

Е, напоследък съм бая скапан от бачкане. Нова работа, какво да се прави. Добера ли се до леглото, на момента заспивам и това си е. Не обичам да се обяснявам, но нали искаме да си имаме бебе. Напуснах института, нали беше държавна служба, та заплатата беше от малка по-малка, а повишение можеш да получиш на кукуво лято, че и малко след това. Добре, но в големите фирми не се шегуват. Купили са осем часа от времето и гледат да те изстискат, докато си им паднал в ръчичките. Да се чудиш дали си човек или лимон в ръцете на някой барман.

Разбирам Мария, не е като да съм някой тъпак, който да не може да ти влезе в положението. Не е готино мъжът на живота ти да е постоянно изстискан от умора. Но на кой ли му е лесно? Да, наистина заспивам като пън всяка вечер и не можем да се гушкаме като преди, но често се будя през нощта. Красива е като спи, направо страх да те хване. Прокарвам ръка през косата й и натъкмявам одеялото – постоянно се отвива. Сутринта отваря очи, а аз я целувам. Притискам се в нея, но тя още не се е събудила и се обръща на другата страна. Все по-рядко го правим, но съм сигурен, че това ще мине. В крайна сметка се будя до най-красивата жена на света, така че всичко мога да преглътна.

Нещата се объркват една вечер. Качвам се по стълбите. Пълно гроги съм, очите ме щипят от висене пред компютъра и сто на сто са червени не като домат, а не знам като какво. За капак на всичко съм вир вода, целия ден е валяло, а съм си забравил чадъра вкъщи. Мария ме чака на вратата. Лицето й е обляно в сълзи. Тялото й се разтърсва от рев. Плаче, та се къса.

Шашкам се и веднага я грабвам в ръце. Влизаме вкъщи. Галя я, опитвам се да я успокоя. Питам я какво е станало. Тя ревва още по-силно. Казвам й, че каквото и да е станало, все някак ще се оправим. Нали се обичаме, млади хора сме. Няма да се даваме, я!

- Изневерих ти! – излюва камъчето тя.

Хич не съм очаквал този отговор, не знам как да реагирам. Отивам на балкона и паля цигара. Главата ми не го побира. Скъсвам си задника от работа. Да ме питате, не мога да ви кажа как успявам да я карам така. Но на хоризонта гука нашето бебенце, да го изядеш от сладост и кеф. Искам да му дам добър старт в живота. А сега тая работа с изневярата…

Мария излиза при мен на балкона.

- Не е така, както го мислиш!

Напълно кипвам и крясвам:

- А как е, Мария? Кажи ми?

Тогава тя през сълзи ми разправя как е станало. Звучи невероятно, признавам. Сутринта малко след като съм изхвърчал за работа, на вратата се позвънило. Мария още била сънена, но се вдигнала от леглото, отворила вратата и какво да види? Едно малко черно коте я гледало с влажните си очи и мяукало жално. Съвсем било подгизнало от дъжда. Тя се огледала, но наоколо нямало никой, дожаляло й, взела котето. Подсушила го с кърпа. Сипала му мляко в една купичка. То се нахвърлило на млякото, не се шегувало – излочило цели купички, а после доволно замъркало. Мария трябвало да излиза чак към два, така че се върнала в спалнята. Взела котето със себе си. Сложила го на гърдите си, галила го, то предяло, тя се унесла и заспала.
Когато се събудила, в леглото до нея имало висок чернокос мъж, който бил чисто гол. Мъжът започнал да се гали в нея с главата си. На Мария всичко и се струвало като в сън, била така стъписана, че не направила нищо. Мъжът малко по малко включил в галенето ръцете си. После й пуснал език, негодникът. Тя се опитала да каже нещо.

- Мър-р-р! – отвърнал той и продължил в същия дух.

Докато се усетила, били свършили.

Тогава Мария излязла от унеса си и зацепила какво е станало. Почувствала се мръсна. Чернокосият мъж още се умилквал около нея, а когато тя го отблъснала, той казал само:

- П-с-с-с!

Тя се облякла и го помолила да ти тръгне.

- Виж, маце! Не се сърди, но много бях загорял! – смигнал й той.

Мария вдигнала врява, а той не й обърнал никакво внимание.

- Хора сме, маце! Имаме нужди!

А преди да излезе й хвърлил визитната си картичка, на която пишело, че е футболист.

- Ако искаш някой път да повторим, маце!

Като се ядосах! Значи така? Нямаме си приятелка и затова изиграваме чуждите жени с някакъв тъп номер. Ще види той! Футболистче скапано. Моля Мария да му се обади и да си уговори среща с него същата вечер. Той приема, сякаш само това е чакал.

- Само да не вземеш да направиш някоя глупост! – притеснява се Мария.

- Няма!

Но и аз нямам ни най-малка идея какво ще направя, когато влизам в сумрачния и шумен бар. Свивам очи и се опитам да го фиксирам. Седи на една маса и се хили като идиот. Няма съмнение, че е той. Отговаря на описанието. Запътвам се към него с бойна крачка и се стоварвам на стола пред него.

- Имам среща, пич! – прави се на гръмнат.

- Аз съм ти срещата, говедо скапано!

Той ме гледа като треснат, а аз му обяснявам кой съм.

- Виж, пич! Не се сърди. Имаш страхотна приятелка, признавам! Гледай на нещата позитивно!

Отговарям му, че ще му избия зъбите по много позитивен начин, а той никак не изглежда притеснен. Разправя колко му е трудно без приятелка и е принуден да прави номера с котето, за да и на него от време на време му се отвори парашутът. Номерът минавал в три от четири пъти. От години го ползвал. Малките котета били неустоими за мацките, а завалял ли дъжд, свалката била в кърпа вързана.

Странно, но докато той ми разкрива номера с котето, на мен ми минава. Даже ми става интересно. Това е нещо като фокус, от тези дето ги прави Дейвид Копърфийлд и ония като него. Създаваш илюзия, превръщаш я в реалност и се възползваш от създалата се ситуация. В края на вечерта му казвам, че е велик и му благодаря, че ме е светнал за номера с котето. Чукваме се за наздраве, а той го играе скромен. Нищо кой знае какво нямало, елементарен трик и толкова. Само да знаеш тайната.

Прибирам се с широка усмивка на устата.

- Какво стана?

- Разбрахме се!

- И?

- Дай да не правим от тая работа нещо голямо. Станалото-станало.

- Добре – казва Мария.

Вечерта заспиваме прегърнати, след като сме говорили за това, което ни предстои. За бебето и всичко останало. Към три сутринта се събуждам. Галя я по косата и се питам какво ли сънува. После се събличам и излизам. Натискам звънеца и чувам как тя се буди. Сигурно се чуди къде съм се дянал. Приближава се бавно и отваря вратата, където я посреща едно малко пухкаво коте с влажни очи. В първия момент Мария се плаши. Ей сега ще тресне вратата, но тогава котето й казва:

- Не се страхувай! Аз съм! Твоето малко коте!






неделя, март 26, 2017

Измислица ли е моралът?

(По Христо Фотев)


Измислица ли е моралът?
И честност съществува ли?
Не вярвайте!
Не вярвайте на продавачите,
които го продадоха.
Не вярвайте на журналистите,
които го предадоха.
Не вярвайте на политиците,
които го низвергнаха.
Не вярвайте на всенародното безверие.
Не е измислица моралът.
И честност съществува.

Достатъчно е да погледнете в себе си.
Да чуете смеха на алвеолите си.
Да срещнете приятел, да му споделите.
Да се потупате по рамото с усмивки,
но и със сълзи, с хубаво и с болки.
Да повървите заедно из този град,
из другия, а също из полетата.
В нощта да сте светулки,
да разпръсквате сияние
в света на мрака и на слепите.

Така дори за миг ще върнете
разграбеното и отнетото
от вашата земя разграбена, отнета.
Така ще дойде най-зашеметяващият изгрев
и слънцето със своите лъчи
ще сложи край на мухъла,
ще вдишате най-бистър въздух,
ще се изпълнят дробовете ви
с молекулите на свободата.
И островът, по който стъпвате,
в който сте откърмени
със слово и с памет,
от мащеха ще стане майка.

Не е измислица моралът.
И честност съществува.


понеделник, март 20, 2017

Романът ми "Софийски дует" е номиниран за Европейската награда за литература



Четири български заглавия се борят за Европейската награда за литература'2017 от България, съобщиха на сайта си организаторите на литературния конкурс за роман "Развитие", чийто лауреат "Остров крах" е един от тях. Романът на Ина Вълчанова спечели конкурса миналата година, а сега е номиниран за Европейската награда редом с повестта "Кротките" на Ангел Игов, сборникът разкази "Любов, подслон, храна и вода" на Николай Фенерски и романът "Софийски дует" на Иван Димитров.

За първи път съм номиниран за подобна голяма награда и още смилам тази информация. За мен не е важно дали ще спечеля, а че книгата беше забелязана.

вторник, март 14, 2017

Нов разказ

На следния линк можете да прочетете най-новия ми разказ.

За съжаление ще трябва да го копирате и да го пейстнете в браузара си, за което благодаря на www.blogspot.com

https://www.actualno.com/columnist/article/1273/author_id/90

понеделник, март 13, 2017

Говори вдъхновено за Левски и Ботев,
иска да бие цигани и турци,
но бие метъли и деца.
Пие по три литра на ден и се гордее с това.
Чел е "Моята борба" три пъти.
Често скандира: "Да живее България!".
После вика: "Зиг хайл!"
В една и съща седмица отборът му
играе срещу Левски София и Ботев Пловдив.
Тогава крещи: "Кур за Левски",
"Кур за Ботев!"
И продължава да вика:
"Зиг хайл!"
Докато се гордее, че е българин.

петък, март 10, 2017

Роб





На Емил Джасим

През едно Възраждане
едни хора убеждаваха
един народ, че за да се освободи
трябва да се пребори
със собственото си
робско съзнание.

Налагаше се често
да го праскат по главата
и за да се осъзнае, да му викат:
Роб си!

Днес същия тоя народ
по страшната силата
на страшния навик
сам си праска
страшно силно
главата в стената
и сам си повтаря:
Роб съм!

Въпросът е:
от колко въпросителни
се нуждае тоя народ?
От четири?
Или от четиристотин?